6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
София, 07.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова ч.гр.д. № 3962/2019 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена от С. Б. И., чрез адв. Н. Д. Т., частна касационна жалба против определение № 2405 от 14. 08. 2019 г. по гр. д. № 1479/2019 г. на ОС – Варна, с което е потвърдено определение № 8063 от 24. 06. 2019 г. по гр. д. № 7773/2019 г. на РС – Варна, с което е производството по делото е прекратено като недопустимо. Поддържа се незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения отрицателен установителен иск. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по частната касационна жалба – държавата, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Г. П., упълномощена от областния управител на Варненска област, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството, изразява становище за законосъобразност на въззивното определение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от лице имащо право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК.
Налице е соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните:
Производството по делото има за предмет предявен от С. Б. И. против държавата отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че държавата не е собственик на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв.м., съставляваща самостоятелен обект с идентификатор …., построена в имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място],[жк].
Ищецът твърди, че бил настанен в имота през 2000 г., по силата на заповед № 175/11. 09. 2000 г. и безсрочен договор за наем от 30. 01. 2001 г., сключен между него и кмета на район „Приморски“, Община – Варна. През 2002 г. поискал да изкупи жилището от общината, но това не станало, тъй като държавата отказала да деактува имота. През 2004 г., за да не бъде отстранен от имота, подписал споразумение с областния управител на Варненска област да ползва жилището до приключване на процедура по провеждане на търг или конкурс за отдаването му под наем, продажба или замяна, а на 12. 03. 2007 г. е подписал с областния управител и второ споразумение със същото съдържание. Със заповед № РД17-7706-236/20. 07. 2017 г. на областния управител е наредено изземване на имота от ищеца и семейството му на осн. чл. 80 ЗДС, която заповед е отменена с решение № 1293/18. 06. 2018 г. по адм.д. № 2745/2017 г. на АС – Варна, влязло в сила на 12. 03. 2019 г. С писмо изх. № РД 19-9400-130/12. 04. 2019 г. от областния управител до ищеца С. И. е отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение по споразумението от 12. 03. 2007 г. и ищецът отново е поканен в 3 дневен срок от изтичане на предизвестието да освободи и предаде имота на служители на Областна администрация – Варна, с предупреждение, че в противен случай срещу него ще започне административно производство по чл. 80 ЗДС за изземване на имота и по чл. 85 ЗДС за налагане на административно наказание глоба. За процесната сграда са съставени два акта за държавна и един за общинска собственост: АДС № 4819/18. 11. 2003 г., АЧОС № 6039 без дата, вписан на 21. 04. 2010 г., АЧДС № 7972/4. 10. 2011 г. През 2015 г. е приет ПУП-ПЗР на[жк]с решение № 2106-14/30. 05. 2015 г. на ОбС-Варна, с който имотът, в който се намира сградата, бил отреден за озеленяване, от което следвало също, че е собственост не на държавата, а на общината, съгласно пар. 42 ПЗР ЗОС.
Правния си интерес от иска обосновава със следните твърдения:
– договорът за наем с общината от 2001 г. е безсрочен, не е прекратен, жилищната нужда не е отпаднала, и по силата на същия ищецът е титуляр на облигационно право на възмездно ползване на жилището, а има право и да го изкупи;
– неоснователните претенции на държавата да е собственик на жилищната сграда и отправени предупреждения за предстоящи действия по чл. 80 ЗДС за изземване на имота в случай, че не бъде освободен доброволно, каквито са били предприемани неуспешно и в миналото, пречат на ищеца да упражнява правото си на ползване върху жилището;
– отричайки правото на собственост на държавата върху процесната сграда със сила на пресъдено нещо, в отношенията между него и държавата, ще препятства изваждането си от имота по реда на чл. 80 ЗДС, ще може да продължи да ползва имота, тъй като договорът му за наем с общината от 2001 г. действа и понастоящем, и ще може да кандидатства за закупуване имота от общината;
– няма друг ред за защита срещу държавата, тъй като в евентуално бъдещо производство по обжалване на заповедта по чл. 80 ЗДС, ако такава отново бъде издадена, спорът дали имотът е държавна собственост или не е държавна собственост не би могъл да бъде разрешен; в приключилото производство по обжалване на заповедта по чл. 80 ЗДС бил направил възражение в този смисъл, но съдът е приел, че доказателствената стойност на АЧДС не може да се приеме за оборена от съставения за същия имот АЧОС, тъй като в административното производство не се разрешават материалноправни спорове.
Към исковата молба са приложени следните документи: настанителната заповед № 175/11. 09. 2000 г. на кмета на район „Приморски“, Община-Варна, безсрочен договор за наем от 30. 01. 2001 г., сключен между него и кмета на район „Приморски“, Община – Варна, писмо изх. № от 11. 02. 2003 г., с което общината го уведомява, че във връзка с подадена молба за закупуване на общинския жилищен имот и становището на комисията по чл. 9 ППЗОС, за имота има отказ за деактуването му като държавен под № 710/9. 07. 2002 г., решението на административния съд, отменящо заповедта по чл. 80 ЗДС (решение № 1293/18. 06. 2018 г. по адм.д. № 2745/2017 г. на АС – Варна, влязло в сила на 12. 03. 2019 г.), писмо изх. № РД 19-9400-130/12. 04. 2019 г. от областния управител до ищеца С. И., с което, след отмяната на заповедта по чл. 80 ЗДС, е отправено едномесечно предизвестие по чл. 238 ЗЗД за прекратяване на наемното правоотношение по споразумението от 12. 03. 2007 г. с държавата и ищецът е поканен в 3 дневен срок от изтичане на предизвестието да освободи и предаде имота на служители на Областна администрация – Варна, с предупреждение, че в противен случай срещу него ще започне административно производство по чл. 80 ЗДС за изземване на имота и по чл. 85 ЗДС за налагане на административно наказание глоба, актовете за държавна и общинска собственост. Не са представени споразуменията с държавата от 2004 г. и от 15. 03. 2007 г.
Въззивният съд е приел, че ищецът обосновава правния си интерес с наемно правоотношение с общината, пораждащо облигационно право на ползване върху имота и изключващо качеството му на владелец, тъй като наемателят държи чуждата вещ за другиго. След като искът се предявява за защита на възникнало облигационно право, а не на право на собственост, то избраният процесуален способ за защита – отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, е недопустим.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следният въпрос, конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1: допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата относно жилищен имот, ако ищецът обосновава правния си интерес от иска с необходимостта да защити облигационно право на ползване на имота, породено от сключен между него, като лице с жилищна нужда, и общината договор за наем на същия имот, упражняването на което право е смутено от собственически претенции на държавата към имота, от отправено предупреждение към ищеца за принудително изземване на имота по чл. 80 ЗДС и с липсата на възможност да защити правото си срещу държавата по друг ред или чрез друг иск.
Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
В мотивите към тълкувателното решение е прието следното: „Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.“ По-нататък в мотивите се приема: „При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича“.
Тълкувателното решение не съдържа извод (формулиран директно или подразбиращо се), според който субективното право на ищеца, за защита на което е предявен отрицателният установителен иск за собственост, не може да е облигационно по своя характер, а задължително трябва да е вещно. Не съдържа и становище, отричащо възможността за защита на субективно право на ищеца с облигационен характер чрез предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Придава се значение не на вида накърнено субективно материално право на ищеца, а на обстоятелството дали собственическите претенции на ответника пречат на ищеца да го упражнява, респ. дали отричането им би повлияло на възможността за безпрепятственото му упражняване. Изводът на въззивния съд в обратен смисъл противоречи на указанията по приложението на чл. 124, ал. 1 ГПК, дадени в тълкувателното решение, поради което е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По основателността на частната касационна жалба:
Частната касационна жалба е основателна.
От разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК („Всеки може да предяви иск…..за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.“) следва, че установителните искове, включително и отрицателните установителни искове, са допустими за защита на всякакви субективни граждански права и правоотношения, както и че процесуалната легитимация за предявяване на установителните искове, включително и отрицателните установителни искове, принадлежи не само на страните в спорното материално право/правоотношение (твърдяно или отричано), но и на всяко трето на спорното право/правоотношение лице, когато има интерес от това. Като условие за допустимост на отрицателните установителни искове не е въведено и изискването субективното материално право, за защита на което е предявен искът (накърненото право), да съвпада по вид с отричаното, т.е. със спорното право (напр. и двете да са вещни или облигационни) или да е идентично с него (напр. и двете страни да претендират да са носители на право на собственост върху една и съща вещ). Ограничения в подобен смисъл не са изведени и в ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост не е обусловена от вида на субективното материално право, за защита на което е предявен, нито от посочените по-горе обстоятелства, а от наличието на правен интерес от предявяването му, като преценката за това е конкретна по всяко дело.
В случая, с оглед спецификата на конкретното дело, настоящият състав намира, че е налице правен интерес за ищеца да отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост на държавата върху процесния имот. Предвид особеностите на ответната по иска страна, като субект на правото – държавата, и нормативно уредената засилена защита на правото на държавна собственост, намерила израз и в предвидената административна процедура по чл. 80 ЗДС, държавата разполага с възможността при съставен акт за държавна собственост да предприеме действия по принудително изземване на имот срещу всяко лице, което упражнява фактическа власт върху същия. Държателят/владелецът на имота не би могъл в рамките на това производство да отрече правото на собственост на държавата и обори акта за държавна собственост, тъй като в административни производства материалноправни спорове не се разрешават. Във връзка с възможността за искова защита на накърненото право на ищеца чрез друг иск следва да се съобрази, че породеното от наемен договор облигационно право на временно и възмездно ползване по чл. 228 ЗЗД, на каквото ищецът твърди да е титуляр, е относително, а не абсолютно, поради което е противопоставимо на наемодателя, а при определени условия – и на частни правоприемници на наемодателя (при прехвърляне собствеността върху имота), но не и на трети лица. На следващо място, уважаването на предявения отрицателен установителен иск би създало безспорност в отношенията между страните по делото, че държавата не е собственик на процесния жилищен имот, би осуетило възможността държавата да предприема срещу ищеца правни и фактически действия за изземване на имота по предвидения в чл. 80 ЗДС административен ред, базирайки се на легитимиращото действие на акта за държавна собственост, и би осигурило възможност за ищеца да упражнява безпрепятствено и необезпокоявано облигационното си право на ползване на жилището, породено от наемно правоотношение с общината, на каквото твърди да е титуляр.
Изложеното по-горе и въведените с исковата и уточняваща молби фактически и правни твърдения сочат на правен интерес от иска. А преценката дали ищецът е доказал правния си интерес (дали действително е титуляр на облигационно право на възмездно ползване на вещта по смисъла на чл. 228 ЗЗД по силата на действащ наемен договор, сключен с общината, дали упражняването на това право е смутено с неоснователни собственически претенции върху имота от държавата и предприети в тази връзка действия по принудителното му изземване по административен ред и т.н.) съдът следва да извърши в по-късен момент, след като осъществи дължимите процесуални действия и предостави възможност на ищеца да установи съществуването на твърдяното субективно материално право, а на ответника – да направи конкретни възражения в тази връзка и да ги докаже. В случай, че ищецът не докаже фактите, от които произтича правният му интерес от иска, съдът следва да прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска – дали държавата е собственик или не на процесния жилищен имот.
Като незаконосъобразно, обжалваното определение следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Въпросът за отговорността за разноските, направени в частното производство, включително и пред настоящата инстанция, следва да се реши с приключващия исковото производство съдебен акт.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2405 от 14. 08. 2019 г. по гр. д. № 1479/2019 г. на ОС – Варна.
ОТМЕНЯ определение № 2405 от 14. 08. 2019 г. по гр. д. № 1479/2019 г. на ОС – Варна и потвърденото с него определение № 8063 от 24. 06. 2019 г. по гр. д. № 7773/2019 г. на РС – Варна и ВРЪЩА делото на РС – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения от С. Б. И. против държавата отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че държавата не е собственик на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв.м., съставляваща самостоятелен обект с идентификатор …., построена в имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място],[жк].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: