1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София, 08.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4629 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от М. С. П. и К. Н. К.-П., чрез адв. Г. М., ВАК, касационна жалба срещу решение № 1077 от 15. 06. 2018 г. по в. гр. д. № 706/2018 г. на ОС – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 4314 от 27. 10. 2017 г., по гр. д. № 4103/2016 г. на РС – Варна, 43 с-в в частта, с която жалбоподателите М. С. П. и К. Н. К.-П. са осъдени, на осн. чл. 109 ЗС, да преустановят неоснователните действия, с които ограничават свободното преминаване на клиенти и достъпа на клиенти с инвалидни и детски колички до собствения на ищците М. А. К. и С. М. С. магазин № 9, находящ се в [населено място], обл. В., в[жк], [жилищен адрес] сграда 4, ет. 1, нанесен като самостоятелен обект с идентификатор …………. по одобрената кадастрална карта, като премахнат обособено помещение (съоръжение) от найлонови стени, закрепени за тента с метална конструкция, ведно с масите и столовете, разположени в общите части на имот с идентификатор …………, непосредствено пред самостоятелен обект с идентификатор ……………, представляващ сладкарница със собствено ситничарско производство, на партерния етаж на бл. 183 в[жк], [населено място]. Излагат се съображения за недопустимост на решението, поради осъждане на ответниците да премахнат цялото съоръжение – метални тенти и найлонови стени, а не само найлоновите стени, каквато е претенцията на ищците, както и поради постановяването му без участието на всички етажни собственици на площадката. Излагат се съображения за недопустимост и неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба М. А. К. и С. М. С., чрез адв. Е. Т. П., ВАК, изразяват становище за правилност на атакуваното решение и липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът по чл. 109 ЗС, съставът на въззивния съд, възприемайки изцяло изводите на районния съд от фактическа и правна страна и излагайки и собствени такива, е приел, че обособеното помещение от найлонови стени, закрепени за тента с метална конструкция, ведно с маси и столове, е разположено пред самостоятелен обект с идентификатор ………………, представляващ закусвалня-сладкарница „Мики“, собственост на ответниците-физически лица. Съоръжението е преместваем обект по смисъла на пар. 5, т. 80 ДР ЗУТ и е поставено незаконно, без издадено по реда на чл. 56 ЗУТ разрешение, на мястото на съществувал друг преместваем обект – обособено помещение от дограма и покрив от метална конструкция с тента, премахнато на основание заповед № 102 от 19. 03. 2015 г. на кмета на район „Приморски“ при Община – В., жалбата срещу която е била отхвърлена с решение по адм.д. № 1094/2015 г. на АС-Варна. То изцяло покрива участъка от площадката пред този обект и препятства достъпа до съседния обект на същата площадка с идентификатор ………………, собственост на ищците, който понастоящем се ползва като магазин за цветя. Препятстван е свободният пешеходен достъп до магазина през площадката (единствен такъв е възможен през стълбите фронтално пред магазина). Препятстван е изцяло единственият достъп до магазина на лица с инвалидни и детски колички, тъй като преместваемият обект създава преграда в участъка между магазина и двете рампи, намиращи се на североизток. По инвестиционен проект подходът към процесните обекти би трябвало да се осъществява по автомобилна рампа, която да се използва и за зареждане на магазините, но вместо такава, при построяване на сградата били изградени пет рампи за лица с инвалидни и детски колички, две от които (на североизток) осигуряват достъп от и до магазина на ищците. В този си вид сградата е въведена в експлоатация и е издадено разрешение за ползването й през 2003 г. Като ширина рампата отговаря на изискванията, посочени в чл. 16, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4 от 1. 07. 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания, но наклонът й е по-голям от 5% и е монтиран парапет само от дясната страна в посока качване, а не от двете й страни, липсва и тактилна ивица с контрастен цвят преди началото и след края на рампата. Преди обектът на ответниците по иска се стопанисвал като месарски магазин, пред него нямало препятствия и лица с инвалидни и детски колички през рампата се качвали на площадката и от нея имали достъп до всички търговски обекти.
При тези данни съдът е приел, че искът по чл. 109 ЗС е основателен. Действията на ответниците, изразяващи се в изграждане от „Мики 2004“ ООД, бивш собственик на обекта, понастоящем стопанисващ същия, съвместно със собствениците на обекта – ответниците физически лица, на процесното съоръжение, и в поддържане от тях на така създаденото състояние са неправомерни, тъй като преместваемият обект е изграден без разрешение по чл. 56 ЗУТ, препятства един от пешеходните достъпи до магазина на ищците и изцяло препятства единствения достъп до магазина на лица с инвалидни и детски колички. С тези неправомерни действия се пречи на ищците да ползват притежавания от тях магазин по предназначение, като осъществяват пълноценно търговска дейност, тъй като създава пълна невъзможност за посочената категория лица да достигат до обекта.
За неоснователно е прието възражението на ответниците, че след като рампата, осигуряваща достъп до обекта, не отговаря на някои от изискванията на Наредба № 4 от 1. 07. 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, то тя не следва да се ползва по предназначение, от което следва, че пречките за ползването на магазина на ищците като търговски обект не се дължат на действие или бездействие от страна на ответниците.
За неоснователно е прието възражението, че след като собствениците на обекти – магазин №…, магазин № …, магазин № … и офис № …, намиращи се на същата площадка, са взели решение за учредяване на етажна собственост на осн. чл. 8, ал. 2 ЗУЕС върху площадката пред посочените търговски обекти, и са дали съгласие пред магазини 10 и 11 да бъдат поставени временни преместваеми обекти според изискванията на чл. 56 ЗУТ, то действията на ответниците по изграждане на процесния преместваем обект и поддържане на това състояние не са неправомерни. Прието е, че съгласието е дадено при условие да бъдат спазени изискванията на чл. 56 ЗУТ, а в случая няма дадено разрешение от компетентните органи за поставяне обекта.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси:
1/. Дали в случай на предявен иск за ползване на обща част на етажна собственост, по който е направено възражение, че същата е обща част само на собствениците на самостоятелни обекти, които обслужва, етажните собственици за задължителни необходими другари.
2/. При противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба следва ли същата да се остави без движение.
3/. Налице ли е правен интерес от иск по чл. 109 ЗС, ако се установи, че за пречещото действие/бездействие е дадено съгласие от етажните собственици.
4/. Допустимо ли е да се променя предназначението на обща част чрез фактически действия и при липса на оспорване от етажните собственици.
5/. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, както и да изложи собствени мотиви към спора.
Твърди се, че въпроси 1 и 2 са решени в противоречие с ТР № 1/17. 07. 2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 184 от 1. 07. 2014 г. по гр. д. № 7419/2913 г. на ВКС, 1 г.о., въпрос 3 – в противоречие с решение № 24 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 2795/16 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 39 от 19. 02. 2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, 1 г.о., въпрос 4 – с решение № 743 от 14. 03. 2011 г. по гр. д. № 1720/2009 г. на ВКС, 1 г.о., а въпрос 5 – с решение № 17 от 8. 02. 2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г., 4 г.о., решение № 222 от 20. 01. 2015 г. по т.д. № 3466/2013 г., 1 т.о., решение № 98 от 20. 05. 2013 г. по гр. д. № 520/12 г., 4 г.о., решение № 503 от 16. 01. 2013 г. по гр. д. № 168/2012 г., 4 г.о., решение № 157 от 11. 02. 2016 г. по т.д. № 3638/2014 г., 1 т.о.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос. В посоченото от касаторите решение № 184 от 1. 07. 2014 г. по гр. д. № 7419/2913 г. на ВКС, 1 г.о. е прието, че етажните собственици са задължителни необходими другари, когато в предметът на делото е включен спор за статута на определен обект – дали същият е обща част на всички етажни собственици или е постигнато съгласие между етажните собственици да е обща част само на лицата, чийто обекти обслужва, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗС, тъй като този спор би трябвало да се разреши еднакво спрямо всички етажни собственици. Такъв спор не е включен в предмета на настоящото дело. Страните не спорят, че процесната площадка е обща част, обслужваща намиращите се на нея търговски обекти – магазини 7, 9, 10, 11 и офис 1. Спорът е дали действията на ответниците са неправомерни и създават пречка на ищците да упражняват пълноценно и безпрепятствено ползване на притежавания от тях търговски обект според предназначението му.
Вторият въпрос не кореспондира с данните по делото. Няма несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума й. В обстоятелствената част се твърди, че обособеното помещение от найлонови стени, закрепени за тента с метална конструкция, и разположените маси и столове създават пречки за ползване на собствения на ищците търговски обект, а с петитума се иска осъждане на ответниците да премахнат обособеното помещение от найлонови стени, закрепени за тента с метална конструкция, ведно с разположените в него маси и столове. Исковата молба е съответствала на изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, поради което въпросът за приложението на чл. 129 ГПК е поставен хипотетично.
Третият въпрос не е решен в противоречие с решение № 24 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 2795/16 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 39 от 19. 02. 2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, 1 г.о. Първото решение е постановено по иск по чл. 109 ЗС, при който правният интерес от търсената защита е обоснован с това, че е изпълнено взето решение на общото събрание на етажната собственост, което ищцата твърди да е незаконосъобразно (за осигуряване на достъп до дворното място само на собствениците, притежаващи места за паркиране, а на останалите – само при необходимост от извършване на товаро-разтоварна дейност). Прието е, че търсената защита следва да бъде реализирана по чл. 40 ЗУЕС. В настоящия случай правният интерес от иска е обоснован с неправомерни действия на ответниците, несъобразени както с разпоредбата на чл. 56 ЗУТ и с Наредба № 4 от 1. 07. 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, така и с решение на общо събрание на етажните собственици, с което даденото съгласие за поставяне на временни преместваеми обекти е при условие, че се спазват изискванията на чл. 56, ал. 1 ЗУТ. Второто решение на ВКС също е неотносимо към спора, доколкото с него се дава отговор на въпрос, свързан с характеристиката на решенията на общото събрание на етажната собственост и приложимостта към тях на правилата за недействителност на сделките.
Обсъждането на четвъртия въпрос не би повлияло на изхода на делото. От една страна, по делото не е установено към 2013 г., когато ищците придобиват собствеността върху магазина или след това етажните собственици на сградата да са изразили изрично или мълчаливо съгласие за промяна предназначението на площадката пред процесните търговски обекти. Според показанията на свидетелката С. Х., която живее в процесната сграда от 2002 г., обектът на ответниците преди се е стопанисвал като месарски магазин, пред него не е имало препятствия и е имало възможност за свободно движение и преминаване, включително и от лица с инвалидни и детски колички. Според показанията на свидетеля К., през 2015 г. ищецът е предложил да плаща на етажната собственост 10 лв. за това, че поставя саксии пред магазина за цветя, след което такова предложение е постъпило и от ответника М. П.. Свидетелят, който бил домоуправител през 2015 г., се съгласил, но този въпрос не е бил поставен на обсъждане между етажните собственици, нито е вземано решение от тях. Установените от свидетелите факти не дават основание да се направи извод за наличие на мълчаливо съгласие на етажните собственици по чл. 38, ал. 2 ЗС процесната площадка да е обща част само на обектите, които обслужва (магазини 7, 9, 10, 11 и офис 1). А и това обстоятелство е без значение при преценка основателността на иска по чл. 109 ЗС, доколкото и решението на собствениците на магазини 7, 10, 11 и на офис 1 въвежда изискването преместваемите обекти да съответстват на изискванията на чл. 56 ЗУТ.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по последния въпрос. В съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, въззивният съд, препращайки изцяло към мотивите на районния съд по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, е обсъдил всички твърдения, доводи и възражения на страните. Преценил е всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите му отразяват извършена правораздавателна дейност по съществото на спора.
С оглед изхода на делото, жалбоподателите М. С. П. и К. Н. К.-П. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на М. А. К. и С. М. С. сумата 700 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1077 от 15. 06. 2018 г. по в. гр. д. № 706/2018 г. на ОС – Варна, с което е потвърдено решение № 4314 от 27. 10. 2017 г., по гр. д. № 4103/2016 г. на РС – Варна, 43 с-в в частта, с която е уважен предявеният от С. М. С. и М. А. К. против М. С. П. и К. Н. К.-П. иск с правно основание чл. 109 ЗС.
ОСЪЖДА М. С. П. и К. Н. К.-П. да заплати на М. А. К. и С. М. С. сумата 700 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: