1
4
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 23.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3567 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от ищцата К. А. Й., чрез адв. Д. П., АК – Варна, против решение № 479 от 20. 03. 2018 г. по в. гр. д. № 2552/2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 2822 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 6963/2016 г. на РС – Варна, са отхвърлени предявените от К. А. Й. против М. С. Й. и Т. Й. С. Й. искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на посочените ответници, че ищцата е собственик, на основание придобивна давност, на недвижим имот – апартамент № 64, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 60, 91 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, сервизни помещения, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор …. по КК на [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 64 и 0,5890 % ид.ч. от общите части на сградата. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на извода на съда за неосъществявано от ищцата владение върху имота в посочения от нея период и поради неправилно приложение на чл. 69 ЗС. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения установителен иск за собственост по отношение на посочените ответници.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради решаване в противоречие с практиката на ВКС на въпрос, касаещ тълкуването и прилагането на нормата на чл. 69 ЗС. Сочи се и очевидна неправилност на акта по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба М. С. Й. и Т. Й. С. Й., чрез процесуалния си представител адв. В. Н. В., изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да постанови отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърли предявения от К. А. Й. против М. С. Й. и Т. Й. С. Й. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата К. Й. и бащата на ответниците С. А. Й. са сключили граждански брак на 16. 07. 1980 г., прекратен с развод през 1988 г. с влязло в сила решение по гр. д. № 1681/1988 г. на РС – Варна. След развода продължили да живеят заедно до 2000 г., когато С. Й. заживял с Р. Е. Х., майката на ответниците М. и Т. Й. С. Й.. През време на брака си С. Й. и К. Й. били допуснати от собствениците на жилището – родителите на съпруга А. и Н. Й. да живеят и ползват същото. На 16. 10. 1992 г. А. и Н. Й. дарили на сина си С. Й. процесния апартамент, като си запазили правото на ползване върху същия. През 2000 г. С. Й. напуснал К. Й. и заживял на съпружески начала с Р. Х.. Въпреки раздялата, по настояване на С. Й. и родителите му, в жилището продължили да живеят ищцата и децата А. и Б. Й.. С. и родителите му имали свободен достъп до апартамента, посещавали безпрепятствено ищцата и децата и поддържали контакти с тях. От 2000 г. до предявяване на иска апартаментът се обитавал от ищцата и децата й, пред съседи ищцата е заявявала, че е собственик на жилището. Пред свидетеля В. Г., приятел и колега на С. Й., последният е споделял, че има четири деца и три апартамента, поради което много иска да купи и четвърти апартамент, за да осигури с жилища и четирите си деца. Двамата готвели сделка, от която щял да получи печалба, с която възнамерявал да купи още един апартамент, но месец преди това починал. Свидетелят знае, че в едно от трите жилища живеят ищцата и двете им деца, за което С. е дал съгласието си, но не е чувал от С. да има намерение да предостави жилището в собственост на бившата си съпруга. С. Й. починал на 6. 01. 2015 г. и оставил за законни наследници децата си А. С. Й., Б. С. Й., М. С. Й. и Т. Й. С. Й..
От правна страна съдът е приел, че не е доказано ищцата да е придобила процесния апартамент по давност, чрез упражнявано от 2000 г. до предявяване на иска (20. 06. 2016 г.) владение. Същата е започнала да обитава апартамента през 1980 г. заедно с бившия си съпруг, със знанието, че е допусната ползва имот на родителите му, а след 1992 г. до 2000 г. – със съзнанието, че ползва имот на бившия си съпруг, върху който родителите му имат запазено право на ползване, по тяхно съгласие. Фактическата власт е установена на основание, пораждащо качеството й на държател, а не на владелец, и не е доказано същата с едностранни действия, насочени към собственика С. Й., да е манифестирала намерение за своене и да е превърнала във владение осъществяваното държане на имота. Прието е, че обстоятелството, че ищцата се представяла за собственик на жилището пред трети лица (съседи) не доказва обръщане на държането във владение, тъй като намерението за своене не е доведено до знанието на собственика на вещта. Данните по делото сочат, че такава промяна е настъпила едва през 2015 г., когато е ограничила достъпа до апартамента на наследниците Т. Й. и М. Й. и е инициирала процедура за снабдяване с нотариален акт по давност, но до предявяване на иска на 20. 06. 2016 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът чия е тежестта за оборване презумпцията на чл. 69, ал. 2 ЗС. Твърди се, че изводите на въззивния съд, свързани с приложението на чл. 69 ЗС, противоречат на решение № 204 от 11. 01. 2013 г. по гр. д. № 272/2012 г. на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Твърдяното основание за допускане до касационен контрол на съдебния акт не е налице.
В посоченото решение на ВКС е прието, че презумпцията на чл. 69, ал. 2 ЗС е установена в полза на владелеца, оборима е и оборването й е в тежест на заинтересованите лица, които възразяват, че владелецът държи вещта за себе си.
Мотивите към обжалваното въззивно решение не съдържат изводи в обратен смисъл, нито със същите се дава различно тълкуване на посочената правна норма. Прието е за доказано твърдението на ищцата, че е упражнявала фактическа власт върху процесния апартамент в посочения в исковата молба период – от 2000 г. до предявяване на иска на 20. 06. 2016 г. Презумпцията на чл. 69, ал. 2 ЗС е приета за оборена от събраните по делото доказателства, тъй като от съвкупната им преценка се установява, че ищцата е установила фактическа власт върху жилището като държател и в това си качество е обитавала апартамента до предявяване на иска: първоначално е била е допусната да живее в имота заедно със С. Й., след сключването на гражданския брак, от родителите на съпруга й; след даряване на жилището от последните на бившия й съпруг през 1992 г. и до 2000 г. ищцата е продължила да ползва апартамента заедно с бившия си съпруг-собственик и двете общи деца, със съгласието на родителите на бившия й съпруг, които с договора за дарение са си запазили вещното право на ползване; след 2000 г. и до смъртта на С. Й. през 2015 г. е продължила да живее в имота, заедно с двете деца, отново със съгласието на бившия си съпруг и родителите му. Следва да се добави, че основанието, на което е започнало и продължило осъществяването на фактическата власт е облигационно – договор за заем за послужване, тъй като собствениците и ползвателите на вещта са предоставили ползването на жилището безвъзмездно. С. Й. до смъртта си се е считал за собственик на апартамента и няма никакви данни К. Й. да е демонстрирала спрямо него намерение за своене. При тези данни е направен изводът, че в периода 2000 г. – 2016 г. ищцата е била държател, а не владелец на жилището.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност на решението се аргументира с довод, идентичен на въведеното с касационната жалба основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК – погрешно прилагане на чл. 69 ЗС . Степента на тежест на посочения порок, дори да съществува, не е такава, че да обуслови очевидна неправилност на акта – не се касае нито за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито за прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Цитираната разпоредба е приложена съобразно точния й смисъл и в съответствие с практиката на ВКС, според която в хипотеза, при която ползващият недвижим имот е допуснат в него като държател, презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена и страната, която се позовава на придобивна давност, трябва да докаже, че е променила намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са станали известни на собственика (решение № 12 от 19. 02. 2014 г. по гр. д. № 1840/13 г., 1 г.о., решение № 136 от 16. 06. 2014 г. по гр. д. № 436/14 г., 1 г.о., решение № 291 от 9. 08. 2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., 2 г.о., решение № 41 от 26. 02. 2016 г. по гр. д. № 4951/15 г., 1 г.о., определение № 89 от 18. 02. 2009 г. по гр. д. № 3701/2018 г., 2 г.о. и др.).
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото жалбоподателката К. А. Й. следва да бъде осъдена да заплати на М. С. Й. и на Т. Й. С. Й. общо сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 479 от 20. 03. 2018 г. по в. гр. д. № 2552/2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 2822 от 11. 07. 2017 г. по гр. д. № 6963/2016 г. на РС – Варна, са отхвърлени предявените от К. А. Й. против М. С. Й. и Т. Й. С. Й. искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на посочените ответници, че ищцата е собственик, на основание придобивна давност, на недвижим имот – апартамент № 64, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 60, 91 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, сервизни помещения, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор …. по КК на [населено място], ведно с прилежащото избено помещение № 64 и 0,5890 % ид.ч. от общите части на сградата.
ОСЪЖДА К. А. Й. да заплати на М. С. Й. и на Т. Й. С. Й. общо сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: