2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 12.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдия Ваня Атанасова ч.гр.д. № 4701/2019 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена от частен съдебен изпълнител И. И. Х., рег. № 832, с район на действие този на ОС – Русе, частна касационна жалба срещу определение № 862 от 26. 09. 2019 г. по ч. гр. д. № 561/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, 2 въззивен състав, с което е потвърдено определение от 12. 07. 2019 г., постановено по заявление вх. № 1583/12. 07. 2019 г. по описа на Служба по вписванията към Районен съд – гр. Сливница, с което е отказано заличаване на вписана възбрана по изп.д. № 20078320400795 по описа на ЧСИ И. Х., прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Излагат се съображения за неправилност на определението, поради постановяването му при несъобразяване с разпоредбата на чл. 433, ал. 3 ГПК, вменяваща на съдебния изпълнител задължение служебно, без искане на някоя от страните, да вдигне наложените по прекратеното изпълнително производство обезпечения. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното:
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от легитимирано лице, в срока за обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните:
За да потвърди определението на съдията по вписванията, с което е отказано поисканото от частния съдебен изпълнител вдигане на наложена възбрана по изп.д. № 20078320400795 по описа на ЧСИ И. Х., прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съставът на окръжния съд е приел, че съгласно чл. 32б, вр. чл. 32а, ал. 1 ПВ съдията по вписванията може да откаже отбелязване по депозирана молба, ако тя не отговаря на изискванията на закона, едно от които е представянето на документ, удостоверяващ внасянето на дължимата държавна такса. Прието е, че съгласно ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6 и т. 1, при липса на документ за внесена държавна такса, съдията по вписванията не може да дава указания за отстраняване на този пропуск и следва да откаже вписването. Съгласно чл. 433, ал. 3 ГПК във всички случаи на прекратяване на изпълнителното производство на основанията по чл. 433, ал. 1, точки 1-8 ГПК, съдебният изпълнител вдига служебно наложените възбрани и запори, след като постановлението за прекратяване влезе в сила, а съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на взискателя в случаите на прекратяване на производството по чл. 433 ГПК. Дължимата такса към Агенцията по вписванията би могла да бъде включена от съдебния изпълнител в разноските по делото преди прекратяването му, а за дължимите неплатени такси и разноски частният съдебен изпълнител може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК, независимо от техния размер. За неоснователен е приет доводът на частния съдебен изпълнител, че в хипотезата на чл. 433, ал. 3 ГПК държавата му е възложила публични функции, поради което е освободен от заплащане на държавна такса съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната норма в настоящия случай е приета за неприложима, тъй като частният съдебен изпълнител е действал като лице, на което държавата е възложила принудително изпълнение на частни притезания, а не събирането на публични вземания.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът следва ли да се събира държавна такса по служебно подадена от частен съдебен изпълнител, в изпълнение на задълженията му по чл. 433, ал. 3 ГПК, молба за вдигане на възбрана, наложена в изпълнително производство, прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди се, че разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По така поставения въпрос има формирана практика на ВКС – определение № 7 от 9. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 4694/2019 г. на ВКС, 2 г.о. В същото е прието, че вписването и заличаването на възбраната от съдията по вписванията се осъществява в охранително производство, разноските по което са за сметка на молителя – чл. 541 ГПК. За заличаване на възбрана се дължи държавна такса съгласно чл. 3, ал. 1, вр. чл. 5 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията. Молител в производството по заличаване на възбраната на основание чл. 433, ал. 3 ГПК и заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК е съдебният изпълнител (т. 8 от ТР № 7/25. 04. 2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС), поради което и съгласно чл. 541 ГПК задължение на съдебния изпълнител е да представи към молбата си документ за внесена държавна такса, дължима в охранителното производство. Освобождаването от задължението за плащане на държавни вземания става само със закон, при изрично предвидени в него предпоставки. Съгласно ТР № 1 от 21. 05. 2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСГК на ВКС приложение в охранителното производство на основание чл. 540 ГПК намира разпоредбата на чл. 84 ГПК, уреждаща освобождаване от заплащане на държавна такса в особени случаи. Това приложение е съответно – съобразно спецификите на охранителното производство, като в тази връзка следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/8. 07. 2008 г. по конституционно дело № 3/2008 г. на КС на РБ, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Прието е, че съдебният изпълнител дължи държавна такса за направено служебно вдигане на наложена възбрана в изпълнение на чл. 433, ал. 3 ГПК при прекратяване на изпълнителното производство, освен ако по силата на изрична законова разпоредба следва да се счита освободен от това задължение. Такса се дължи, когато прекратеното изпълнително производство е било образувано за принудително събиране на частно вземане. Това становище е споделено и в други определения на ВКС – определение № 13 от 16. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 4697/2019 г., 2 г.о., определение № 15 от 17. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 4696/2019 г., 2 г.о., определение № 19 от 24. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 4700/2019 г., 2 г.о., определение № 26 от 4. 02. 2020 г. по ч. гр. д. № 4698/2019 г., 2 г.о.
След като по поставения въпрос има формирана практика на ВКС, разглеждането му не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. А доколкото изводите на въззивния съд съответстват на формираната по въпроса практика (прието е, че в случая принудителното изпълнение е било за събиране на частно притезание, поради което разпоредбата на чл. 84 ГПК е неприложима), не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 862 от 26. 09. 2019 г. по ч. гр. д. № 561/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, 2 въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: