О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
София, 05.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 23 април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4857 /2018 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Т. К. против решение № 270 от 10.07.2018 г. по гр.д.№ 341/2018 г. на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 32/19.01.2018 г. по гр.д. № 2732/2016 г. на РС-Хасково. С последното е отхвърлен като неоснователен, предявеният от касатора иск срещу ООД СИДМА – 91 – Х., ЕИК 126040825, Национална агенция по приходите /НАП/– София, Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – София, Главна дирекция Национална полиция – София и Община Хасково, да бъде признато за установено, че е собственик на ? ид.ч. от Багер Хидромек 102В, рег.№ …. ….ВК, рама…………… на основание извършена сделка в негова полза /предварителен договор от 08.10.2007г. и споразумение от 25.11.2010г./, както и по силата на изтекло в негова полза давностно владение, като по отношение на тази вещ са предприети действия по принудително изпълнение от публичен изпълнител при ТД НАП П.-офис
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения при определяне предмета на спора и обсъждане на доказателствата и необоснованост на извода, че ищецът не е станал собственик на нито едно от заявените от него придобивни основание.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1.за съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите съгласно чл. 235 и чл. 236 ГПК; 2. за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения и да основе изводите си на установеното по делото; 3. Относно задължението на съда да изложи собствени мотиви дори да препраща към приетото от първата инстанция и за това кога е налице основание за потвърждаване на първоинстанционното решение по чл. 271, ал.1 ГПК. По тези три въпроса се твърди противоречие със задължителната и казуална съдебна практика – основание за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Наведено е и основанието по чл. 280 , ал..1 т.3 ГПК по въпроса следва ли при конкретната фактическа обстановка по делото да се приеме, че касаторът е собственик, като се има предвид, че предварителния договор е с нотариална заверка на подписите, а сбъдването на условието има обратно действие. В тази връзка е формулиран въпроса: може ли споразумение към предварителен договор, който е с нотариална заверка на подписа с клауза, че договора ще се счита за окончателен при сбъдване на определено условие да прехвърли правото на собственост и следва ли съдът да тълкува изразената воля на страните; представлява ли начало на давностно владение предварителен договор с нотариална заверка на подписа при конкретната фактическа обстановка. Твърди се очевидна неправилност на решението при преценката на доказателствата и при приложение на императивните правни норми /не са посочени конкретни такива/
Ответникът по касация НАП- София оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като въпросите не са ясно формулирани, не кореспондират на мотивите и фактите по делото и са неотносими, а решението не е постановено в противоречие със цитираната съдебна практика и не е неправилно.
Останалите ответници не са взели становище по касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, Въззивният съд е приел, че РС се е произнесъл по предявените искове, които правилно са квалифицирани като установителни по чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 269 ал. 1 ДОПК, като при условията на евентуалност са наведени две придобивни основания – прехвърлителна сделка и придобивна давност. Препратил е към изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК по отношение на фактическата обстановка, тъй като пред него не са представени и приети нови доказателства. Възприет е и извода на РС, че предварителен договор за покупко-продажба от 08.10.2007 година и споразумението към него от 25.11.2010 г. не легитимират ищеца като собственик на процесния багер, защото той по определение и предвид конкретното му съдържание е договор, с което не се прехвърля собственост, а последващото споразумение не е в изискуемата се форма. Съдът се е позовал на чл. 144 ал. 2 от ЗДвП, според който собствеността на регистрираните МПС, в т.ч. колесни трактори, се прехвърля с писмен договор с нотариална заверка на подписите и на чл. 11 ал. 1 от ЗРКЗГТ (в ред ДВ 74/2005 г.), съгласно който техниката от вида на процесния багер, подлежи на задължителна регистрация. Съдът се е мотивирал с това, че допълнително споразумение не съдържа нотариална заверка на подписите на страните, поради което не е окончателен договор, годен да прехвърли собствеността, а този порок не се санира от това, че самият предварителен договор има нотариална заверка на подписите. Като допълнителен мотив е изложено и това, че към 08.10.2007 г. „Сидма 91“ ООД не е било собственик на вещта и не би и могло да прехвърли собствеността върху вещ с окончателен договор, която все още не притежава, защото багерът е прехвърлен от лизингодателя на „Сидма 91“ ООД по-късно – на 23.11.2010 година), а не може да се приеме, че с последващото прехвърляне на собствеността на това дружество автоматично въз основа на вече сключените договори е прехвърлена собствеността и на ищеца. Съдът е извел този извод и от наименованието на договора от 08.10.2007 г. – „предварителен договор за покупко-продажба“, който не е квалифициран като договор за продажба под условие, както твърди ищеца. Анализирани са и клаузите на представения по делото договор като типични и присъщи именно за предварителен договор за покупко-продажба – обещанието „да се прехвърли собствеността“. А след като липсва сключен в надлежна форма окончателен договор за прехвърляне на ? идеални части от багера от „Сидма 91“ ООД на ищеца, е прието, че той не се легитимира като собственик на процесната вещ на основание действителна придобивна сделка.
По отношение на евентуално наведеното придобивно основание – давностно владение е прието, че макар предварителният договор за покупко-продажба на багера да има достоверна дата – 08.10.2007 г., когато е извършена нотариална заверка на подписите на страните, от съдържанието му не може да се изведе извод за предаване на владението на ищеца, а напротив в чл. 4 страните уговарят, че „реалното владение и ползване“ ще се осъществява от продавача, т.е. от „Сидма 91“ ООД, като правата на купувача К. са сведени до това да може да влияе върху вземане на решение при преместване на багера на по-далечни разстояния. Прието е, че споразумение няма достоверна дата, тй като тя е оспорена от ответника НАП и ищецът не е провел пълно и главно доказване на момента на сключването му, респективно началния момент на течението на придобивната давност. Събраните гласни доказателства са преценени като твърде лаконични и неубедителни, като само потвърждават съвместното ползване на багера от „Сидма 91“ ООД и от касатора, но от тях не може да се установи дали се касае само за обикновено ползване със знание и съгласие от страна на дружеството-собственик или действително ищецът е владеел ? идеални части от вещта с чувството на собственик и от кой момент се е осъществило това. Тези показания са в противоречие и с цитираната клауза от предварителния договор. Поради това е прието, че е недоказано придобиване на собствеността върху идеална част от багера и на второто придобивно основание.
Относно правната квалификация и определяне предмета на спора, не се констатира необходимост от допускане до касационно обжалване за проверка допустимостта на решението. Правната квалификация е определена според заявените твърдения и искания от ищеца в исковата молба. Нормата на чл.269, ал.1 ДОПК дава възможност на всяко трето лице, чийто права са засегнати от предприето изпълнение от публичния изпълнител за събиране на публични вземания да защити правата си по исков ред, като установи, че вещта, върху която е насочено изпълнението не принадлежи на длъжника. Този иск може да бъде предявен както като отрицателен установителен, така и като положителен установителен за собственост. Съдът е приел иска за допустим и се е произнесъл и по двете, заявени придобивни основания за правото на собственост, като е разгледал посочените от ищеца правнорелевантни факти за възникване на това право.
По следващата група въпроси, касаещи съдържанието на възивното решение, необходимостта от формиране на самостоятелни изводи на въззивната инстанция от събраните доказателства по наведените оплаквания във въззивната жалба дори да се препраща към мотивите, изложени от първостепенния съд и да се обсъдят всички доказателства, доводи и възражения, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика.
Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е обсъдил представеното от ищеца споразумение към предварителния договор, съдържащо клауза, че предварителния договор се счита между страните за окончателен такъв. Посочено е и защо не може да стане подобно конвертиране на предварителния договор в окончателен както по принцип, така и в конкретния случай. Затова не е налице противоречие с цитираната от касатора съдебна практика Р № ПП-1-53, ПП-1-85 и ТР № 1/04.01.2001 г. и Р № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010 г. ІV гр.о. Дори да се приеме, че споразумението съставлява спогодба, когато с нея се прехвърлят вещни права тя трябва да е в изискуемата се от закона форма за действителност – в случая писмена с нотариална заверка на подписа. Предватилетният договор може да бъде сключен под отлагателно условие, но със сбъдването на условието не се прехвърля собствеността, а предварителния договор поражда характерното за него действие – възниква задължението за продажба на предмета на договора в изискуемата се от закона форма. Предварителния договор и конкретно представеният по делото не съставлява договор под отлагателно условие. Затова твърдяната от касатора непълнота на мотивите не е налице, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с Р № 415/25.01.2012 по гр.д.№ 1332/2010 г. І гр.о. и Р № 196 от 11.04.2012 г. по т.д.№ 994/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. г. Решението е съобразено и с изискването на закона и съдебната практика за обсъждане на всички доводи и възражения на страните, касаещи предмета на спора.
Действително възивната инстанция е препратила към фактическите констатации и правни изводи на РС, които е посочила, че възприема, но се е съобразила със съдебната практика, която изисква да изложи и самостоятелни мотиви по наведените оплаквания във възивната жалба. От изложеното съдържание на въззивното решение е видно, че възивната инстанция е изпълнила това задължение, поради което решението не е постановено в противоречие с трайно установената съдебна практика по чл. 271, ал.1 и чл. 272 ГПК / Р № 415/25.01.2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г. на І гр.о. Р № 157/08.11.2011г. по т..д. № 823/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС и др./, поради което по този въпрос не се допуска касационно обжалване.
Следващата група въпроси, по които се навежда основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК са формулирани съобразно конкретната фактическа обстановка – сключен предварителен договор за продажба на багер в писмена форма с нот. заверка на подписа преди обещателя да е станал собственик и последващо споразумение, с което страните договарят, че с предварителния договор е прехвърлена собствеността. В правната теория и съдебна практика е безспорно ясно, че предварителния договор няма вещно действие. С последващо споразумение не може да му бъде придавано подобно действие, ако то няма предвидената в закона форма, която е за действителност Конверсията е възможна само в обратния случай, когато договор не покрива изискванията за определена форма или съдържание, но може да се приеме за друг договор, за който няма изисквания за форма или има такива, но те са по-малки. Възможност за конверсия от предварителен договор в окончателен дори по волята на страните не е уредена нито в закона, нито е приемана в съдебната практика и по същество представлява произволно смесване на два различни правни института с различни правни последици. Основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е налице когато правна норма, която трябва да се приложи е неясна или непълна или когато съдебната практика по приложението й е остаряла и се нуждае от привеждане в съответствие с променени социални и обществени отношения. Смесването от страните на два различни правни института по съдържание и правни последици – на продажбата и на предварителния договор не налага допускане до касация за да се отговори на въпроса възможно ли е то да породи правни последици. Правната теория и съдебната практика от отдавна са изяснили, че предварителния договор има само облигационно действие, че изпълнението на задължението да се прехвърли правото на собственост следва да стане в изискуемата се от закона форма за действителност или чрез предявяване на иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД, че за да се прихвърли правото на собственост, обещателя трябва да е собственик към момента на прехвърляне на собствеността и т.н. Затова по формулираните въпроси от тая група, изведени от конкретната фактическа обстановка, не се допуска касационно обжалване. Достиженията на правната теория и актуалната съдебна практика позволяват отговор на формулираните въпроси, какъвто възивната инстанция е извела.
Обстоятелството, че между ищеца и един от ответниците – длъжник в предприетото публично изпълнение не съществува спор относно собствеността и че те са се споразумели писмено в споразумение, чиято достоверна дата е оспорена не доказва правото на собственост на ищеца. Останалите ответници оспорват иска и достоверността на датата на споразумението, а върху процесния багер е наложен запор от публичния изпълнител, който прави непротивопоставими разпорежданията след налагането му. В този смисъл ищецът е следвало да докаже прехвърляне на правото на собственост върху багера в изискуемата се форма преди налагане на запора, което фактите по делото не установяват. Затова не може да се приеме, че е без значение дали споразумението има нотариална заверка на подписите и от коя дата.
По въпроса дали предварителния договор може да послужи като основание за предаване на владението или сключването му да постави началото на установяване на владение, съдебната практика е дала положителен отговор, но само ако според клаузите на договора, или фактически владението е предадено. В конкретния случай не е така, а напротив. В чл. 4 от предварителния договор изрично е посочено, че владението на багера остава у продавача / обещателя/. Така от съдържането на договора не се установява предаване на владението по волята на договорящите. Това се подкрепя и от представеният протокол за опис на багера, от който е видно, че е присъствал представител на дружеството-длъжник, който не е направил възражение. Не е установено багерът да е бил във владение на ищеца, или на него и на „Сидма – 91” ООД. Затова и последния въпрос не обуславя допускане до касационно обжалване.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност, която според него се изразява в това, че съдът не е спазил изискванията на ГПК за анализ на доказателствата. Очевидна неправилност на решението е налице когато то страда от тежка степен на неправилност в една от трите й форми – противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и необоснованост. Не са нарушени или не приложени императивни правни норми. Напротив съдът се е съобразил с изискванията на закона за форма на сделката продажба на моторно превозно средство, подлежащо на задължителна регистрация.
Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила е налице, когато са нарушени основни принципи на гражданския процес, правото на участие на страните, правото им на безпристрастен съд / чл. 22 ГПК/, изискването за равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове /чл. 236, ал.2 ГПК/. Касаторът твърди нарушение на съдопроизводствените правила защото не са обсъдени доказателствата и доводите му. Това твърдение обаче не кореспондира на мотивите на решението. За това, че не са извършени такива нарушения, а процесуалните норми са приложени правилно, съдът изложи съображения по-горе.
Очевидна неправилност поради немотивираност на съдебен акт е налице при липса на мотиви или когато мотивите са така неясни, че от тях не се разбира формираната воля на съда в диспозитива. Обжалваното решение съдържа разбираеми мотиви, от които се извежда постановеният диспозитив, поради което не е налице очевидна неправилност на решението на посоченото основание.
По изложените съображения, на нито едно от основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК не се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. Съобразно този резултат, на ответника по касация НАП АД следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 270 от 10.07.2018 г. по гр.д.№ 341/2018 г. на Хасковски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Б. Т. К..
Осъжда Б. Т. К. да заплати на Национална агенция по приходите [населено място] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 450 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: