1
9
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
София, 30.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2697 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Община – Бойчиновци, чрез адв. К. И. А.-Г., против решение № 97 от 8. 04. 2019 г. по в. гр. д. № 368/2018 г. на ОС – Монтана, с което е потвърдено решение № 621 от 18. 10. 2018 г. по гр. д. № 2192/2015 г. на РС – Монтана, с която са отхвърлени предявените от Община – Бойчиновци против кооперация „Освобождение“ – [населено място], общ. Б., обл. М. и кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място] искове с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено между страните по делото, че Община – Бойчиновци е собственик на 30/100 ид.ч. от първите два етажа от масивна търговска сграда с мазе, построена в УПИ …. – им. пл. № …., в кв. …. по регулационния план на [населено място], състоящи се от сладкарница, гастроном, магазин за риба, ресторант, кухня, смесен магазин, мазе, вътрешно стълбище, чл. 537, ал. 2 ГПК – за отмяна на констативни нотариални актове: н.а. № ….г. по описа на МРС, н.а. № ….г. по описа на нотариус Б. П. и н.а. № …. г. по описа на нотариус И. Ф., с които кооперация „Освобождение“ – [населено място] е призната за собственик на търговски обекти – рибен магазин с площ от 16 кв. м., смесен магазин с площ от 115 кв.м. и гастроном с площ от 120 кв.м., находящи се на първия етаж от процесната масивна търговска сграда, чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № …. г. по описа на нотариус И. Ф., с който кооперация „Освобождение“ – [населено място] продава на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място] търговски обекти – рибен магазин с площ от 16 кв.м. и гастроном с площ от 120 кв.м., находящи се на първия етаж от процесната масивна търговска сграда, построена в УПИ …. – им. пл. № …., в кв. …. по регулационния план на [населено място]. Решението е обжалвано и в частта потвърждаваща първоинстанционното решение в частта, с която Община – Бойчиновци е осъдена да заплати на кооперация „Освобождение“ – [населено място] 12298,15 лв. разноски по делото, както и в частта, с която Община-Бойчиновци е осъдена, на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК, да заплати на кооперация „Освобождение“ – [населено място] сумата 2359, 66 лв., а на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място] сумата 1000 лв. разноски за въззивното производство.
Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – с оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, включително и доводът за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК, не е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, не е извършил проверка по реда на чл. 194 ГПК на оспорени от страните писмени доказателства. Твърди се необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че първите два етажа от процесната сграда са били построени изцяло със средства на кооперацията и само при построяване на третия етаж са вложени средства на общината, придобити по Закона за самооблагане на населението /отм./, както и необоснованост на останалите фактически изводи. Твърди се и противоречие с пар. 10 ПЗР ЗОС и чл. 26 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответните страни по касационната жалба – кооперация „Освобождение“, [населено място], чрез адв. А. К. В., и кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място], чрез адв. К. И. Б., изразяват становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират съдебни разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото е образувано по предявени от Община-Бойчиновци против кооперация „Освобождение“ – [населено място] и кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място] искове по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено между страните по делото, че Община – Бойчиновци е собственик на 30/100 ид.ч. от първите два етажа от масивна търговска сграда с мазе, построена в УПИ …. – им. пл. № …., в кв. …. по регулационния план на [населено място], състоящи се от сладкарница, гастроном, магазин за риба, ресторант, кухня, смесен магазин, мазе, вътрешно стълбище, чл. 537, ал. 2 ГПК – за отмяна на констативни нотариални актове, с които кооперация „Освобождение“ – [населено място] е призната за собственик на търговски обекти – магазин за риба, гастроном и смесен магазин, находящи се на първия етаж от масивната търговска сграда и чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № …. г. по описа на нотариус И. Ф., с който кооперация „Освобождение“ – [населено място] продава на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – [населено място] търговски обекти – рибен магазин с площ от 16 кв.м. и гастроном с площ от 120 кв.м., находящи се в процесната сграда.
От изложените в исковата и уточняващи молби фактически и правни твърдения е видно, че общината сочи следните факти, пораждащи собствеността й върху 30/100 ид.ч. от първите два етажа от триетажната масивна търговска сграда: а/. построяване на двата етажа през 1965 г. при смесено финансиране – както със средства на общината „набрани по линия на самооблагането“ (т.е. със средства, придобити по Закона за самооблагане на населението от 1958 г. /отм./), така и със средства на ПК „Освобождение“ – [населено място], в съотношение, съответно, 30 % и 70 %, при което 30/100 идеални части от сградата са станали собственост на държавата, а 70/100 идеални части – на кооперацията; б/. трансформиране на притежаваните от държавата 30/100 ид.ч. от правото на собственост в общинска собственост по силата на пар. 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и пар. 10 ПЗР ЗОС. Твърди се, че за притежаваните от държавата идеални части бил съставен АДС № 1846/1971 г. и АДС № 1/1990 г., впоследствие, със заповед на областния управител, били деактувани като държавна собственост, и актувани като частна общинска собственост с АЧОС № 1063/22. 01. 2015 г.
Твърди се, че договорът за продажба е недействителен, тъй като със същия е прехвърлен имот, който е бил общинска собственост, а не собственост на продавача.
Процесуалните представители на ответните страни са оспорили исковете като неоснователни. Въвели са твърдения, че първият и вторият етаж от процесната търговска сграда са били построени изцяло със средства, труд и материали на ПК „Освобождение“ – [населено място], били са кооперативна собственост и не са преминали в собственост на общината с влизане в сила на ЗМСМА и на ЗОС.
За установяване на посоченото от ищеца придобивно основание по делото са ангажирани следните доказателства от ищцовата страна:
а/. Страници 1, 9, 10, 11 и 25 от Доклад за дейността на ОНС – с. Владимирово за 1964 г. и приемане народостопанския план и бюджета за 1965 г. (без подпис и печат на съставителя), заверени от Териториален държавен архив – Монтана, в който е посочено, че през 1964 г. ОНС – Михайловград е взел решение да се довърши третият етаж на търговския дом в [населено място], който да се ползва за общежитие на Селскостопанския техникум, за което да се вложат 12000 лв. от самооблагането. Със средства по самооблагането да се довърши банята и водоснабдителната мрежа (11000 м. канали) в [населено място]. Посочено е, че в изпълнение на това решение третият етаж на търговския дом е построен със средствата по самооблагането.
б/. Страници 1, 16 и 23 от Доклад за дейността на ОНС – с. Владимирово от за четиригодишния мандат на съвета 1962г.-1965 г., изготвен 1965 г. и приемане бюджета за 1966 г. (без подпис и печат на съставителя), заверени от Териториален държавен архив – Монтана, в който е посочено, че при построяването на търговската сграда в [населено място] общината е участвала с пари и труд на стойност 15000 лв., при изграждане на водоснабдяването – с пари и труд на стойност 13,300 лв., на банята – 35000 лв.
в/. Страници 1, 15 и 22 от Доклад за дейността на ОНС – с. Владимирово за 1966 г. (без подпис и печат на съставителя), заверени от Териториален държавен архив – Монтана, в които е посочено, че са вложени 27582 лв. по самооблагането за строителство в [населено място] (не са конкретизирани обектите, в изграждането на които са вложени средствата).
г/. Страници 1, 4 и 10 от Ревизионен акт от 11. 05. 1963 г. на отдел „Финансов контрол“ към ОНС – Михайловград, който съдържа констатация, че са изразходвани суми от средства по самооблагането в редица обекти, сред които обект „Баня“ – [населено място], обект „Водоснабдяване“ – [населено място], обект „Обществен дом“ – [населено място], обект „Търговски дом“ – [населено място], общо 3802, 13 лв. Посочено е, че вложените строителни материали по строителството на обектите не са изписани нито с искания, нито с протоколи.
д/. Протокол № 42/19. 11. 1970 г. от заседание на ИК при ОНС – с. Владимирово, на което е взето решение ОНС – с. Владимирово да отстъпи „неговата част от сградата на Селкооп“ възмездно за целите на Селкоопа
е/. АДС № 1846/25. 11. 1971 г., представен в заверено от процесуалния представител на общината копие, с който са актувани като държавна собственост 30 % от процесната масивна търговска сграда и е посочено, че оценката на държавната част е 12000 лв., а оценката на частта на ПК „Освобождение“ – 40000 лв. Ответниците са оспорили констатациите в акта и са изискали представяне на оригинала от общината, на основание чл. 183 ГПК, за което общината е била задължена с определение от 8. 03. 2016 г. на първоинстанционния съд. Установено, че оригиналът на документа не се съхранява, включително в Териториален държавен архив – Монтана и в Централен държавен архив – София. Копието не е изключено от доказателствата по делото, съгласно изр. последно на чл. 183 ГПК. Като основание за актуване на търговската сграда в акта се сочи построяването й със средства от самооблагането и на ПК „Освобождение“.
ж/. АДС № 1/26. 10. 1990 г., в който е посочено, че се актува „стар държавен имот“, който е бил придобит от държавата на осн. заповед № 2049/23. 11. 1970 г. на председателя на ИК на ОНС – с. Владимирово и писмо № II-149/5. 06. 1971 г. на МФ (и двата документа не са съхранени и открити).
За установяване възраженията на ответника са ангажирани следните доказателства от ответната страна:
а/. Идеен проект за обект „Търговска сграда“ в с. Владимирово от 1961 г. и скици към него, в който като инвеститор на обекта е посочен ЦКС, а според обяснителната записка и скиците сградата е проектирана като двуетажна.
б/. Протоколи № № 12/21. 07. 1962 г., 13/14. 09. 1962 г., 9/18. 12. 1964 г., 15/12. 05. 1965 г. на УС на Селкоопа в с. Владимирово, заверени от Териториален държавен архив – гр. Монтана, в които са обсъждани въпроси във връзка с темповете на строителство, вложените материали, липса на необходими материали, финансирането на строежа на търговската сграда в [населено място] с кредитни средства от БНБ и БИБ, приемането на търговската сграда. В протокола от 1964 г. е посочено, че във връзка с обзавеждането на търговската сграда „ще се наложи и съвета да помогне“.
в/. Протоколи от проведени общи събрания на ПК „Освобождение“ – с. Владимирово № № 12/9. 02. 1964 г., 14/25. 02. 1965 г. на които са обсъждани заеми от БНБ и БИБ и предоставяне мандат на УС за сключване на договори за заем.
г/. Доклад на УС на ПК „Освобождение“ – с. Владимирово за работата му през отчетната 1963 г., в който е обсъждано строителството на процесната сграда, свършените работи, осигурените материали, сроковете за построяване на първите два етажа и призив към член-кооператорите да се включат при извършване на СМР по сградата, за да се довършат двата етажа през първото полугодие на 1964 г.
д/. Информация за изпълнението на плановете при ПК „Освобождение“ – с. Владимирово към 31. 05. 1965 г. и за деветмесечието на 1965 г., в която се сочи, че се срещат трудности при осигуряване на средства за обзавеждане и мебелиране на търговската сграда и за поставяне на циментов стълб за прикачване на трифазен ток, както и направени разходи за боядисване, водоснабдяване, помийна яма и др.
е/. констативен акт от 26. 03. 1963 г. на кредитен инспектор при БНБ, подписан от инспектор при БНБ и от счетоводител и касиер на ПК – с. Владимирово, с печат на ТДА – Монтана, в който е констатирано отклонение на средства с цел закупуване за вар за кооперативната сграда в [населено място]
ж/. разпит по реда на чл. 176 ГПК на председателя на кооперация „Освобождение“ – с. Владимирово, в който е изложено, че първите два етажа от процесната сграда са строени изцяло от кооперацията, а третият етаж е построен незаконно от общината.
При тези твърдения, доводи, възражения и доказателства, за да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, съставът на въззивния съд, възприемайки изцяло мотивите към решението на районния съд по реда на чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, е приел, че в полза на Община – Бойчиновци не се е осъществило заявеното придобивно основание върху спорните 30/100 ид.ч. от първи и втори етаж от процесната масивна търговска сграда. Събраните по делото доказателства съдържат данни, че само третият етаж от сградата, който не е предмет на иска, е построен със средства по самооблагането – общинският съвет е участвал в построяването му със средства от самооблагането, възлизащи на 12000 лв., каквато сума е посочена и в АДС от 1971 г. като стойност на притежаваната от държавата идеална част. Първите два етажа са построени от кооперацията в [населено място] изцяло със собствени средства, труд и материали. При изграждането им не са вложени средства, придобити чрез самооблагане на населението. Прието е, че непредставянето от ищеца в оригинал на АДС от 1971 г. и на документите, послужили при издаването му, въпреки направеното от насрещната страна искане по чл. 183 ГПК и задължаването му от съда, също е аргумент в подкрепа на извода за недоказаност на посоченото от ищеца придобивно основание. Прието е, че актовете за държавна собственост не пораждат, а само констатират вече възникнало право на собственост. Искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е приет за неоснователен по съображения, че продажбата на чужда вещ не е нищожна.
При преценка законосъобразността на първоинстанционното решение в частта му за разноските въззивният съд е приел, че при данъчна оценка 21661 лв. на спорните 30/100 ид.ч. от процесния имот и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение по всеки от исковете възлиза на по 1179, 83 лв. (общо по двата 2359, 66 лв.). Съгласно чл. 7, ал. 4 и ал. 5 от наредбата, за всеки от съединените искове се определят отделни възнаграждения, които се дължат за всяка инстанция, включително при връщане на делото за ново разглеждане, поради което договореното и платено адвокатско възнаграждение и по двата иска в размер на 2500 лв. за всяка от инстанциите не е прекомерно и следва да се присъди. Общата сума на договорените и платени адвокатски възнаграждения за процесуално представителство в производството пред РС, ОС и ВКС (при първоначалното разглеждане на делото) и в производството пред ОС и РС (при повторното разглеждане на делото), възлиза на 12500 лв. (5х2500 лв. общо по двата иска за всяка от инстанциите) и същата законосъобразно е била присъдена от първоинстанционния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят шест въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият въпрос – следва ли съдът, в съответствие с изискванията на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и въз основа на тях да формира фактическите си и правни изводи, не е разрешен в противоречие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС: решение № 120 от 4. 04. 2013 г. по гр. д. № 964/2012 г., 4 г.о., решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по гр. д. № 823/2010 г., 2 т.о., решение № 237 от 24. 06. 2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., 4 г.о., решение № 165 от 1. 03. 2010 г. по гр. д. № 71/2009 г., 3 г.о., решение № 238 от 19. 03. 2010 г. по гр. д. № 4989/2008 г., 3 г.о., решение № 68 от 22. 02. 2012 г. по гр. д. № 748/2011 г., 2 г.о., решение № 382 от 21. 01. 2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 292 от 20. 01. 2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 990 от 24. 03. 2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, 4 г.о., както и с ТР № 1/4. 01. 2001 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19.
В съответствие със становищата, изразени в тълкувателната част от мотивите към посочените решения по чл. 290 ГПК, съставът на въззивния съд, съобразявайки се с правомощията си според уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба – включително и по оплакването за допуснати процесуални нарушения на чл. 235, 236, 146 ГПК (необсъждане на всички събрани по делото доказателства, несъответствие на доклада с изискванията на процесуалния закон и липса на доклад след уточняване на предявените искове по реда на чл. 129 ГПК), за необоснованост на фактическите изводи, за противоречие с материалния закон. Споделяйки изцяло изводите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК, е изложил и собствени изводи от фактическа и правна страна. Обсъдил е събраните по делото доказателства, включително и представените от общината доклади от 1965 г., 1966 г. и 1967 г. за дейността на ОНС – Владимирово, АДС № 1846/1971 г., протокол 42/19. 11. 1970 г. и др., и след съвкупната им преценка е приел, че същите не установяват по несъмнен начин придобиване от държавата на 30/100 ид.ч. от процесната сграда. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По втория въпрос – длъжен ли е въззивният съд, при оплакване във въззивната жалба за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК, да допусне събиране на доказателства във въззивната инстанция, се твърди разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 172 от 31. 05. 2014 г. по гр. д. № 6229/13г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 452 от 16. 11. 2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, 4 г.о.
В цитираните решения е обсъждан въпрос, свързан с приложението на чл. 266, ал. 3, вр. чл. 146 ГПК – допустимо или преклудирано е доказателствено искане, направено във въззивната жалба, ако извършеният от първоинстанционния съд доклад не съответства на изискванията на чл. 146 ГПК.
В случая никоя от страните, включително и Община – гр. Бойчиновци, не е правила доказателствени искания пред въззивната инстанция с въззивната жалба/отговора на въззивната жалба, с допълнителна молба или в проведеното открито съдебно заседание, нито въззивният съд се е произнасял по допустимост и основателността на доказателствени искания. Въпросът е поставен хипотетично, не кореспондира с извършените от страните и съда процесуални действия, поради което и разглеждането му не би повлияло на изхода на делото.
Третият въпрос е длъжен ли е въззивният съд, при открито производство по чл. 193 ГПК, да даде указания на страните за разпределение доказателствената тежест за установяване истинността на документа и да допусне поискани в тази връзка доказателства на осн. чл. 266 ГПК.
Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 66 от 25. 04. 2013 г. по гр. д. № 807/2012 г., 1 г.о., решение № 113 от 4. 06. 2013 г. по гр. д. № 759/2012 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 125 от 12. 09. 2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г. на ВКС, 2 г.о.
По съображения аналогични на изложените по-горе, във връзка с втория въпрос, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по така поставения въпрос. Процесуалният представител на Община – Бойчиновци не е правил доказателствени искания във въззивното производство, включително и такива, касаещи истинността на оспорени документи, нито въззивният съд се е произнасял по допустимостта и основателността на искания от подобен характер. Въпросът няма връзка и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по настоящото дело, а разглеждането не би повлияло на изхода на спора.
Четвъртият въпрос е длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по истинността на документ и открито производство по чл. 193 ГПК от първоинстанционния съд, ако по този въпрос няма произнасяне от първоинстанционния съд.
Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 362 от 15. 07. 2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ВКС, 2 г.о.
Противоречие не е налице, тъй като в цитираното решение не е обсъждан поставеният въпрос. Същото е постановено във връзка с разпоредбата на чл. 183 ГПК. Прието е, че при представен по делото документ, издаден от орган на държавна власт, в рамките на служебната му компетентност, в препис, същият се изключва от доказателствата по делото само при направено искане от насрещната страна за представяне на оригинала на документа, при постановено определение на съда, с което задължава страната да представи в оригинал документа и при неизпълнение на това задължение.
На следващо място, в случая, въпреки че ответникът кооперация „Областен кооперативен съюз“ – гр. Монтана е поискал от ищеца представяне в оригинал на завереното от страната копие от АДС от 1971 г. , общината е била задължена за това с определение от 8. 03. 2016 г. и актът не е бил представен в оригинал, тъй като е установено, че не е съхранен, съдът не е изключил същия от доказателствата и го е коментирал в мотивите към решението си. В тази връзка пред въззивната инстанция не са правени никакви доказателствени искания, а всички доказателствени искания на страните, направени при повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, са били уважени. В самата касационна жалба се сочи, че Община – Бойчиновци е представила всички доказателства, касаещи спорното право, с които е разполагала. Всички събрани по делото доказателства са обсъдени при преценка основателността на иска.
Петият въпрос е следва ли съдът да зачете доказателствената сила на акта за частна общинска собственост, съгласно нормата на чл. 5 ЗОС.
Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 1296 от 17. 12. 2008 г. по гр. д. № 5083/2007 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 108 от 20. 05. 2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС, 2 г.о.
Противоречие няма.
В първото решение е прието, че съдът е длъжен да зачете съставен акт за общинска собственост и съдържащите се вписвания в него, извършени въз основа на предхождащите го актове, ако записванията в акта не са оспорени от насрещната страна. В случая, ответната страна кооперация „Областен кооперативен съюз“ – гр. Монтана е оспорила записванията, съдържащи се в представения от ищеца акт за частна общинска собственост и два акта за държавна собственост.
Във второто решение е прието, че съдът е длъжен да зачете доказателствената стойност на съставен акт за общинска собственост, докато констатациите в акта не бъдат оборени по надлежния ред. В случая въззивният съд е приел, че доказателствената стойност на акта за частна общинска собственост е оборена от събраните по делото доказателства.
Шестият въпрос е длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по въпроса допустимо ли е да се придобие по давност държавен или общински имот при действие на забраната по чл. 86 ЗС в редакцията й до 1996 г. и при съобразяване с пар. 1 ЗД ЗС.
Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 474 от 13. 01. 2011 г. по гр. д. № 693/2010 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 310 от 10. 12. 2012 г. по гр. д. № 243/2012 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 208 от 19. 05. 2009 г. по гр. д. № 137/2008 г. на ВКС, 2 г.о.
Въпросът касае въведено от един от ответниците придобивно основание върху търговски обекти от процесната сграда и разглеждането му би било от значение в случай, че ищцовата страна бе доказала осъществяване на твърдяното придобивно основание по пар. 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, пар. 10 ПЗР ЗОС. В случая съдът не е тълкувал и прилагал чл. 86 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС, тъй като е приел, че спорните 30/100 ид.ч. от първи и втори етаж на процесната сграда не са били придобити от държавата и не е настъпила трансформация на държавната собственост в общинска по силата на закона.
На следващо място, в посочената от касатора практика се обсъждат материалноправни въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на чл. 86 ЗС и на пар. 1 ЗД ЗС, а поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е коментиран.
Във връзка с касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта за разноските касаторът не е формулирал правен въпрос, свързан с приложението на чл. 78 ГПК и касаещ отговорността за разноските, направени до приключване делото пред първоинстанционния съд.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.
Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в частта му с характер на определение, с която Община – Бойчиновци е осъдена да заплати на кооперация „Освобождение“ – с. Владимирово сумата 2359, 66 лв., а на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – гр. Монтана сумата 1000 лв. разноски за въззивното производство има характер на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд.
При този изход на делото Община – Бойчиновци ще следва да бъде осъдена да заплати на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – гр. Монтана сумата 500 лв. и на кооперация „Освобождение“ – с. Владимирово сумата 2359, 66 лв. разходи за касационната инстанция.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 8. 04. 2019 г. по в. гр. д. № 368/2018 г. на ОС – Монтана.
ИЗПРАЩА по компетентност на Окръжен съд – Монтана молбата на Община – Бойчиновци по чл. 248 ГПК, съдържаща се в касационната жалба, за изменение на решение № 97 от 8. 04. 2019 г. по в. гр. д. № 368/2018 г. на ОС – Монтана в частта му за разноските, направени във въззивното производство по в. гр. д. № 368/2018 г. на МОС.
ОСЪЖДА Община – Бойчиновци да заплати на кооперация „Областен кооперативен съюз“ – гр. Монтана сумата 500 лв. и на кооперация „Освобождение“ – с. Владимирово сумата 2359, 66 лв. разходи за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: