О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
София, 2307.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 621 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Д. Ю. А. и Н. И. А., чрез пълномощника им адв. М. Р. М., против решение № 86 от 8. 11. 2018 г. по в. гр. д. № 89/2018 г. на ОС – Разград, с което е потвърдено решение № 59 от 12. 02. 2018 г. по гр. д. № 179/2017 г. на РС – Исперих, с което е отхвърлен предявеният от касаторите против Община – Самуил иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху реална част с площ от 80 кв.м. от парцел ….. – им. ….., кв. ….. по плана на [населено място] от 1993 г., разположени в западната част на парцела, при граници на тази част: улица, парцел ….., парцел ….. и парцел ….. в същия квартал. Поддържа се, че въззивното решение е нищожно, поради липса на мотиви по направеното от ищците оспорване истинността на АЧОС № 2558/11. 11. 2016 г., както и недопустимо в частта, с която е прието, че въззивната жалба има характер на молба по чл. 248 ГПК в частта й, с която се иска изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Излагат се съображения и за неправилност на решението, поради необоснованост и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 200, ал. 2, вр. чл. 17 ЗУТ, чл. 59 З. /отм./, чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОС и чл. 32 З. /отм./, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила (на чл. 12, 235 и 236 ГПК), изразяващи се в необсъждане на всички доводи и възражения на страните и на всички събрани по делото доказателства. Иска се допускане до касационно обжалване на решението за проверка валидността и допустимостта на акта. Сочат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответната страна Община – Самуил, чрез процесуалния си представител адв. Н. Х. Х., е изразила становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането й до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху реална част от 80 кв.м. от парцел ….. – им. …., в кв. ….. по КРП на [населено място] от 1993 г., разположена в западната част на парцела, при граници на тази част: улица, парцели …., ….. и ….., която реална част е нанесена с розов и оранжев цвят на скица-приложение 2 към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза вх. № 4185/2. 11. 2017 г. на вещото лице инж. И. И. (лист 129 от делото на районния съд).
Ищците твърдят, че с н.а. № …../16. 05. ….. г. са придобили собствеността върху парцел ….. – им. …., в кв. ….. по КРП на селото от 1923 г., с площ от 715 кв.м. По следващия КРП на селото, одобрен 1993 г., придобитото от ищците дворно място е нанесено като имот пл. № …., за който е отреден парцел …., в кв. …., с площ от 970 кв.м. Спорните 80 кв.м. са били придадени към имота на ищците по регулация и придобити от тях на основание непосредственото отчуждително действие на РП от 1993 г., който е бил приложен. Позовават се, при условията на евентуалност, и на придобивна давност, чрез осъществявано владение върху спорните 80 кв.м. от 1993 г. до 31. 05. 2006 г.
Ответната страна е оспорила иска като неоснователен, по съображения, че процесната реална част от 80 кв.м. не е придобита от ищеца нито на основание договора за продажба (не е била част от прехвърления парцел), нито по силата на регулационният план от 1993 г. Същата е част от общински имот, върху който е отстъпено право на строеж на П. А. С. през 1985 г.
По делото е установено, че по КРП от 1923 г. двата съседни парцела са съставлявали имот пл. № …., за който е бил отреден парцел …., в кв. …., с площ от 1630 кв.м., записан в разписния лист към плана като собственост на К. Х.. Със заповед № 11 от 5. 01. 1971 г. на председателя на ОНС – Р., издадена на осн. пар. 76 ППЗПИНМ /отм./, по съгласие на заинтересованите собственици, е одобрено изменение на КРП от 1923 г., изразяващо се в разделяне на парцел …. – им. …., в кв. ….. по плана на [населено място], на два парцела: парцел …. . – за им. …., в кв. ….., с площ от 915 кв.м. и парцел ….. – за им. …., в кв. …., с площ от 715 кв.м. С договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № …../16. 05. 1978 г., З. Ш. Ю. и Ю. Х. Ю. продават на ищцата Н. И. А. парцел ….. – за им. …., в кв. ….. по КРП от 1923 г., изменен през 1971 г. със заповед № 11/5. 01. 1971 г., с площ от 715 кв.м. Реалната площ на придобития парцел по измерване е 734 кв.м. Придобитият с договора парцел е изобразен с червени линии на скица-приложение 2 към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза вх. № 4185/2. 11. 2017 г. на вещото лице инж. И. И. (лист 129 от делото на районния съд). Спорните 80 кв.м. не са били включени в обекта на правото на собственост, прехвърлено на ищцата с договора за продажба, а са съставлявали част от съседния парцел ….. – им. …., в кв. …. по КРП от 1923 г.. Върху съседния парцел ….. – им. …., в кв. ….. е отстъпено право на строеж в полза на П. А. А. с договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя с договор от 17. 07. 1985 г. Парцел ….. – им. …., в кв. ….. е изобразен с червен цвят на скица-приложение 2 към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза вх. № 4185/2. 11. 2017 г. на вещото лице инж. И. И.. Следващият КРП на селото е от 1993 г. По него парцел …..-им. …., в кв. ….. по КРП от 1923 г., собственост на ищцата, е включен в имот пл. № …., за който е отреден парцел …., в кв. …., с площ от 1003 кв.м. (границите на имот пл. № ….. и на парцел IV съвпадат), изобразен със синя линия на скица-приложение 2. Съседният парцел …..-им. ….., в кв. ….. по КРП от 1923 г. е нанесен като имот пл. № …., за който е отреден парцел …..-им. …., в кв. …., с площ от 880 кв.м. (граници на имот пл. № ….. и на парцел ….. съвпадат), изобразен със синя линия на скица-приложение 2. При това нанасяне спорните 80 кв.м. попадат в имот пл. № ….. и в отредения за него парцел …., а не в имот пл. № ….. и в отредения за него парцел …. . Съществуващата на място ограда между двете съседни дворни места е разположена по неправилна линия между точките 1-2-3-4-5-6-7 на скица-приложение 1 към допълнителното заключение (лист 128 от делото на районния съд) и не съвпада с регулационната линия между парцели III-….. и IV-….. по плана от 1993 г.
При тези факти въззивният съд, възприемайки мотивите на първоинстанционния от правна страна, на основание чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, е приел, че ищците не са собственици на процесната реална част от 80 кв.м. от парцел ….. – им. …., кв. ….. по плана на [населено място] от 1993 г., нанесена с розов и оранжев цвят на скица-приложение 2 към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза вх. № 4185/2. 11. 2017 г. на вещото лице инж. И. И. (лист 129 от делото на районния съд). Тази реална част не е част от закупения от ищците парцел, описан в н.а. № …../1978 г., поради което не е придобита на основание договор за покупко-продажба. Не е придобита и по регулация, на основание приложен РП от 1993 г. В кадастралния план от 1993 г. е следвало регулационната граница между парцел ….. -им. ….., в кв. ….. и парцел …. .-им. …., в кв. ….. по РП от 1923 г., изменен 1971 г., да се нанесе като имотна граница между имоти ….. на ищците и ….. на общината (по червената линия на скица-приложение 2), но вместо това имотната граница между имоти ….. и ….. е нанесена по синята линия на скица-приложение 2, като спорната реална част погрешно е включена към имота на ищците. По тази линия е нанесена и регулационната граница в РП. Това погрешно нанасяне в кадастралната карта няма правопораждащо действие и не е довело до възникване право на собственост върху същата в полза на ищците. Собствеността върху спорната реална част от 80 кв.м., не е придобита от ищците и по силата на непосредственото отчуждително действие на дворищно-регулационния план от 1993 г. (същият не е бил приложен към влизане в сила на ЗУТ, както и в срока по пар. 6, ал. 2 ПР ЗУТ, поради което и съгласно пар. 8, ал. 1 ПР ЗУТ, отчуждителното му действие е отпаднало). Спорната реална част от 80 кв.м. не е придобита от ищците и по давност, тъй като нормата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ намира приложение само в случаите на присъединяване на реални части към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, при първоначално урегулиране на територия. Възражението за придобивна давност е прието за неоснователно и поради забраната на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на недвижими имоти държавна и общинска собственост в редакцията на нормата до 1. 06. 1996 г. и спиране течението на придобивния давностен срок от 31. 05. 2006 г. до 31. 12. 2022 г. по силата на пар. 1 от Закона за допълнение на ЗС, в сила от 1. 06. 2006 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността му, предвид липсата на мотиви по направеното от ищците оспорване истинността на АЧОС № 2558/11. 11. 2016 г. Не съществува вероятност решението да е нищожно на посоченото основание. Твърденият порок, дори и да е налице, би могъл да се отразил на правилността на решението, но не и на валидността му.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта, с която е прието, че въззивната жалба в частта й, с която се иска изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, има характер на молба по чл. 248 ГПК и е изпратена на районния съд за произнасяне по компетентност. В посочената част въззивното решение има характер на необжалваемо определение, с което съдът не се произнася по спорното право на собственост. Правилността му ще се провери в случай на обжалване на определението на районния съд по чл. 248 ГПК, което ще бъде, но при всички случаи допустимостта и законосъобразността му не биха повлияли на допустимостта на въззивното решение, постановено по иска за собственост.
В изложението жалбоподателите поставят следните процесуалноправни въпроси, във връзка с които сочат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. длъжен ли е съдът, в съответствие с нормите на чл. 12 и 235 ГПК, да обсъди всички възражения и доводи на страните и прецени всички събрани по делото доказателства;
2. длъжен ли е съдът да отрази в мотивите си кои са правнорелевантните факти, доказани ли са, въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени;
3. длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания.
Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 27 от 2. 0.2 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., 4 г.о., решение № 155 от 20. 04. 2015 г. по гр. д. № 6897/2014 г., 4 г.о., решение № 57 от 19. 05. 2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г., 1 г.о.
Противоречие не е налице. Въззивният съд е обсъдил всички факти, въведени от ищеца в предмета на делото като пораждащи правото му на собственост върху спорната реална част от имота, както и посочени от ответника във връзка с направените от него възражения. Преценил е, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото доказателства. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени такива от фактическа и правна страна. Разгледал е оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, направени с въззивната жалба. Мотивите към решението отразяват извършена правораздавателна дейност на инстанция разглеждаща спора по същество.
Поставят се следните материалноправни въпроси:
4. „Могат ли да се придобиват по давност реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места?“ – твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 1109 от 9. 12. 2008 г. по гр. д. № 3117/2007 г., 3 г.о.
5. „Съставлява ли процесната територия от 88 кв.м. имот, чиято собственост е възстановена на общината при условия и по ред определени със закон, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОС?“ – твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 57 от 30. 03. 2009 г. по в. гр. д. № 696/2008 г. на АС – Велико Търново.
6. „Влязъл ли е в сила и приложен ли е дворищнорегулационният план на [населено място] от 1993 г.?“ – твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 3/15. 07. 1993 г. на ОСГК на ВС.
7. „Произвел ли е отчуждително действие дворищнорегулационният план на [населено място] от 1993 г.?“ – твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 3/15. 07. 1993 г. на ОСГК на ВС.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по въпрос № 4.
В посоченото от касатора решение № 1109 от 9. 12. 2008 г. по гр. д. № 3117/2007 г. на ВКС, 3 г.о. се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, възпроизвеждаща чл. 59 З. /отм./, реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да бъдат придобивани по давност или чрез правни сделки. В обжалваното решение съдът е приел, че придобиване по давност на спорната реална част от 80 кв.м. от ищците е било невъзможно, заради забраната на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и поради несъответствието на тази реална част на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери за повърхност. Прието е, че нормата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ е неприложима, тъй като имотите са били урегулирани още през 1923 г.
Следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд, свързани с приложението на чл. 200 ЗУТ и на чл. 59 З. /отм./, съответстват на тълкуването, възприето в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 67 от 16.07.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, 2 г. о., решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., 1 г. о., и др.), според които разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г., установява забрана за придобиване по давност на реални части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, неотговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ. Изключението, предвидено в алинея 2 на чл. 200 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ, е приложимо само в случаите, при които тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ – при първоначално урегулиране на два неурегулирани имота. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен урегулиран поземлен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ. Аналогична е уредбата и при действието на чл. 59 З. /отм./ в редакцията на нормата в периода 1.01.2001 г. – 31.03.2001 г. А при действието на чл. 59 З. /отм./ в редакцията й от обнародване на закона в ДВ бр. 29/1973 г., в сила от 1.06.1973 г., до изменението на нормата в сила от 1.01.2001 г. (ДВ, бр. 34/2000 г.) е било недопустимо придобиване по давност на реални части от дворищно-регулационни парцели, независимо от това дали тези части съответстват на изискванията за минимални размери на площ и лице, установени за урегулираните имоти.
Въпрос № 5 е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията на нормата преди влизане в сила на ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86/27. 10. 2017 г. – противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата. Касационната жалба е подадена на 10. 12. 2018 г., поради което и с оглед правилото на пар. 74 ПЗР ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/27. 10. 2017 г., нормата в отменената й редакция е неприложима.
Въпроси № 6 и № 7 са фактически, тъй като със същите не се търси принципен отговор на даден правен проблем, а отговор на въпроса дали при установените по настоящото дело факти изводът на въззивния съд за неприложен регулационен план от 1993 г. противоречи на материалния закон. По съществото си въпросът представлява касационно оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт и не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Независимо от това, следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер (ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г., ОСГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения) по въпросите относно непосредственото отчуждително действие на дворищната регулация при действието на З. /отм./, кога дворищнорегулационният план следва да се приеме за приложен и по въпроси касаещи приложението на пар. 6, ал. 2 и пар. 8, ал. 1 ПР ЗУТ. Регулационният план от 1923 г. е изменен през 1971 г., на осн. на осн. пар. 76 ППЗПИНМ /отм./, по искане на заинтересованите собственици, като за процесния имот са отредени два парцела, няма придадени по регулация части от съседни имоти и регулационната линия между двата парцела, отредени за един имот, е определена по съгласие на собствениците на имота. Поради това, с влизане в сила на заповедта от 1971 г. регулационната граница между двата парцела е трансформирана в имотна (т.е. с влизане в сила на заповедта планът следва да се приеме за приложен) и в следващия кадастрален план от 1993 г. имотната граница между имот пл. № ….. на ищците и имот пл. № ….. на ответниците е следвало да съвпада с регулационната линия между парцел ….. на ищците и ….. . на ответника по регулационния план от 1923 г., съгласно изменението му през 1971г. (т.е. да минават по червената линия на скица-приложение 2 към заключението на ДСТЕ, лист 129 от делото на районния съд). Вместо това, в кадастралния план от 1993 г. е допусната грешка, като имотната граница между имотите на страните е нанесена по синята линия на посочената скица, по която е нанесена и регулационната линия между парцели IV-….. и III- ….. по плана от 1993 г. Тоест, регулационният план от 1993 г. е одобрен при грешна кадастрална основа, като се създава привидност, че към парцел № ….. – за им. ….. на ищците не се придава реална част от имот пл. № ….. на ответника, а фактически спорните 80 кв.м. от имота на ответника се включват в парцела на ищците. Същите нито са заплащани от ищците на държавата/общината, нито са владени от ищците в десетгодишния срок по чл. 33, ал. 1 З. /отм./ – съществуващата на място ограда не съвпада с регулационната линия между парцели ….. и ….. по РП от 1993 г., а и от 1993 г. до влизане в сила на ЗУТ 2001 г. десетгодишният срок на владение не е изтекъл. Затова не би могло да се приеме, че създадените с опорочената регулация от 1993 г. (при грешна кадастрална основа) парцелни граници са трансформирани в имоти и ищците са придобили собствеността върху спорната реална част от 80 кв.м. ДРП от 1993 г. не е бил приложен в срока по пар. 6, ал. 2 ПР ЗУТ, поради което и съгласно пар. 8, ал. 1 ПР ЗУТ, отчуждителното му действие е прекратено.
Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност на решението е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда.
В обобщение, не са налице сочените от касаторите основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, Д. Ю. А. и Н. И. А. ще следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Община – Самуил сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 86 от 8. 11. 2018 г. по в. гр. д. № 89/2018 г. на ОС – Разград, с което е потвърдено решение № 59 от 12. 02. 2018 г. по гр. д. № 179/2017 г. на РС – Исперих., с което е отхвърлен предявеният от Д. Ю. А. и Н. И. А. против Община – Самуил иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху реална част с площ от 80 кв.м. от парцел ….. – им. ….. , кв. ….. по плана на [населено място], разположени в западната част на парцела, при граници на тази част: улица, УПИ № № III-…., II-….. и IV-….. в същия квартал.
ОСЪЖДА Д. Ю. А. и Н. И. А., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Община – Самуил сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: