9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
София 15.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април две хиляди и
деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 4486/2018 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Гондол“ ЕОД, подадена чрез пълномощника адв. Д. П., против решение № 2140 от 9. 08. 2018 г. по в. гр. д. № 4798/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение № 1061 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 1840/2008 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-8 с-в, с което е отхвърлен предявеният от „Гондол“ ЕООД /в несъстоятелност/ против „Промишлена енергетика – Варна“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че „Промишлена енергетика – Варна“ АД не е собственик на недвижим имот с площ от 1370 кв.м., означен с планоснимачен номер …., попадащ в парцел ….. от кв. …. по действащия план на [населено място], м. „Ц.“, одобрен със заповед № 124 от 3. 03. 1975 г., при граници: [улица], [улица], УПИ № ….., който недвижим имот по одобрената със заповед № РД-18-45/9. 07.- 2010 г. кадастрална карта на [населено място] е нанесен като поземлен имот с идентификатор …., с площ от 1376 кв.м., с трайно предназначение на територията:урбанизирана, с начин на трайно ползване: за административна сграда, комплекс, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ….., ….. и ….. .
В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост на решението, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускането му до касационно обжалване за проверка на валидността и допустимостта на атакувания съдебен акт. Сочат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Иска се допускане до касационно обжалване на решението, отмяната му и уважаване на предявения иск.
Ответната страна по касационната жалба „Промишлена енергетика – Варн.“ АД, чрез адв. С. Б. и адв. В. И., изразява становище за валидност и допустимост на въззивното решение, правилност на същото и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Производството има за предмет предявен Гондол“ ЕООД /в несъстоятелност/ против „Промишлена енергетика – Варна“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че „Промишлена енергетика – Варна“ АД не е собственик на недвижим имот с площ от 1370 кв.м., означен с планоснимачен номер ….., попадащ в парцел ….. от кв. ….. по действащия план на [населено място], м. „Ц.“, одобрен със заповед № 124 от 3. 03. 1975 г., при граници: [улица], [улица], УПИ № V….., който недвижим имот по одобрената със заповед № РД-18-45/9. 07.- 2010 г. кадастрална карта на [населено място] е нанесен като поземлен имот с идентификатор ….., с площ от 1376 кв.м., с трайно предназначение на територията:урбанизирана, с начин на трайно ползване: за административна сграда, комплекс, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ….., ….. и ….. .
Ищецът обосновава правния интерес от иска с твърдението, че е собственик на процесния имот, като е придобил същия от държавата, с договор от 16. 02. 2005 г., сключен с областния управител на [населено място], с който държавата е прехвърлила на дружеството правото на собственост върху процесния имот, без построените в него сгради, за сумата 468400 лв., с която сума да се погаси частично парично задължение на държавата към дружеството, възлизащо на 700000 лв., до сумата 468400 лв. Твърди се, че договорът е сключен на основание чл. 65 ЗЗД и с него е прехвърлена собствеността върху имота. Интересът да отрече със сила на пресъдено нещо правата на ответника обосновава с факта, че ответното дружество претендира неговите праводатели да са придобили собствеността от държавата преди 16. 02. 2005 г.
Ответното дружество е оспорило иска като неоснователен. Заявило е, че е собственик както на процесния имот, така и на построените върху него сгради, които не са предмет на иска, като правото му на собственост е признато с констативен н.а № …../26. 08. 2003 г. и констативен н.а. № …../23. 03. 2000 г. Твърди се, че недвижимият имот е бил държавна собственост. Със заповед № 1-225/13. 11. 1961 на министъра на вътрешните работи имотът е предоставен за стопанисване и управление на СП „Т.“ при СГНС, чийто правоприемник е СЕК „С.“. Със заповед № АП-186/1983 г. на министъра на енергетиката имотът е бил предаден безвъзмездно за стопанисване и управление на СП „Промишлена енергетика“ – С.. През 1990 г. СП „Промишлена енергетика“ – С. е регистрирано като Държавна фирма „Софпроменерго“, поемаща всички активи и пасиви на СП „Промишлена енергетика“ – С. към 31. 12. 1990 г., на основание Указ № 56 за стопанската дейност и заповед № 210/10. 12. 1990 г. на министъра на икономиката и планирането. ДФ „Софпроменерго“ е преобразувана в държавно Е. „Софпроменерго“, [населено място]. С преобразуването и по силата чл. 17а ЗППДОП /отм./ „Софпроменерго“ Е. е придобило собствеността върху процесния имот и построените върху него сгради. През 1996 г., на основание заповед № 186/4. 06. 1996 г. на председателя на Комитета по енергетика, „Софпроменерго“ Е. е прекратено чрез вливането му в „Т.“ ЕАД, също държавно търговско дружество. Последното е придобило всички активи и пасиви на прекратеното дружество по баланса му към 31. 12. 1995 г. Процесният имот е изваден от капитала на „Т.“ ЕАД и внесен в капитала на друго държавно търговско дружество – „Промишлена енергетика – В.“ ЕАД. С решение от 20. 06. 1996 г. по ф.д. № 1580/93г. на В., ФО е вписано в търговския регистър увеличение размера на капитала на дружеството с 1061000 лв., представляващи стойността на недвижимо имущество, състоящо се от сгради с прилежаща земя на [улица], [населено място]. С решение от 27. 01. 1998 г. по гр. д. № 1041/1997 г. на В., 11 с-в, оставено в сила с решение от 12. 11. 1998 г. по т.д. № 850/1998 г. на В., ФО, оставено в сила с решение № 1045/7. 07. 1999 г. по гр. д. № 234/1999 г. на ВКС на РБ, 5 г.о. е отхвърлен предявен от „Т.“ ЕАД против „Промишлена енергетика – Варна“ ЕАД иск за установяване нищожността на извършеното вписване на увеличение на капитала на „Промишлена енергетика – Варна“ ЕАД. „Промишлена енергетика – Варна“ ЕАД е включено в списъка за приватизация с решение на Народното събрание, част от акциите му са приватизирани, като са изкупени чрез инвестиционни бонове. Позовало се е и на придобивна давност, като евентуално придобивно основание. Направено е и възражение за нищожност на договора от 16. 02. 2005 г., от който ищеца черпи права, тъй като собствеността върху имота е прехвърлена в нарушение на чл.чл. 43 и 44 ЗДС и чл. 50 ППЗДС.
Първоинстанционният съд е приел предявения отрицателен установителен иск за неоснователен. Приел е, че собственик на процесния имот е ответното дружество. Придобивният способ, предвиден в чл. 17а ЗППДОП /отм./, се е осъществил в полза на „Софпроменерго“ Е., чрез преобразуване на ДФ „Софпроменерго“, в чийто капитал са били включени активите и пасивите на СП „Промишлена енергетика“ – С., на което имотът е бил предоставен от държавата за стопанисване и управление, в еднолично търговско дружество. След преобразуване на „Софпроменерго“ Е. чрез вливането му в „Т.“ ЕАД през 1996 г., собствеността върху имота е придобита от правоприемника „Т.“ ЕАД, а след като държавата е внесла имота в капитала на „Промишлена енергетика – В.“ ЕАД, също държавно еднолично търговско дружество, последното е придобило собствеността на основание чл. 17 ЗППДОП /отм./. След приватизация на част от акциите дружеството е преобразувано от ЕАД в АД. Прието е, че с влязло в сила решение (решение № 415 от 13. 05. 2009 г. по т. д. № 12/2007 г. на СГС, ТО, VI-10 с-в, потвърдено с решение № 9/11. 01. 2010 г. по гр. д. № 2190/2009 г. на САС, 3 с-в, недопуснато до касационно обжалване с определение № 338/12. 05. 2011 г. по т.д. № 946/10 г. на ВКС, 1 т.о.) e прието за установено, по предявен от „Д.“ О. против няколко ответника, сред които „Гондол“ ЕООД и държавата, иск, че договорът от 16. 02. 2005 г. е нищожен, тъй като продажбата на имота частна държавна собственост е извършена без провеждане на търг, в нарушение на чл. 44 ЗДС и на чл. 50-66 ППЗДС в редакцията им към 16. 02. 2005 г..
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. В мотивите си е обсъдил събраните по делото доказателства, ангажирани както от ищеца, така и от ответника. Приел е, че договорът от 16. 02. 2005 г., с който ищецът се легитимира за собственик и въз основа на който е издаден н.а. № …../18. 01. 2006 г., макар да е сключен при условията на чл. 65 ЗС, има характер на договор за продажба, тъй като с него се прехвърля право на собственост срещу определена продажна цена, поради което следва да се спазват изискванията, приложими за договора за продажба. Тъй като с договора се прехвърля право на собственост върху имот частна държавна собственост, преди сключването му е следвало да бъде проведен търг, съгласно нормата на чл. 44 ЗДС и чл. 50-60 ППЗДС. Неспазването на въведените с посочените норми изисквания води до нищожност на сделката и ненастъпване на прехвърлителния ефект, предвиден в чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че след като ищецът извежда правния си интерес от претенцията си да е титуляр на спорното право, то доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация и е от значение при преценка основателността, а не допустимостта на иска, доколкото собственическите права на ищеца изключват тези на ответника върху същия имот. В случая ищецът твърди да е придобил правото на собственост на основание договора от 16. 02. 2005 г., който е нищожен и не прехвърля права, поради което предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността му, поради вътрешна противоречивост на мотивите, касаещи действителността на договора от 16. 02. 2005 г. по чл. 65 ЗЗД. Твърди се, че същите съдържат противоположни изводи относно вида на договора (първоначално се приема, че е продажба, а след това, че не е), което води до неразбираемост на мотивите и невъзможност да се изведе действителната воля на съда чрез тълкуване на решението.
Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно на посоченото основание. Със същото е възпроизведено становището относно вида на договора от 16. 02. 2005 г. и действителността му, изразено в определение № 338 от 12. 05. 2011 г. по т.д. № 946/2010 г. на ВКС, 1 г.о., според което договорът от 16. 02. 2005 г. не е договор за покупко-продажба по смисъла на чл. 183 ЗЗД, но към него са приложими правилата за продажба на недвижим имот, с оглед възмездното разпореждане на длъжника по облигационното правоотношение със собствения му имот и вещноправните транслативни последици на сделката. Прието е, че след като с договора се прехвърля право на собственост върху недвижим имот частна държавна собственост, приложима е императивната разпоредба на чл. 44 ЗДС и на чл. 50-66 ППЗДС в редакцията им към 16. 02. 2005 г., според които продажба на недвижими имоти частна държавна собственост се извършва след провеждането на търг при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона. Поради сключване на договора без да са спазени установените в цитираните норми изисквания, същият е приет за нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Мотивите са ясни, последователни и отразяват по напълно разбираем начин волята на съдебния състав.
Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за проверка на допустимостта му, с твърдения за липса на правен интерес за ищеца да отрече със сила на пресъдено нещо правата на ответника.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението на посоченото основание. При преценка допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост съдът се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение № 13 от 12. 03. 2016 г. по гр. д. № 3637/15 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 15 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 9 от 10. 02. 2017 г. по гр. д. № 6320/2015 г., 2 г.о., според която в случаите, при които ищецът по този иск извежда правния си интерес от твърдения, включващи притежаване на самото спорно право, то доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Касаторът не твърди тази практика да е погрешна, не аргументира необходимост същата да бъде променена, нито обосновава теза, че разглеждането на посочения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Оплакването за непроизнасяне с въззивното решение по въведеното от ответника придобивно основание не касае допустимостта на иска, а представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и разглеждането му в производството по чл. 288 ГПК, предвид липсата на позоваване на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е недопустимо. Независимо от това, следва да се посочи, че в решението са обсъдени ангажираните от ответника доказателства и установените от тях факти.
Касаторът поставя следните материалноправни въпроси:
– дали договорът по чл. 65 ЗЗД за даване вместо изпълнение, с който се прехвърля имот частна държавна собственост, за да се погаси парично задължение, има характер на договор за продажба и приложими ли са към него правилата на чл. 44 ЗДС;
– допустимо ли е при тълкуване на договор по реда на чл. 20 ЗЗД да се игнорира изявеното съгласие относно условията за прехвърляне на правото на собственост (прехвърлянето да е при условията на чл. 65 ЗЗД) и да се приеме, че действителната воля на страните е да съчетаят продажба с прихващане на задължението на приобретателя на имота за плащане на продажната цена срещу насрещно задължение на прехвърлителя към приобретателя.
Твърди се, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 132 от 8. 07. 2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, 3 г.о., поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а при условията на евентуалност касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Относно втория въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаването му в противоречие с решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т.д. № 761/2008 г., 1 т.о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т.д. № 218/2012 г., 2 т.о., решение № 129 от 12. 07. 2013 г. по т.д. № 558/2012 г., 2 т.о., решение № 67 от 30. 07. 2014 г. по т.д. № 1843/13 г., 2 т.о., решение № 100 от 10. 08. 2015 г. по т.д. 1191/2014 г., 2 т.о., решение № 150 от 22. 12. 2016 г. по т.д. № 1704/2015 г., 1 т.о., решение № 215 от 21. 03. 2018 г. по т.д. № 2233/2016 г., 2 т.о., решение № 132 от 20. 12. 2016 г. по т.д. № 772/2015 г., 2 т.о., решение № 26 от 26. 04. 2017 г. по т.д. № 50246/2016 г., 3 т.о.
Първият въпрос е обусловил решаващите изводи на съда и е от значение за изхода на делото, но не е решен в противоречие с посоченото решение на ВКС. В същото е залегнало становището, че даването вместо изпълнение е ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото, и за което биха могли да се прилагат по аналогия някои правила за новацията, замяната или продажбата. В съответствие с така даденото тълкуване на договора по чл. 65 ЗЗД, съставът на въззивния съд е приел, че договорът от 16. 02. 2005 г. не е договор за продажба по смисъла на чл. 183 ЗЗД, но доколкото съдържа съществените елементи на продажба на недвижим имот частна държавна собственост – прехвърляне на собственост върху имота срещу определена продажна цена, към него са приложими правилата на чл. 44 ЗДС и на чл. 50-66 ППЗДС в редакцията им към 16. 02. 2005 г., според които продажба на недвижими имоти частна държавна собственост се извършва след провеждането на търг при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване. По въпроса, свързан с тълкуването на чл. 65 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗДС има формирана практика на ВКС, обективирана както в посоченото от жалбоподателя решение № 132 от 8. 07. 2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, 3 г.о., така и в определение № 338 от 12. 05. 2011 г. по т.д. № 946/2010 г., 1 т.о., определение № 332 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 5171/2016 г., 2 г.о.
Вторият въпрос въобще не е обсъждан от въззивния съд. Мотивите към атакуваното решение не съдържат извод, според който след тълкуване на волята на страните по договора от 16. 02. 2005 г. по реда на чл. 20 ЗЗД се разкрива, че тя е била да сключат договор за продажба, а не договор по чл. 65 ЗЗД. Прието е, че макар договорът от 16. 02. 2005 г. да е сключен при условията на чл. 65 ЗЗД, към същия са приложими изискванията на чл. 44 ЗДС, касаещи продажба на недвижими имоти частна държавна собственост, тъй като сделката съдържа съществени елементи на продажба (прехвърляне на собственост върху вещ срещу определена цена), има вещноправно транслативно действие и има за предмет недвижим имот частна държавна собственост.
На следващо място, съдът не е променил, по пътя на тълкуването на договора по реда на чл. 20 ЗЗД, обективираната в съдържанието му воля на страните, поради което въпросът не е разрешен в противоречие с посочената и представена от жалбоподателя практика на ВКС.
Жалбоподателят поставя и два процесуалноправни въпроса, първият от които е допустимо ли е съдът да се произнесе по действителността на договор, от който ищецът черпи права, приемайки го за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – като сключен в противоречие с императивната разпоредба на чл. 44 ЗДС, ако ответникът по иска е възразил, че договорът е нищожен, защото ЗДС и ППЗДС не предвиждат възможност недвижими имоти частна държавна собственост да се прехвърлят с договор по чл. 65 ЗЗД, без провеждане на търг.
Твърди се разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС – решение № 412/2011 от 31. 07. 2012 г. по гр. д. № 177/2010 г., 1 г.о., решение № 61 от 10. 07. 2013 г. по т.д. № 94/2012 г., 1 т.о., решение 0 202 от 27. 02. 2015 г. по т.д. № 4123/2013 г., 2 т.о., решение № 198 от 10. 08. 2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., 4 г.о., решение № 161 от 19. 07. 2018 г. по т.д. № 1561/2017 г., 2 т.о., решение № 204 от 5. 10. 2018 г. по гр. д. № 3342/2017 г., 4 г.о.
Противоречие с посочената практика не е налице.
В отговора на исковата молба (лист 65 и 66 от делото на СГС, том 1) ответникът е направил възражение за нищожност на договора от 16. 02. 2005 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е сключен в противоречие с императивни норми на ЗДС и ППЗДС – чл. 43, 44 и сл. ЗДС, както и чл. 50 и сл. ППЗДС, които норми определят способите за разпореждане с имоти частна държавна собственост. Въвел е довод, че законът не допуска разпореждане с имоти частна държавна собственост по реда на чл. 65 ЗЗД, без спазване на императивните изисквания на чл. 44 ЗЗД. Съдът е разгледал това възражение, обсъдил е какви са изискванията на нормата на чл. 44 ЗЗД и на разпоредбите на чл. 50-69 ППЗСПЗЗ в редакциите им към 16. 02. 2005 г. и е приел договора за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е сключен в нарушение на чл. 44 ЗДС и на чл. 50-69 ППЗДС в редакцията на нормите към 16. 02. 2005 г., според които продажба на имоти частна държавна собственост може да се извършва само след проведен търг.
Съдът нито се е произнесъл служебно по действителността на договора от 16. 02. 2005 г., нито е признал същия за нищожен на незаявено от ответника фактическо основание.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по посочения въпрос, на което основание касаторът се позовава при условията на евентуалност. Относно правомощията на съда служебно да проверява действителността на договор, от който някоя от страните черпи права и от валидността на който зависи изцяло или отчасти изхода и хипотезите, при които е оправомощен служебно да проверява действителността му има формирана практика на ВКС в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Последният въпрос, също процесуалноправен, е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касае задълженията на въззивния съд в случаите, при които за пръв път да прилага служебно императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд – когато въззивният съд служебно прилага за пръв път императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния, длъжен ли е да уведоми страните, че е констатирал обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на тази норма, да посочи в защита на какъв интерес прилага тази норма и да даде на страните възможност да изложат доводи във връзка с констатираните от съда обстоятелства и във връзка с прилагането на нормата.
Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 240 от 13. 10. 2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г., 3 г.о., решение № 288 от 29. 12. 2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г., 3 г.о., решение № 145 от 1. 12. 2017 г. по т.д. № 2587/2016 г., 1 т.о., решение № 208 от 8. 11. 2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г., 1 г.о., решение № 23 от 7. 07. 2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., 1 г.о. – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а при условията на евентуалност се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът е свързан с оплакването на касатора, че в първоинстанционното производство нито е заявявано, нито разглеждано възражение за нищожност на договора от 16. 02. 2005 г., поради сключването му без проведен търг (искът е отхвърлен по съображения, че ответникът е собственик на имота), пред въззивната инстанция също не е правено възражение за нищожност на договора, поради сключването му без проведен търг, а с въззивното решение за пръв път е прието, че договорът е нищожен, тъй като е сключен в противоречие с императивната разпоредба на чл. 44 ЗДС и на чл. 50-66 ППЗДС, поради извършване на продажба без проведен търг.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставения въпрос.
В посочените решения на ВКС се приема, че когато въззивният съд служебно приложи императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, следва, с цел спазване принципите на състезателност и равнопоставеност, да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, както и да ангажират доказателства. Следва и да изложи мотиви коя е прилаганата императивна материалноправна норма и защитата на какъв обществен интерес изисква служебното й прилагане.
В случая въззивният съд не е приложил нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на чл. 44 ЗДС служебно, а във връзка с направено възражение за нищожност на договора от 16. 02. 2005 г., поради неспазване императивната разпоредба на 44 ЗДС и на чл. 50-66 ППЗДС в редакцията им към 16. 02. 2005 г. Това възражение е въведено още с отговора на исковата молба, отразено е в доклада по чл. 146 ГПК (с.з. 16. 06. 2015 г.), съобразено е при разпределяне на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, посочено е като част от спорния предмет и в мотивите на първоинстанционното решение, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по същото, тъй като е приел, че ответникът е собственик на процесния имот, придобил същия преди 16. 02. 2005 г.
Тоест, въпросът не съответства на данните по делото и на извършените от съда и страните процесуални действия в първата и въззивна инстанции. В настоящото дело нито е приложена служебно императивна материалноправна норма, нито има произнасяне по невъведени от страните в спорния предмет факти и доводи и поставянето им в ситуация на процесуална изненада.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Ответната по жалбата и по иска страна – „Промишлена енергетика – Варна“ АД не претендира разноски за касационната инстанция, нито твърди да е направила такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2140 от 9. 08. 2018 г. по в. гр. д. № 4798/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:-