1
5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 27.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3623 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. И. Х., чрез адв. И. Ц., срещу решение № 214 от 7. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 197/2019 г. на ОС – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 686 от 18. 10. 2018 г. по гр. д. № 1497/2017 г. на РС – гр. Пещера, с което е отхвърлен предявеният от Х. И. Х. против О. И. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], обл. Пазарджик, с площ от 619 кв.м., ведно с построената в имота едноетажна жилищна сграда с идентификатор …., с площ от 54 кв.м.
Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 131 и чл. 133 ГПК, поради необоснованост, изразяваща се в несъответствие на фактическите изводи със събраните по делото доказателства, и поради постановяването му в нарушение на чл. 69, чл. 79 и чл. 108 ЗС.
Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответницата по касационната жалба О. И. Х., чрез адв. Л. Ч., изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен от Х. И. Х. срещу О. И. Х. иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху процесния недвижим имот и едноетажна жилищна сграда. Ищецът твърди, че е придобил процесния имот по давност, като е владял същия от 1990 г. до месец октомври 2009 г., когато ответницата оградила имота и го лишила от достъп до същия. Собствеността придобил през 2000 г. Упражнявал владение срещу титуляра на правото на собственост И. А. К. (син на А. С. К., едно от деветте деца на С. Н., починал 1935 г., и брат на майката на ищеца Е. А. В., дъщеря на А. С. К.). Твърди, че ответницата упражнява фактическа власт върху имота без основание и иска осъждането й да предаде на ищеца владението върху същия.
Ответницата е подала отговор на исковата молба, с който е заявила, че е собственик на имота на основание договор за дарение, сключен с родителите й И. и Е. П., с н.а. № …. г. Родителите й са придобили 1/2 ид.ч. от имота на основание договор за покупко-продажба от 1976 г., сключен с н.а. № …. г., с И. С. К. (наследник, син, на С. Н., починал 1935 г.), а И. С. К. е бил собственик на продадения имот по давност. Другата 1/2 ид.ч. от дворното място придобили по договор за покупко-продажба, сключен през 2007 г., с н.а. № …. г., с Й. и И. Б., наследници на Б. и Ш. П., които също били купили тази идеална част от И. С. К., с посочения н.а. № …. г. И. и Е. П., както и Б. и Ш. П., през 1976 г. били придобили по регулация 60 кв.м. от поземления имот, ведно с построената в тази реална част полумасивна жилищна сграда, собственост на Е. К., за което се снабдили с н.а. № …. г., като П. прехвърлили на П. 1/2 ид.ч. от сградата с н.а. № …. г. Въвела е твърдение, че с решение № 394 от 23. 06. 2014 г. по гр. д. № 333/2010 г. на РС – Пещера, влязло в сила на 22. 12. 2014 г., е отхвърлен предявеният от майката на ищеца Е. А. В. и брат й И. А. К. против О. Х., установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че И. А. К. и Е. А. В. са собственици по давност на процесния имот.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС, съставът на окръжния съд е приел от фактическа страна, че с н.а. № …. г. по н.д. № …. г. И. С. К. (син на С. К., починал 1935 г. и оставил като наследници девет деца) е бил признат за собственик по давност на процесния имот, който е съставлявал парцел …., в кв. …. по плана на [населено място] от 1951 г., с неуредени сметки по регулация. С н.а. № …. г., н.д. № …. г., И. С. К. продал на И. П., през време на брака му с Е. П., както и на Б. П., през време на брака му с Ш. П., описания имот. С н.а. № …. г. И. П. и Б. П. са признати за собственици по регулация на 60 кв.м. от имот пл. № …. на Е. К., придадени към собствения им парцел, ведно с построената в тази реална част полумасивна жилищна сграда. С н.а. № …. г. Б. и Ш. П. продават на И. и Е. П. собствената си 1/2 ид.ч. от полумасивната жилищна сграда, построена върху придобитото по регулация дворно място от 60 кв.м. Б. и Ш. П. починали и оставили за наследници децата си И. Б. Д. и Й. Б. И.. С констативен нотариален акт № …. г., вписан с пореден № …. г., И. и Е. П. били признати за собственици на 900/1470 ид.ч. от процесния имот, който по ПУП одобрен със заповед № 103-00.180/19. 04. 2007 г., е съставлявал УПИ….-им…., …., …., в кв. …., с площ от 1470 кв.м., ведно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда, а Й. и И. Б. били признати за собственици на 570/1470 ид.ч. от процесния имот, ведно с построената в него стопанска постройка от 40 кв.м. С н.а. № …. г., вписан с пореден № 1230/13. 07. 2007 г., И. и Й. Б. продали на И. и Е. П. притежаваните от тях идеални части от дворното място, както и стопанската постройка от 40 кв.м. С н.а. № …. г. И. и Е. П. дарили имота на дъщеря си О. Х.. Приел е, че с решение № 394 от 23. 06. 2014 г. по гр. д. № 333/2010 г. на РС – Пещера, влязло в сила на 22. 12. 2014 г., е отхвърлен предявеният от И. А. К. и Е. А. В., вуйчо и майка на ищеца, против О. Х. установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че И. А. К. и Е. А. В. са собственици по давност на процесния имот. Приел е, че събраните гласни доказателства не установяват ищецът да е владял имота в посочения в исковата молба период – от 1990 г. до 2009 г.
От правна страна съдът е приел, че искът по чл. 108 ЗС е неоснователен. Събраните доказателства са недостатъчни, за да обосноват извод за упражнявано от ищеца владение върху имота от 1990 г. до 2009 г. Дори такова владение да е упражнявано, то демонстрирането на намерение за придобиване на имота от ищеца Х. Х. е било само по отношение на вуйчо му И. А. К., каквито са твърденията в исковата молба, поради което не може да има последица придобиване на имота по давност на идеалните части на действителните собственици. В периода 1976 г. – 2007 г. собственици на 1/2 ид.ч. от имота са били И. и Е. П., а на другата 1/2 ид.ч. – Б. и Ш. П., след смъртта на последните двама техните наследници И. и Й. Б.. През 2007 г. И. и Е. П. са станали изключителни собственици на имота и са останали такива до прехвърлянето му на ответницата О. Х. през 2009 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:
1. С какви действия владелецът може да демонстрира намерението за своене на вещта.
2. Какви факти са релевантни при позоваване на придобивна давност.
3. Чия е доказателствената тежест за установяване на субективното намерение на владелеца при доказан по делото обективен елемент – упражнявана фактическа власт.
4. При редовно призоваване по реда на чл. 47 ГПК от кой момент започва да тече срокът за отговор на исковата молба – от датата, на която по силата на чл. 47, ал. 5 ГПК ответникът са счита редовно призован или от датата, на която е връчен препис от исковата молба на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК представител на ответника.
По първите три въпроса се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по четвъртия – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса.
Въпросите не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, нямат връзка с фактическите и правни изводи на въззивния съд и обсъждането им не би било от решаващо значение при преценка основателността на иска.
Съдът е приел, че в полза на ищеца не се е осъществил заявеният придобивен способ по чл. 79, ал. 1 ЗС не защото действия, изразяващи се в обработване на имот, засаждане със земеделски култури, събиране на добивите, извършване на основен ремонт не обективират намерение за своене, не защото не е преценил и обсъдил осъществяването на елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС и не защото е приел за неприложима презумпцията на чл. 69 ЗС, а защото е приел, въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства, че същите не са достатъчни да обосноват извод, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в периода 1990 г. – 2009 г. Показанията на свидетелите З., К. и О. са неконкретни и неточни: не са посочени граници или други индивидуализиращи признаци на обработваната от ищеца градина; не е конкретизирано времето, през което свидетелите са виждали ищеца да обработва имота и са му помагали; св. З. не е посещавал имота след 1994 г.; св. К. не си спомня кога е помагал на ищеца да обработва градината (следва да се посочи, че същият е разпитван като свидетел и по приключилото дело, където е заявил, че И. А. К. и Е. А. В. са владели процесния имот). Показанията противоречат и на писмените доказателства по делото. Прието е, че дори ищецът да е упражнявал фактическа власт върху имота в периода 1990 г. – 2009 г., то същият е демонстрирал намерение за своене на имота спрямо вуйчо си И. А. К. (в какъвто смисъл са твърденията в исковата молба), а не спрямо собствениците на имота в периода 1990 г. до 2009 г., каквито от 1990 г. до 2007 г. са били И. П., Е. П., Б. П. и Ш. П. (след смъртта на последните двама – техните наследници И. и Й. Б.), а от 2007 г. до 2009 г. – О. Х.. Демонстрирането на намерение за придобиване на имота от ищеца по отношение на И. А. К. не може да има последица придобиване по давност на правото на собственост на праводателите на ответницата. Това са решаващите съображения на въззивния съд, поради които е достигнал до извод за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, поставените въпроси не отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на обжалвания акт, без да се обсъждат допълнителните основания по точки 1, 2 и 3, ал. 1, чл. 280 ГПК.
Независимо от това, за пълнота следва да се добави, че първите три въпроса не са разрешени в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС – с решение № 197 от 7. 12. 2017 г. по гр. д. № 1024/2017, 1 г.о. и решение № 68 от 2. 08. 2013 г. по гр. д.№ 603/2012 г., 1 г.о. (посочени във връзка с първия въпрос), с решение № 27 от 7. 02. 2014 г. по гр. д. № 4919/2013 г., 1 г.о. (посочено във връзка с втория въпрос) и с ППВС № 6/1974 г., решение № 204/11. 01. 2013 г. по гр. д. № 272/2012 г., 2 г.о. и решение № 3 от 25. 01. 2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г., 1 г.о. (посочени във връзка с третия въпрос). Въззивното решение не съдържа извод, според който действия, изразяващи се в обработването на имот, засаждането и събирането на добивите за себе си, както и в извършване на основен ремонт на сграда/обект в сграда не обективират намерение за своене. Не съдържат извод, според който при позоваване на придобивна давност не следва да се обсъждат елементите от фактическия състав на този придобивен способ – упражнявано ли е владение в законоустановения период от време. Не съдържат изводи, свързани с презумпцията по чл. 69 ЗС (съдът въобще не е обсъждал тази норма, доколкото е приел, че е недоказано ищецът да е упражнявал фактическа власт върху процесния имот и предвид твърдението му, че е демонстрирал намерението си за своене не по отношение собствениците на имота).
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане то касационно обжалване на решението по четвъртия въпрос. Въпросът е обсъждан в множество решения на ВКС и по същия е формирана постоянна и еднозначна практика. Приема се, че при връчване на съобщение до ответника по реда на чл. 47 ГПК, преклузивният срок по чл. 131 ГПК започва да тече от връчване на препис от исковата молба на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален представител на ответника, а не от изтичане на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 ГПК, откогато съобщението се смята връчено съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК. Няма основания за промяна на формираната практика на ВКС като неправилна, неактуална или по други съображения, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изводите на въззивния съд за спазване на срока по чл. 131 ГПК, поради подаване на отговора на исковата молба в едномесечен срок от връчване на препис от исковата молба на назначения особен представител на ответницата напълно съответстват на така формираната практика.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Грешката досежно лицето, разпоредило се с имота в полза на праводателите на ответницата през 1976 г. (това е И. К., син на общия наследодател С. К., а не И. А. К., брат на майката на ищеца) не е обстоятелство, което би повлияло на крайния извод за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС.
В обобщение, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси.
При този изход на делото Х. И. Х. ще следва да бъде осъден да заплати на О. И. Х. сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 7. 06. 2019 г. по в. гр. д. № 197/2019 г. на ОС – Пазарджик.
ОСЪЖДА Х. И. Х. да заплати на О. И. Х. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: