8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 56
София 13.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр. д. № 1988 по описа за 2018 година.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Чекотински манастир „Свети Архангел Михаил.“с.Калугерово, общ. Правец, Софийска област, чрез процесуалния представител адв. С. П. С., АК – Л., против решение № 62 от 14. 02. 2018 г. по гр. д. № 655/2017 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 с-в, с което е потвърдено решение № 128 от 24. 08. 2017 г. по гр. д. № 889/2016 г. на РС – Ботевград, с което са отхвърлени предявените от манастира против държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, искове с правни основания чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 12 бр. гори, находящи се в землищата на [населено място] и [населено място], индивидуализирани по местонахождение, площ и граници в диспозитива на първоинстанционното решение. Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на пар. 5 ПЗР ЗВ, при допуснато процесуално нарушение – необсъждане на събраните гласни доказателства, установяващи придобиване по давност на недвижимите имоти от манастира към одържавяването им, както и поради необоснованост на извода за неосъществявано владение върху имотите от ищцовата страна.
Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, чрез процесуалния представител юрисконсулт Б. Ч. Ч., изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и иска потвърждаването му.
С определение № 21 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 1988/2018 г. на ВКС на РБ, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпрос, свързан с приложението на пар. 5 ЗВ и чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване настоящият състав приема следното:
Съгласно пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ, възстановява се собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в ЗВСОНИ, в отменения чл. 21 ЗИ, в ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, в ЗСПЗЗ и в ЗВСГЗГФ, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Собствеността се възстановява по право, с влизане в сила на закона – пар. 5, ал. 2 ПЗР ЗВ. Касае се за предвиден специален ред за възстановяване на собствеността, който е приложим и за имоти, за които съответният реституционен закон предвижда възстановяването на собствеността да се извършва по административен ред. Възстановяването на собствеността по силата на закона настъпва при наличие на материалноправните предпоставки, предвидени както в пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ, така и в съответния реституционен закон. При всички хипотези една от тези предпоставки е вероизповеданието да е притежавало право на собственост към одържавяването, отчуждаването, конфискацията или незаконното отнемане на имотите.
При спор за собственост върху гори и земи от горския фонд и образувано исково производство по чл. 108 ЗС или чл. 124, ал. 1 ГПК, по което съответното вероизповедание е страна и се позовава на придобиване на собствеността на основание изтекла придобивна давност към одържавяването на имотите на някое от основанията по чл. 2 ЗВСГЗГФ и реституция по силата на пар. 5 ПЗР ЗВ, е допустимо доказване на придобивното основание давност със свидетелски показания. Това е така, защото реституционната норма на пар. 5 ПЗР ЗВ не въвежда изискване правото на собственост да се доказва само с писмени доказателства, свидетелските показания са допустими по правилото на чл. 164 ГПК, а нормата на чл. 13, ал. 3 създава ограничения и не следва да се тълкува разширително. Въведена със същата забрана правото на собственост да се доказва с гласни доказателства важи само за посочените в алинеи 1 и 2 производства – в административната процедура пред общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността и в исковото производство, имащо за предмет иск за признаване право на възстановяване на собствеността върху гори и земи от горския фонд.
По основателността на касационната жалба:
Делото има за предмет предявен от Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил“, с.Калугерово, Софийска област против държавата иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху дванадесет горски недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място] и [населено място]. Твърди се, че манастирът е придобил собствеността върху процесните гори по давност, чрез осъществявано владение от 1920 г. до одържавяването им (което се твърди да е станало 1957 г.) и реституция по силата на пар. 5 ПЗР ЗВ.
Манастирът е местно поделение на Българската православна църква и е юридическо лице, което се представлява от назначения игумен/игуменка на манастира (чл. 161, ал. 2 и 3 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия). Игуменът е оправомощен да завежда съдебни дела относно вещни права върху недвижими имоти със съгласието на епархийския митрополит за епархийските манастири и на Светия Синод за ставропигиалните манастири (чл. 171, т. 23 от Устава на БПЦ-БП). В случая искът е предявен чрез представителя на манастира йеромонах М. Д. (по лична карта Т. Н. Д., с ЕГН [ЕГН]), назначен на длъжността игумен със заповед № 87/19. 12. 2011 г. на Ловчанския митрополит, и за предявяването му има изразено писмено съгласие на Ловчанския митрополит Г. (по лична карта Ц. М. Д., ЕГН [ЕГН]).
Ответната по иска страна е изразила становище за недоказаност на претенцията, поради въведеното със ЗВСГЗГФ изискване правото на собственост върху гори и земи от горския фонд да се доказва само с писмени доказателства. Въвела е и твърдения, че горите са били държавна собственост и върху тях държавата е учредила на манастира право на ползване, поради което е било невъзможно придобиването им по давност.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, съставът на въззивния съд е приел, че уважаването му предпоставя доказване на обстоятелството, че към одържавяване и отнемане на горите същите са били придобити от манастира на твърдяното основание – давност. Прието е, че ЗВСГЗГФ е специален по отношение на Закона за вероизповеданията, че с разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ са изброени допустимите доказателства за установяване правото на собственост върху заявените за възстановяване гори – само писмени. Изрично са изключени като допустими доказателства свидетелските показания, писмените декларации на заявителя и протоколите за установяване предмета на горското стопанство, издадени на осн. чл. 22 ЗГ от 1922 г. и чл. 20 ЗГ 1925 г. Прието е, че в случая за установяване осъществяването на придобивното основание давност са ангажирани само недопустими гласни доказателства, поради което същото е недоказано.
С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, решението е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Основателно е оплакването в касационната жалба за постановяването му в нарушение на пар. 5 ПЗР ЗВ, при допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 164, 235 и 236 ГПК – необсъждане на събраните гласни доказателства, установяващи придобиване по давност на недвижимите имоти от манастира към одържавяването им, и при необоснованост на извода за неосъществявано владение върху имотите от ищцовата страна.
Както бе посочено по-горе, разпоредбата на пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ предвижда възстановяване по силата на закона на собствеността на вероизповеданията върху гори и земи от горския фонд, одържавени на основанията посочени в чл. 2 ЗВСГЗГФ, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Възстановяването на собствеността по силата на закона настъпва при наличие на материалноправните предпоставки, предвидени в пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ и в ЗВСГЗГФ, една от които е вероизповеданието да е притежавало право на собственост към одържавяването на имотите.
Относно устройството и управлението на Българската православна църква и нейните местни поделения (митрополии, църкви, манастири) следва да се съобрази уредбата, съдържаща се в следните устави и закони: Екзархийския устав, приспособен в Княжеството, приет в първата редовна сесия на VIII Обикновено Народно Събрание, утвърден с Указ № 1/1895 г. и публикуван в ДВ, бр. 23/30. 01. 1895 г. (отменен 1950 г.); Устав на Българската православна църква от 31. 12. 1950 г. (отменен 2009 г.), Устав н Българската православна църква – Българска патриаршия от 2008 г. в сила от 9. 01. 2009 г., Закона за изповеданията (Обн. ДВ, бр. 48/1. 03. 1949 г., отм. ДВ, бр. 120/29. 12. 2002 г.), Закона за вероизповеданията (Обн. ДВ, бр. 120/29. 12. 2002 г.).
Разпоредбите на чл. 156, ал. 1, точки 4, 6 11, 12,13, 14 от Екзархийския устав, приспособен в Княжеството, приет в първата редовна сесия на VIII Обикновено Народно Събрание, утвърден с Указ № 1/1895 г. и публикуван в ДВ, бр. 23/30. 01. 1895 г. /отм./ са предвиждали възможността манастирите, като местни поделения на Б. (каквито са били и митрополиите и църквите) да притежават и придобиват недвижими имоти, като манастирското началство е било задължено да прави описи на всички движими и недвижими манастирски имущества. Без разрешение от Светия Синод манастирите не са имали право да продават, заменят или подаряват манастирски имущества, както и да сключват каквито и да било заеми. Според чл. чл. 92, 93 и 98 от устава, манастирите са били два вида – ставропигиални, зависещи от Св. Синод (Рилски манастир и Троянски манастир) и епархийски – от местните архиереи (всички останали манастири). Ставропигиалните и епархийските с повече от 5 братя се управлявали от манастирски събор, действащ под ръководството на игумен, а епархийските с по-малко от 5 братя се управлявали от игумени, назначени от местни епархийски архиереи. Съгласно чл. 6 от Закона за изповеданията /отм./, изповеданията и техните местни поделения имат качеството на юридическа личност, а съгласно чл. 13 от Устава на БПЦ от 1950 г., Българската патриаршия и нейните съставни части и учреждения, а така също и църковните фондации, институти, сдружения и просветни заведения, които имат утвърдени от Св. Синод устави и се намират под върховното ръководство и надзор на църквата, са юридически лица. Съгласно чл. 10 и 14 от Закона за вероизповеданията, Българската православна църква е изразител на традиционното източноправославно вероизповедание в Република България и е със статут на юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав. По решение на централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание, местните поделения могат да бъдат юридически лица (чл. 20 ЗВ). Съгласно чл. 1, ал. 3 и чл. 13 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия в сила от 9. 01. 2009 г., БПЦ- – БП е правоприемник на Плисковската архиепископия, П. патриаршия, О. архиепископия, Т. патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима. БПЦ – БП и нейните местни поделения – митрополии, църкви и манастири, са юридически лица. Вероизповеданията и техните поделения със статут на юридическо лице имат право на свое имущество (чл. 21 ЗВ). Според чл. 249, ал. 1 и 2 УБПЦ-БП, църковна собственост са имотите, собственост на Б.-БП, митрополиите, църквите и манастирите. При всяка митрополия се води епархийски регистър на недвижимите имоти – собственост на митрополията, църквите и манастирите, а при Св. Синод на БПЦ – БП се води единен синодален регистър на всички недвижимите имоти – църковна собственост. От изложеното следва, че манастирите, като местни поделения на БПЦ, са били и са правосубектни, имали са и имат право да притежават, придобиват и управляват недвижими имущества, а при определени условия и ред и да се разпореждат с тях. Тези недвижими имущества са църковна собственост, тъй като манастирът (както и църквата) са поделения на съответната митрополия, а всяка митрополия – поделение на БПЦ.
С оглед въведеното от ищцовата страна придобивно основание давност и заявен и релевантен период на владение, следва да се съобразят относими към случая разпоредби на Закона за горите от 1925 г. (в сила от 1. 09. 1925 г. до 27. 03. 1948 г.), на Закона за давността (обн. ДВ, бр. 23 от 30.01.1898 г., отм. Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 16.12.1951 г.) и на Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите (обн. ДВ, бр. 29 от 7. 02. 1904 г., отм. Изв., бр. 92 от 16. 11. 1951 г., в сила от 16. 12. 1951 г.). Разпоредбите на чл. 27 и 28, вр. чл. 1 ЗИСС /отм./ са допускали възможността църковните учреждения да придобиват, притежават и владеят имущества (движими и недвижими). Разпоредбата на чл. 1 от Закона за горите от 1925 г. /отм./ е допускала възможността църковните учреждения да притежават право на частна собственост върху гори и горски пасища. Същата предвижда, че на обществените учреждения (светски и църковни) принадлежат както горите и горските пасища, които са им отстъпени от древно време за вечно ползване, така и горите и горските пасища, които са придобити и се владеят от тях като частни имущества. Съгласно чл. 23 от посочения закон, в предмета на горското стопанство задължително се включват и частните гори по чл. 21, б. „а“ и „д“ (това са горите в планините, планинските пасища, поройните периметри, места с охранително значение, необходимите за поддържане на водите в изворите и реките, за предпазване на населените места и полетата от вредните атмосферни влияния и т.н.), а кои от частните гори са такива по чл. 21, б. „а“ и „д“ и се оставят в предмета на горското стопанство се определя от Министерството на земеделието и държавните имоти по реда на чл. 20 от закона. В предмета на горското стопанство се включват и други частни гори, ако собствениците им пожелаят това.
Разпоредбата на чл. 8 от ЗГ от 1925 г. /отм./, въвеждаща забрана за придобиване по давност на определена категория гори, не касае горите и горските пасища на обществените учреждения (светски и църковни), които са от категорията на частните имущества. Нормата гласи, че държавните и други обществени гори, с изключение на тези от категорията на частните имущества на общините и другите обществени учреждения, са неотчуждаеми и неприобретаеми по давност. Разпоредбите на чл.чл. 9 и 10 ЗД /отм./ не предвиждат забрана църковните учреждения да придобиват по давност право на собственост върху частни имущества.
По делото няма никакви данни процесните гори да са били държавна собственост, нито има въведени от процесуалния представител на държавата доводи за осъществен в полза на държавата конкретен придобивен способ. Няма и данни горите да са предоставени на Българската православна църква или нейно местно поделение за вечно ползване (твърдението на държавата в този смисъл е недоказано). Поради това, не би могло да се приеме, че е приложима забраната на чл. 8 от ЗГ от 1925 г. /отм./ и на чл. 9 от ЗД /отм./ за придобиването им по давност.
Горното налага обсъждане на гласните и писмени доказателства, събрани за установяване на твърдението на ищеца за осъществявано владение върху процесните имоти и придобиването им по давност.
По съображения, изложени в отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав намира, че е допустимо с гласни доказателства да се установява посоченото от ищцовата страна придобивно основание – давност. От показанията на свидетелите Н. Н. (род.1921 г., живущ в [населено място] от раждането си до сега), С. И. (род.1933 г., живял в същото село през целия си живот и притежаващ наследствени имоти до манастирската гора), Т. Н. (род.1934 г. в мах.“Ч.“ на [населено място] и живяла в селото от раждането си) и Й. Н. (род.1945 г. в [населено място] и израсла там) се установява, че манастирът е владял процесните гори от преди 1920 г. до одържавяването им. Показанията на свидетелите се основават както на преки, непрекъснати и продължителни възприятия (за времето от 1930 г. до одържавяването и отнемането им), така и на информация от техните родители и роднини (за времето преди 1930 г.). Свидетелите установяват границите и площите на горските имоти (единият с площ от около 270 – 300 дка, включващ гори, между които има и ливади, при граници: р. Б., дол, [населено място]; на другата гора като топографска граница се сочи р. Малък Искър). Според показанията на свидетелите, от 1930 г. до фактическото отнемане на горите през 1957 г. те са стопанисвани и своени от манастира чрез игумена дядо Пахоми. Той по изключение разрешавал да се секат дървета, но позволявал да се косят пасищата, да се пасат животни, да се събират дърва за огрев и плодове. Малка част от горските ливади се обработвала. Наемал хора от селото, които да обработват част от земята. Давал срещу заплащане на жители на селото ливади за косене за срок от една година. Предавало се от поколения на поколения и всички в селото знаели, че горите са манастирски, никой не смеел без разрешението на игумена да пасе добитък, да коси или събира дърва. Никой друг не е владял тези гори, нито оспорвал собствеността на манастира. Когато „станала национализацията“ през 1957 г.-1958 г. „взели“ всички гори, включително и манастирските, и оттогава безразборно и безпрепятствено всеки влиза в манастирските имоти.
Свидетелските показания следва да се приемат за достоверни и да се кредитират, тъй като са непротиворечиви, последователни и съответстват на събраните по делото писмени доказателства. Съответстват на Постановление № 2971/1941 г., обн. ДВ бр. 186/23. 08. 1941 г., с което е определен, на осн. чл. 20 ЗГ, предметът на горското стопанство в землището на [населено място]. В т. I.1. от същото е посочено, че за предмет на горското стопанство ще служат частните гори в [населено място], местностите „С. с.“, „Д. п.“, „В.“, „Т.“, „К.“ и „Б.“ с площ от 455, 20 хектара, при подробно описани граници, в които граници е посочено, че влиза и гората на манастира „Св. Архангел М.“, намираща се в [населено място], м. „К.“, с площ от 27, 30 хектара, като са индивидуализирани и границите й сред които: от север двугранична точка между землищата на селата Своде и Боженица, от изток вливането на дерето Виден лак в р. Б., от юг р. Б., от запад [населено място]. Съответстват на Постановление № 4024/1941 г., обн. ДВ бр. 183/20. 08. 1941 г., с което е определен, на осн. чл. 20 ЗГ, предметът на горското стопанство в землището на [населено място], като е уточнено, че в същото влиза и гората на манастира „Св. Архангел М.“, [населено място], м. „П.“, с площ от 7,10 хектара, с описани граници. Съответстват и на останалите писмени доказателства: становище от държавния лесничей по заявление от 20. 01. 1939 г. от В. Д. Д. за инсталиране на дъскорезница в [населено място], в което становище сред описаните гори в землището на [населено място] фигурират и манастирски нискостеблени гори 175 дка.; позволително за сеч № 28/20. 11. 1944 г., издадено от игумена на Ч. манастир в полза на десет физически лица, за извършване на сеч в манастирската гора, със срок до 1. 03. 1945 г.; писмо изх. № 2146/21. 08. 1943 г. от лесничея на Б. до кмета на [населено място] за изпратено препис-извлечение от утвърдения годишен план за сеч за стопанската 1943 г. – 1944 г. за манастирската гора в м. „К.“, [населено място]; препис-извлечение за годишния план за второстепенно ползване /паша/ от манастирската гора в землището на [населено място] през зимния и летния сезон на 1943 г. – 1944 г.; писмо № 2029/21. 08. 1946 г. от лесничейството до игумена на Ч. манастир за годишния план за главно ползване /сеч/ за стопанската 1946/1947 г. за манастирските гори в м. „К.“, с което се съобщава за разрешено голо сечище в горите; протокол от 30. 08. 1957 г. за определяне границите на манастирските гори към Л. епархия, включително и за горите на Ч. манастир.
От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че горите, предмет на иска, се включват в горите на манастир „Св. Архангел Михаил“ от 27, 30 хектара и от 7, 10 хектара, описани в постановление № 2971/1941 г., обн. ДВ бр. 186/23. 08. 1941 г. и в постановление № 4024/1941 г., обн. ДВ бр. 183/20. 08. 1941 г. Установява се, също, че топографските граници на горите – река Б., дол, път, [населено място], р. Малък Искър са верни, установени са при геодезическото заснемане и са посочени като граници и в постановленията.
С оглед на тези доказателства и установените с тях факти настоящият състав приема, че към 1948 г. – влизане в сила на Закона за стопанисване и ползване на горите (обн. ДВ, бр. 71/27. 03. 1948 г., отм. Изв., бр. 89/7. 11. 1958 г.), обявяващ всички гори и горски пасища за държавна собственост, Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил“, [населено място], като местно поделение на Българската православна църква, е придобило собствеността върху процесните гори на основание чл. 34 от Закона за давността /отм./ – по давност, чрез упражнявано в продължение на повече от двадесет години владение, притежаващо изискуемите от чл. 2 от закона качества – непрекъснато, явно, спокойно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.
Налице са и останалите материалноправни предпоставки за реституция, предвидени в пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ и в чл. 2 ЗВСГЗГФ. Горите и горските имоти са били одържавени през 1947г. на основание Закона за стопанисване и ползване на горите /отм./, обявяващ всички гори, горски пасища и други горски земи и имоти в страната за държавна собственост (чл. 1 от същия), а фактическото им отнемане от манастира е станало 1957-1958 г. Към влизане в сила на пар. 5 ЗВ горските имоти са били собственост на държавата и съществуват в размерите, в които са отчуждени.
Не е спорно, че държавата упражнява фактическа власт върху процесните гори.
Като е приел, че искът е неоснователен, поради недоказване придобиване на собствеността по давност върху процесните гори към одържавяването им, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия и съгласно разпоредбата на чл. 293 и 295, ал. 2 ГПК, спорът следва да се реши по същество, като предявеният иск за собственост бъде уважен.
При този изход на делото държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 5771, 50 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 62 от 14. 02. 2018 г. по гр. д. № 655/2017 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 с-в и потвърденото с него решение № 128 от 24. 08. 2017 г. по гр. д. № 889/2016 г. на РС – Ботевград, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от Чекотински манастир „Свети Архангел Михаил“, с.Калугерово , общ. Правец, Софийска област против държавата Република България, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Чекотински манастир „Свети Архангел Михаил“, [населено място], местно поделение на Българската православна църква – Българска патриаршия, е собственик, на основание придобивна давност и реституция по пар. 5 ПЗР ЗВ, на следните гори и горски имоти, съставляващи част от гора с площ от 27, 3 хектара в [населено място], м. „К.“, описана по площ и граници в постановление No 2971/1941 г. на министъра на земеделието и държавните гори, обн. ДВ, бр. 186/23. 08. 1941 г., и част от гора от 7,1 хектара в [населено място], м. „П.“ на манастира „Св. Архангел М.“, описана по площ и граници в постановление № 4024/1941 г., обн. ДВ бр. 183/20. 08. 1941 г., а именно: 1/. широколистна гора с площ от 10.502 дка, намиращи се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Ц.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], отразен на скица No К00645/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 2/. широколистна гора с площ от 71.936 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Г.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00636/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 3/. широколистна гора с площ от 20.013 дка, намиращи се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „О.“, съставляваща имот с No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00637/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място],; 4/. широколистна гора с площ от 7.886 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Г.“, съставляваща имот с No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00638/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място],; 5/. широколистна гора с площ от 6.845 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Г.“, съставляваща имот с No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00639/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 6/. залесена горска територия с площ от 3.648 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Б.“, съставляваща имот с No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00640/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 7/. залесена горска територия с площ от 13.845 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Б.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00641/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 8/. залесена горска територия с площ от 17.700 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], в местността „Б.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00642/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 9/. 21.265/ 28.777 идеални части от широколистна гора с площ от 28.777 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Г.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00644/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 10/. иглолистна гора с площ от 37.455 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Т.“, съставляващ имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00661/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 11/. иглолистна гора с площ от 16.275 дка, намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Т.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00662/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място]; 12/. гора с площ от 29.568 дка (5.584 иглолистна и 23.984 дка широколистна), намираща се в землището на [населено място], [община], Софийска област, в местността „Т.“, съставляваща имот No ….. по КВС на [населено място], [община], отразен на скица No К00663/02.09.2016г., издадена от ОСЗ – [населено място], и ОСЪЖДА държавата Република България, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, да предаде на Чекотински манастир „Свети Архангел Михаил“, с.Калугерово, общ. Правец, Софийска област владението върху описаните недвижими имоти.
ОСЪЖДА държавата Република България, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, да заплати на Чекотински манастир „Свети Архангел Михаил“, [населено място], сумата 5771, 50 лв. съдебни разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: