О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София,18.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 938 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Ф. Р., чрез адв. Д. Г., против решение № 485 от 19. 11. 2017 г. по гр. д. № 632/2018 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 342 от 13. 06. 2018 г. по гр. д. № 2096/2017 г. на РС – Хасково, с което е отхвърлен предявеният от Н. Ф. Р. против С. Н. Х. и Е. И. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху дворно място, съставляващо УПИ …..-….., кв. ….. по регулационния план на [населено място], общ. С., обл. Х., ведно с построената в него двуетажна къща и стопанска постройка (салма). Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост и поради постановяването му в противоречие с материалния закон – чл. 68 и 79, ал. 1 ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.
Ответниците С. Н. Х. и Е. И. А. не са подали отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
По предявения иск за собственост ищцата е въвела твърдения, че е придобила процесния имот на основание договор за дарение, сключен с н.а. № ….. от 28. 10. ….. г., с който дарителите А. Х. Н. (баба на ищцата), Ф. Р. Х. с имена Ф. Д. по издадена в Република Турция лична карта (баща на ищцата), Б. Р. Х. и Ф. Р. Ш. (и двете сестри на бащата на ищцата) са се легитимирали за собственици с н.а. № …../28. 10. ….. г., с който са признати за собственици на имота по давност и наследство. Твърди се, че процесният имот бил собственост на дядото на ищцата Р. Ш. Н., починал на 3. 09. 2014 г. и оставил за наследници съпругата си А. Н. и децата Ф. Р. Х., Б. Р. Х. и Ф. Р. Ш., и на съпругата му А. Х. Н., които към 1989 г. го били придобили по давност. През 1989 г. семейството на Р. Н. се изселило да живее в Турция. За да предпазят имота си от кражби, помолили ответницата С. Н. и съпруга й И. А. Х. да пазят къщата. От 1989 г. до 2014 г. всяка година посещавали България и преспивали в имота си, без някой да оспорва правата им. През 2000 г. – 2001 г. И. Х. починал и в къщата останали да живеят съпругата му С. Н. Х. и сина му Е. И. А. (ответници по иска). През 2014 г. последните двама отказали да допуснат ищците в имота.
Ответниците са оспорили иска като неоснователен. Направили са възражение за придобиване на имота по давност, чрез упражнявано от 1991 г., когато купили неформално имота от Р. и А. Н., до предявяване на иска владение. До 2000г. имотът бил владян от С. и И. Х., а след смъртта на съпруга (с български имена Й. А. Б.) – от С. Х. и сина й Е. И. А.. Снабдили се и с нотариален акт по давност № …../16. 09. ….. г.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, съставът на въззивния съд е приел, препращайки към мотивите на районния съд по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, че ищцата не е придобила собствеността върху процесния имот на основание договор за дарение, тъй като носители на правото на собственост към сключването му са били не дарителите, а ответниците, придобили го по давност.
Този извод е основан на събраните по делото гласни и писмени доказателства, от които се установява, че къщата и дворното място били собственост на Р. и А. Н., които живеели в имота, със семейството си, от 1969 г. до 1989 г. През 1989 г. се установили да живеят в Турция. От 1989 г. до 1991 г. за имота се грижили различни лица, а от 1991 г. в него заживели С. и И. Х.. През 1995 г. – 1996 г. между И. Х. (Й. А.) и Р. (Р.) Н. и сестра му А. било постигнато устно споразумение последните двама да продадат имота на Й. А. за 70000-80000 лева (свидетелите не уточняват точния размер на продажната цена), от която били платени 25000 лв., предоставени на Й. А. от свидетеля А. Б.. С тези пари свидетелят бил платил на Й. А. наследствения му дял от старата къща, в която Й. А. и А. Б. живеели и от която на Й. А. се полагали две стаи, за да може къщата да остане изцяло на свидетеля А. Б.. От 1995 г. до 2000 г. С. и Й. владеели имота, а след смъртта на Й. А. – С. и сина й Е.. След като купили имота, направили в него подобрения на значителна стойност – ремонт на покрив, смяна на дограма, ограда, водопроводно отклонение с мивка в къщата. Обработвали и поддържали двора. Р. и А. Н. и децата им, като се прибирали в България, преспивали в „братовата им къща“ (на Б.). Посещавали и процесния имот, но само свидетелката Ф. Ш., леля на ищцата и прехвърлител по договора за дарение, заявява, че преспивали в него. Представени са и писмени доказателства за платен данък сгради върху дворното място и къщата от ответниците за периода 2000 г. – 2016 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е развито оплакване за необоснованост на въззивното решение, изразяваща се в несъответствие между фактическите изводи на съда и събраните доказателства.
В тази връзка не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, но се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решение № 23 от 20. 05. 2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 17 от 1. 03. 2017 г. по т.д. № 2923/2016 г. на ВКС, 2 г.о.
Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Независимо от това, следва да се подчертае, че изводите на въззивния съд не противоречат на тълкуването на чл. 68 и 79, ал. 1 ЗС, дадено в мотивите към цитираните по-горе решения на ВКС. В решение № 23 от 20. 05. 2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, 2 г.о. е прието, че владелческите действия, като елемент на придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци на владението – фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта.Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки един и от тези елементи се преценява по конкретното дело, въз основа на установените факти. Постоянно владение не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие. Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, ако те сочат на намерение за своене и не са прекъсвани от действия на трети лица. Въззивното решение не съдържа извод в различен смисъл. Изводът за неосъществен придобивен способ по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на праводателите на ищцата е неправен не защото същите са живели постоянно в Турция и е невъзможно упражняване на фактическа власт чрез периодични посещения в имота, а защото е прието за установено, след преценка на събраните доказателства, че не те, а ответниците са владели имота в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска. Във второто решение (решение № 17 от 1. 03. 2017 г. по т.д. № 2923/2016 г. на ВКС, 2 г.о.) се приема, че е налице обективна невъзможност да се манифестира промяната в намерението, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Подобна хипотеза в настоящото дело не е налице и посоченият въпрос въобще не е обсъждан от въззивния съд.
Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, изразяваща се в очевидната му необоснованост. Очевидна необоснованост би била налице при грубо несъответствие на фактическите изводи с доказателствата, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Атакуваният съдебен акт не страда от порок от посочения вид и с твърдяната степен на тежест. Изводите на състава на окръжния съд съответстват на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които са преценени заедно и поотделно, в тяхната взаимовръзка.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Ответниците по касационната жалба не са направили разноски при разглеждане на делото пред настоящата инстанция и не претендират присъждане на такива.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 485 от 19. 11. 2017 г. по гр. д. № 632/2018 г. на Окръжен съд – Хасково.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: