О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
София, 24.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1674 /2018 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Г. М. против решение № 25 от 17.01.2018 г. по гр.д.№ 432/2017 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение №29 от 21.03.2017 г. по гр.д.№635/2015 г. на РС-Самоков.
, в частта, с която е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата Х. Х. С., като наследник на баща си Х. С. М., починал на 26.03.2015 година и на майка си В. Г. М., починала на 19.07.2015 година е собственик по наследство на 1/2 идеална част от втория етаж от построената в поземлен имот с идентификатор …. двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор …., който представлява жилище апартамент с идентификатор …. със застроена площ от 69 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, находяща се в [населено място], [улица] в частта, с която е отменен, на основание чл.537, ал.2 от ГПК нотариален акт № …. г. на нотариус М. Х., рег. № … на НК за 1/2 идеална част от собствеността върху втория етаж.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните и за необоснованост на извода, че възражението на касатора за придобивна давност е неоснователно..
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата са формулирани няколко процесуално правни въпроса, които могат да бъдат обобщени така: следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доказателства заедно и по отделно във взаимната им връзка, да формира самостоятелни фактически и правни изводи от събраните по делото доказателства, да обсъди всички възражения и доводи на страните. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителна и незадължителна съдебна практика на ВКС.
Формулиран е и въпроса: с какви точно действие внук на общия наследодател следва да обективира намерението да владее за себе си и да отблъсне владението на баба си и дядо си, ако във вътрешните им отношения не се спори, че имота е на внука.
Ответницата по касация Х. Х. С. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По предявеният иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, съединен с искане по чл. 537, ал.2 ГПК е установено следното: С н.а. № …. г., Х. С. М. е купил дворното место с площ 481 кв.м., което сега е идентично с имот с идентификатор …., а с н.а. № …. г. е признат за собственик и на придаваемото се към него место с площ 45 гр.м. В имота е построил със съпругата си В. двуетажна жилищна сграда. Той е починал на 26.03.2015 г., а съпругата му В. е починала на 19.07.2015 г. Техни наследници са ищцата Х. / дъщеря/ и ответника Х. Г. – син на починалия преди тях – на 14.12.1992 г. техен с син Г.. На втория етаж от къщата от 1979 г. е живял сина Г. със съпругата си Д.. След неговата смърт, на втория етаж останал да живее внукът Х., първоначално с майка си, но от 5-6 години тя не живее в този имот. На 21.07.2015 г. /два дни след смъртта на баба си/, внукът Х. се снабдил с нот. акт № ….г. по обстоятелстствена проверка, с който е признат за собственик по давност и наследство на процесния втори етаж. В молбата-декларация за това производство е отразено, че до 2011 г. данъчната партида е на внукът. От свидетелските показания се установява, че е правен ремонт на банята, поставян е ламинат на пода на едната стая и е сменен прозореца на същата стая. Двете групи свидетели дават различни показания относно това кой е извършил/платил тези подобрения и за отношенията между собствениците на дворното место и къщата Х. /дядо/ и В. и внукът Х.. Според свидетелите В.Д. и С. отношенията били много лоши, внукът дори на погребението им не присъствал. Според показанията на М.Д., К. и Ч., от 1979 г. в имота живеел първо сина Г. със семейството си, който бил болен и починал млад, а след това съпругата му и детето му Х.. Дядото винаги казвал , че втория етаж е за внукът му. Сега внукът живеел в същия етаж със семейството си. Бил болен, но въпреки това той извършил посочените ремонти, прекарал и парно само за втория етаж, като за целта пристроил помещение за парното до къщата.
Всеки от двамата наследодатели е оставил саморъчно завещание в полза на ищцата за втория етаж от къщата, а адреса, на който се намира процесния имот.
РС е обсъдил подробно всички събрани доказателства. Приел е, че ответникът трябва да докаже възражението си за придобивна давност, въпреки представеният нот. акт по обстоятелствена проверка. Приел е, че възражението за придобивна давност е неоснователно, защото не се доказва внукът Х. да е извършил действия, с които да отблъсни владението на дядото и бабата, че не е демонстрирал, че владее за семе си, поради което е бил само държател на имота на своите дядо и баба.
С обжалваното решение възивният съд е посочил, че след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема фактическа обстановка, идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение, поради което и на основание чл.272 от ГПК е препратила към нея. Не е анализирала доказателствата и не е направила самостоятелни изводи от тях.
От правна страна, съдът е дефинирал владението и елементите му, разграничил е владението от държането и е посочил, че след като веднъж е установено държането, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Въззивният съд е посочил приеманото от доктрината и съдебната практика, че „само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност”, че в случая, за да се приеме, че е налице завладяване, „е необходимо промяната в намерението, фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец”. Тези правни разсъждения съответстват на съдебната практика. Те обаче не са отнесени към установените по делото доказателства и факти. Обобщено е, че в случая синът на общите наследодатели Г.., а след неговата смърт ответника Х. Г.. са живели в процесния недвижим имот като техни низходящи, а не като владелци.
Преценен е като правилен и законосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява, до смъртта на Х. и В. М.. ответникът е да е променил намерението си и е владял процесния имот за себе си. Преценено е как РС е обсъдил доказателствата, но въззивната инстанция не е направила самостоятелни изводи от тях.
Въззивното решение противоречи на съдебната практика. Според разясненията, дадени в т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Според Р № 10.01.02.2012 г. по гр.д.№ 30/2011 г. І гр.о. Р № 134 по т.д. № 34/13 г на ВКС, ТК, мотивите на въззивния съд не могат да се изчерпват само с констатации за правилността на обжалвания акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. В този смисъл са и решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на II-ро търг. о. на ВКС, Р № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV-то гр. о. на ВКС, Р № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV-то гр. о. на ВКС, Р № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на IV-то гр. о. на ВКС и Р № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. о. на ВКС, Р № 73/21.08.2015 г. по гр.д.№ 1417 от 18.07.2013 г. ІV гр.о. Според таз съдебна практика, предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението.
В противоречие с тази съдебна практика на ВКС, в мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като е направено общо препращане към тях. Липсват самостоятелно изложени от съда мотиви по оплакванията във въззивната жалба и доводите на страните, което налага допускане на въззивното решение по поставения процесуален въпрос на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос е конкретен, свързан с фактите по делото относно отношенията между дядото и внука, а не принципен правен, поради което по него не се допуска касационно обжалване. По него съдът ще се произнесе, при обсъждане на доводите във касационната жалба.
По изложените по-горе мотиви и формулирания процесуален въпрос се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горнъто, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 25 от 17.01.2018 г. по гр.д.№ 432/2017 г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Х. Г. М..
Указва на касатора да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в едноседмичен срок от съобщението в размер на 145 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: