О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 19.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3291 /2018 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. Д. против решение от 26.03.2017 г. по гр.д.№ 181/2017 г. на Окръжен съд-Монтана в частта, с която при извършване на делбата чрез разпределение по чл. 353 ГПК са присъдени суми за уравнение дяловете на другите две съделителки и конкретно това, че е осъден да плати на съделителката Е. И. Б. за уравнение на деля и от съсобствените имоти сумата 6500 лв. и в частта с която е осъден да заплати на Е. Б. деловодни разноски за касационна и въззивна инстанция в размер на 4226 лв.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с нормата на чл. 355 ГПК, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото според касатора присъденото уравнение не съответства на площите, които той и Е. Б. получават. В частта за разноските, оплакването е, че не е съобразена квотата на съделителя, която е определяща за поемане на разноските в делбеното производство.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК не са посочени конкретни въпроси, а се излагат същите оплаквания, които са изложени и в касационната жалба. Представя съдебна практика, касаеща разпределението на разноските в делбеното производство.
Ответницата по касация Е. Б. оспорва допускането до касация на въззивното решение, тъй като не е формулиран правен въпрос, а и защото решението е съобразено със съдебната практика.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Допусната е съдебна делба на дворно место с площ 304 кв.м., съставляващо поземлен имот с идентификатор …. и находящите се в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 120 кв.м. с идентификатор …. и гараж с площ 18 кв.м. с идентификатор …. при равни квоти – по 1/3 ид.ч. между Д. Д., Е. Б. и З. Д.. При второто въззивно разглеждане на делото е приет одобрен от главния архитект архитектурен проект, предвиждащ обособяване на две жилища от първия етаж на жилищната сграда и самостоятелно жилище на втория етаж от жилищната сграда. Г. е включен в един от обособените три дяла. Дворното место е неподеляемо и към първите две жилища е придадено като обща част по 25 % от дворното место, а към жилището на втория етаж – 50 % от терена. СТЕ е определила средната пазарна цена на всеки от обособените дялове както следва : едното жилище на първия етаж е 19200 лв., второто – 24 700 лв., а жилището на втория етаж – 49 700 лв. Експертизата не е оспорена относно цената на дяловете.
С обжалваното решение, въззивният съд е извършил делбата чрез разпределение по чл. 353 ГПК, като в дял на Е. Б. е предоставен дела на стойност 24 700 лв., в дял на З. – дела на стойност 19 200 лв., а на касатора Д. Д. – дела на стойност 49 700 лв. Тъй като стойността на дела на всеки от тримата от делбената маса е 31 200 лв. / 1/3 от 93600 лв. /, Д. Д. е осъден да плати на Е. Б. 6500 лв., а на З. Д. – 12 000 лв.
В касационната жалба не се обжалва решението относно начина на извършване на делбата – не се оспорва нито способът нито конкретното разпределение. Оплакването в касационната жалба е свързано само с определената сума за уравнение, която Д. Д. е осъден да плати на Е. Б., като се изхожда от площта на всеки от дяловете.
В изложението към касационната жалба не е формулиран конкретен правен въпрос, съставляващ общото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК. В производството по допускане до касационно обжалване, съдът не е длъжен да извлича от съдържанието на жалбата или изложението правен въпрос, по който да допусне касационно обжалване. Това е достатъчно, за да не бъде допуснат касационен контрол на обжалваното решение, съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това, настоящият състав отбелязва, че съдебната практика без противоречие приема, че уравнението на дяловете се извършва съобразно стойността им, а не съобразно площта им. Тя не е определяща за уравнението, а има значение само при обособяване на дяловете съобразно квотите на страните и е определяща за пазарната стойност на всеки от дяловете. В конкретният случай обаче заключението на СТЕ, което е определило пазарната стойност на всеки от обособените три дяла не е оспорено, поради което съдът в съответствие с доказателствата и нормата на чл. 69 ал.2 ЗН, във вр. с чл. 34, ал.3 ЗС и чл. 353 ГПК е уравнил неравенстното на дяловете в пари. Присъдените уравнения на другите две съделителки, които касаторът е осъден да им заплати напълно съответстват на стойността на дяловете им от делбената маса и стойността на деля, който всяка от тях получава. Затова решението в тази обжалвана част не е постановено в противоречие със съдебната практика по приложението на цитираните законови текстове.
В частта за разноските, решението има характера на определение. Д. Д. е поискал изменението му в тази част, като с определение от 05.07.2018 г. молбата му е оставена без уважение.
С второто възззивно решение, съдът е приел, че следва да присъди деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК на Е. Б. за производството пред въззивната инстанция и за първото производство пред ВКС по гр.д.№ 4198/2016 г. на ВКС, І гр.о., тъй като подадените от нея жалби са се оказали основателни. Разноските пред ВКС са изчислени на 2087 лв., съобразно представените доказателства за платена държавна такса и адвокатски хонорар, а за въззивната инстанция – 2142 лв. съобразно представените доказателства за платен хонорар на адвокат и депозит за експертиза. Д. Д. и З. Д., като ответници по жалбите на Е. Б. пред ВКС и пред ОС-Монтана са осъдени да платят общо деловодни разноски в размер на 4 226,87 лв.
Относно разноските, предмет на обжалване е определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските по молба, подадена от Д. Д., защото решението в частта за разноските не подлежи на директно обжалване. Съгласно т. 24 от ТР № 6/2012 г., определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, т.е. не се селектира, респективно не се преценяват предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК във вр. с чл. 274, ал.3 ГПК.
Относно разноските, обжалваният съдебен акт е правилен.
Делбеното производство е особено исково и нормите в ГПК, които го уреждат посочват отклоненията от общото исково производство. По отношение на дължимите държавни такси за това производство, отклоненията от общия исков процес са предвидени в нормата на чл. 355 от ГПК, аналогична на чл. 293а от ГПК /отм/ предвижда заплащането на дължимите държавни такси да става съобразно стойността на дяловете, определени с решението. Въз основа на този текст по исковете за делба не се събира държавна такса при предявяването им, а такава е определя с решението по извършване на делбата. Съгласно второто изречение на чл. 355 ГПК, по присъединените искове, разноски се дължат съгласно нормата на чл. 78 ГПК, т.е. по общите правила за разноските. В разясненията, дадени в т. 9 от ПП-7-73 е посочено, че съобразно стойността на дяловете от прекратената общност се определя държавната такса за ликвидиране на съсобствеността. Когато обаче разноските са направени по повдигнати правни въпроси по реда на обжалването относно избрания способ за ликвидиране на съсобствеността или по сметките, деловодните разноски се присъждат по общите правила, уредени в чл. 64 ГПК /отм/, сега чл. 78 от действащия ГПК. В случая присъдените на съделителката Е. Б. деловодни разноски са за въззивна и касационна инстанция, в жалбите пред които тя е повдигнала въпроса за приложението на нормата на чл. 203 ЗУТ и поделяемостта на делбения имот, поради което правилно и в съответствие със закона и задължителната съдебна практика, съдът е осъдил жалбоподателя и съделителката З. Д. да платят деловодните разноски по първото обжалване пред ВКС и последвалото разглеждане на делото от въззивната инстанция за втори път. В тази част решението е правилно и следва да се остави в сила.
Съобразно това, че не се допуска касационно обжалване на възивното решение и не се уважава жалбата против определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на въззивното решение в частта за разноските, жалбоподателят следва да поеме отговорността за разноски и за настоящото производство. Претенция за присъждане на разноски в размер на 851 лв. е направила ответницата по касация Е. И. Б., която е представила и списък на разноските и договор за правна помощ, видно от който уговореният и изплатен в брой адвокатски хонорар е в този размер. Затова и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на тази ответница следва да се присъдят деловодни разноски в посочения размер.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.03.2017 г. по гр.д.№ 181/2017 г. на Окръжен съд-Монтана по касационна жалба, подадена от Д. И. Д. в частта, с която при извършване на делбата чрез разпределение по чл. 353 ГПК са присъдени суми за уравнение дяловете на другите две съделителки и Е. И. Б. в размер на 6500 лв. и на З. Д. Д. в размер на 12 000 лв.
Оставя в сила определение от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 181/2017 г. на Окръжен съд-Монтана, постановено по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на Д. И. Д. за изменение на решението в частта за разноските, с която е осъден заедно със З. Д. Д. да заплати на Е. И. Б. деловодни разноски за производството по гр.д.№ 4198/2016 г. на ВКС, І гр.о. и въззивна инстанция в размер на 4226 лв.
Осъжда Д. И. Д. да заплати на Е. И. Б. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 851 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: