О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
София 17.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д Ценева гр.д. № 4737/2018 г.по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.А. Р. като пълномощник на К. Б. М. и М. К. М. срещу въззивно решение №178 от 27.07.2018 г. по в.гр.д. №145/2018 г. на Кюстендилския окръжен съд. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса може ли да се отклони своевременно направено искане за назначаване на тройна съдебно-графическа експертиза и въззивното решение да се обосновава със заключението на приета от първоинстанционния съд експертиза, която е оспорена от ответника със съответни аргументи по време на първоинстанционното производство, и не се ли ограничава неоснователно по този начин правото на защита на ответната страна. Жалбоподателите считат, че този въпрос е обусловил крайния изход на делото и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В отговор на касационната жалба ответницата по касация З. Е. М. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделенение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 59 от 01.02.2018 г. по гр.д. № 2522/2017 г. на Районен съд-Дупница, с което е признато за установено по отношение на З. Е. М., че К. Б. М. не е собственик на 1/2 ид. част от УПИ …..-….. в кв. ….. по регулационния план на [населено място], утвърден през 1990 г., с площ 1265 кв.м.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на К. К. Л.. Той е починал през 1958 г. и е оставил за наследници по закон съпруга З. С. Л. и две деца-М. К. М. и Е. К. Л.. Приел е, че със заявление за отказ от наследство с нотариална заверка на подписите от 14.09.1989 г. съпругата З. Л. и М. Л. са се отказали от наследството на К. Л.. Този отказ е бил вписан в специалната книга при съда под № 50 от 09.05.1990 г. През 2000 г. Е. Л. е признат за собственик на имота на основание наследство, отказ от наследство и давностно владение, след което през същата година дарява имота на своята дъщеря З. Е..
През 2005 г. М. К. е призната за собственик на 1/2 ид.част на основание наследство и давностно владение, и на същата дата дарява този имот на своя син К. М..
Срещу предявеният отрицателен установителен иск за собственост ответникът К. М. и М. М., канституирана като трето лице- помагач на ответника, са направили възражение, че подписът във заявлението за отказ от наследство не е положен от М. М..
За изясняване на това обстоятелство е назначена съдебно- графическа експертиза, която е дала заключение, че подписът в заявлението за отказ от наследство за заявителката М. К. М. е положен от нея. До този извод вещото лице е стигнало след сравнително изследване на подписа в заявлението и свободни подписи на М. М., положени под други документи, посочени като сравнителен материал, при което е установило съвпадения в общи и частни признаци, които са преценени като устойчиви и характерни, достатъчни в своята съвкупност да бъде направен извод относно автентичността на подписа.
Заключението на вещото лице е оспорено от пълномощника на жалбоподателите, който е поискал назначаване на тройна експертиза. Това доказателствено искане не е уважено от първоинстанционния съд.
Подадената въззивна жалба съдържа оплаквание за допуснато съществено нарушение на съдопроиздствените правила и искане на назаначаване на съдебно-графическа експертиза. Въззивният съд е отказал да събере това доказателство като се е мотивирал, че оспорването на заключеието на експертизата пред първата инстанция е заявено формално, както и че съда не съществува задължение да назначава повторна експертиза.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, макар и относим към изхода на делото, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същият е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 200, ал.3 ГПК, съгласно която при оспорване на заключението съдът може да назначи други или повече вещи лица. Текстът на тази разпоредба недвусмислено сочи, че назначаването на повторна съдебна експертиза е възможност, а не задължение на съда. Съгласно чл. 201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно-когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. В този смисъл е разрешението, дадено в решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
В случая не се установява при оспорване на заключението на съдебно-графичната експертиза жалбоподателите да са мотивирали искането си за назначаване на разширена експертиза с наличието на някоя от тези предпоставки. Не се подкрепя от данните по делото твърдението на жалбоподателите, че заключението на съдебно- графичната експертиза е било оспорено „със съответни аргументи”. Видно от протокола за проведеното на 30.03.2017 г. открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, в което е изслушано заключението на вещото лице, е заявено оспорване на експертизата и е направено искане за назначаване на тройна такава, без да се посочат конкретни пороци на заключението, обуславящи приложението на чл. 200, ал.3 ГПК, което налага извод за съобразяване на въззивното решение с цитираната по- горе практика на ВКС.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №178 от 27.07.2018 г. по в.гр.д. №145/2018 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: