О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
София, 02.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2168 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от М. П. К. и П. Т. П. против решение № 391 от 14.12.2018 г. по гр.д.№ 524/2018 г. на Софийски окръжен съд и решение № 3 от 14.01.2019 г. по същото дело за поправка на очевидна фактическа грешка.
С първото обжалвано решение е отменено решение № 41 от 19.03.2018 г. по гр.д.№ 1369/2016 г. на Районен съд-Ботевград и вместо това са уважени предявените искове като: 1. е признато за установено по предявен иск по чл. 124, ал.1 ГПК от Л. Х. И. срещу П. Т. П., че ищецът е собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ на поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на Б., м. „З.”, одобрена със заповед № МРД-18-49/14.10.2011 г. с площ 1027 кв.м., съставляващ имот …. по картата на възстановената собственост; 2. е признато за установено по предявен иск по чл.108 ЗС от същия ищец Л. Х. И. срещу М. П. К., че ищецът е собственик на същия имот и тя е осъдена да му предаде владението. Отменен е на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативен нот. акт № …. г. на нотариус Ф. за имот …., подробно описан за частта от 1/6 ид.ч. от този имот.
С второто обжалвано решение № 3 от 14.01.2019 г. по същото дело е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като в диспозитивите по двата иска срещу всеки от двамата ответници е признато за установено, че ищецът е собственик на 1/6 ид.ч. от описания имот ….
В касационната жалба, подадена от ответницата М. П. К. се прави оплакване за недопустимост на основното решение, поради това, че съдът се е произнесъл плюс петитум и за неправилност поради нарушение на материалния закон – ЗСПЗЗ относно предпоставките, за да се приеме, че е настъпил реституционния ефект, за нарушение на процесуалните правила поради необсъждане на всички доказателства и доводите й, за неправилна преценка на доказателствата, които са обсъдени и за необоснованост на изводите, че ищецът се легитимира като собственик на основание наследство и реституция на 1/6 ид.ч. от процесния имот и че ответникът П. П. – неин праводател не е придобил имота по давност.
В касационната жалба против решението за поправка на очевидна фактическа грешка се твърди нищожност на този съдебен акт защото е постановен от не надлежен състав, за недопустимост, защото не са били налице предпоставките на чл. 247 ГПК и за нарушение на процедурата по този текст и по същество за неправилност на решението, защото е подменена първоначалната воля, изразена в основното решение в нарушение на чл. 246 ГПК.
В изложенията по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази касационна жалба се твърди недопустимост на основното решение и нищожност и недопустимост на решението за поправка на очевидна фактическа грешка по съображенията, посочени по-горе. Формиран е въпрос за задълженията на съда да обсъди всички доказателства, доводи и възражения, включително тези за нищожност на решението на поземлената комисия, за липса на идентичност между имота, описан в реституционното решение и този, за който е предявен иска и за приложението на чл. 172 ГПК при обсъждане на гласните доказателства. По тази група въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и евентуално значимост на отговорът им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Евентуално се твърди и очевидна неправилност на решенията.
В касационната жалба, подадена от П. Т. П. против двете решения се твърди неправилност поради това, че съдът не е обсъдил нито активната, нито пасивната материално правна легитимация на страните защото не е изследвал идентичността на имотите, не е разгледал възражението за нищожност на решението на ПК, на което се позовава ищеца, каквото не било представено в оригинал и не било подписано от членовете на ПК и към него нямало скица. Не било доказано правото на собственост на наследодателката на ищеца към момента на колективизацията. Не били обсъдени доказателствата във взаимната им връзка и хронологическа последователност, обсъждането било превратно. Оспорват се като необосновани и изводите на съда за неоснователност на възражението за придобивна давност на ответниците.
В изложенията по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази касационна жалба против двете решения се твърдят основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Формулирани са 39 въпроса, касаещи противоречие между мотиви и диспозитив, допускане на съществено процесуално нарушение като е променена волята на съда с решението за поправка на очевидна фактическа грешка, формулиране на диспозитива гака, че съдържа произнасяне спрямо всички, а не само против ответниците, с което разширява силата на пресъдено нещо. Твърди се недопустимост поради произнасяне свръх петитум, не само по отношение на ответниците, а по отношение на всички, както и (е съдът се е произнесъл за по-голяма площ от тази, за която е издадено решение на ПК. Следващата група въпроси касаят оспорването от ответниците на решението на ПК, на което се позовава ищецът по съдържание, автентичност и материално правните предпоставки за издаването му, както и на представените преписи от същото. Поставен е въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства при спазване правилата на логиката и в хронологическата им последователност, както и доводите и възраженията на страните. Акцентира се на задължението на съда по иск за собственост да разгледа активната и пасивна материално правна легитимация на страните. Следващата група въпроси касаят възражението на ответниците за придобивна давност – относно елементите на владението, признаците му и анализът на свидетелските показания, допуснати за установяването му.
Ответникът по касация оспорва жалбите и допускането до касация поради това, че въпросите не са съобразени с представените доказателства – решенията на ПК и мотивите на съда.
Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страни, против решения, което подлежат на обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното:
Ищецът Л. Х. И. е един от наследниците на С. Р. З., родена 1883 г., починала на 05.05.1978 г. Тя е имала пет деца, но две от тях са починали като неженени и без деца. Така ищецът като един от наследниците на сина й Х. Х. И. притежава 1/6 от наследството на С. З.. Друг неин низходящ – Н. Х. З. е заявил по преписка № 2316/13.02.1992 г. земеделски имоти, останали в наследство от С. Р. З. в землището на Б., между които по т.7 нива от 1 дка в[жк]С решение № 8996 от 17.06.1994 г., т. 2 е признато правото на възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници на този имот. Отразено е, че правото на собственост е установено с молба-декларация за членство в ТКЗС, 51, стр. 35. / л.78,79 от делото на РС/ С решение № 24Р от 14.09.1995 г. по преписка № 2316/92 е възстановен в съществуващи реални граници по т.1 имот от 0,869 дка в м. „З.” при описани граници. През 1996 г. е открито, че е допусната техническа грешка при индивидуализиране на признатия за възстановяване в съществуващи реални граници имот в м. „З.” Издадено е решение № 54Р от 18.09.1996 г., с което е възстановен на наследници на С. З. по преписка № 2316/92 нива от 1,00 дка., съставляващ имот № …. / л. 98 и 99 от делото на РС/ Това решение е в оригинал и е подписано. Относно същото решение е издадено писмо от 27.06.2017 г. на ОС”З.” [населено място], с което е обяснено, че поради това, че компютърната програма издава само едно решение за един имот, номера и датата на решение № 54Р от 18.09.1996 г. следва да се четат № 24Р от 14.09.1995 г. / т.е. на първоначално издаденото решение/. Официално заверен препис от това решение е издаден от ОС”Земеделие на 14.11.2016 г., с отметка, че решението е влязло в сила на 14.09.1996 г. л. 43 от делото на РС/ Със заповед № МРД-18-49/14.10.2011 г. е одобрена кадастралната карта за тази територия и възстановения имот е с идентификатор …. и с площ 1027 кв.м. В скицата на л. 8 от делото на РС като документ за собственост е посочено решение № 24Р от 14.09.1995 г. В същата скица, на която се позовава ответницата М. К. е отразен, като документ за собственост и н.а. № …. г., издаден от СВп. при РС-Ботевград. Ответницата е купила с този нот. акт имот № …. от П. Т. П.. Той е признат за собственик по давност с н.а. № …. г., издаден по обстоятелствена проверка по нот. дело № …. г. на нотариус Ф.. Материалите от това нот. дело са приложени по делото и видно от същите, по преписката е представено заверено копие от решение № 24Р от 14.09.1995 г. Копието е заверено към дата 15.02.2016 г. и е отразено, че решението е влязло в сила на 14.09.1996 г. М. К. е провела процедура по промяна на предназначението на имота след покупката. Исковата молба е постъпила в съда на 28.11.2016 г.
РС е приел, че решението за възстановяване правото на собственост на ищеца е нищожно поради това, че не носи подписите на членовете на комисията, която го е постановила. Затова е прието, че ищецът не се легитимира като собственик и исковете са отхвърлени.
Въззивният съд е анализирал представените по делото решения и преписи от тях, приел е, че оспорването им не е доказано с оглед установеното от комисията за допуснатата техническа грешка и особеностите на програмният продукт, който е ползвала поземлената комисия. Съдът е приел, че имота е възстановен и, че ищецът се легитимира като собственик на 1/6 ид.ч. от същия имот на основание наследство и реституция. Като неоснователно е преценено възражението на ответниците за придобивна давност, текла след реституцията, тъй като от свидетелските показания не се установява за кой от двата имота, за които ответникът е признат за собственик говорят свидетелите, защото не се установява праводателят на ответницата да е извършвал действия, които да демонстрират намерение за своене и в подкрепа на това е изложен и факта, че през имота, в който има плодни дървета минава път и той не е бил ограден. Анализирал е и показанията на свидетелите, доведени от ищеца, според които имота е бил отдаден под наем на св. Й. А.. След като установил през 2016 г., че имота се разорава, той уведомил ищеца и последния предявил настоящия иск.
Тъй като с решението исковете са уважени за целия имот, съдът служебно след подаване на жалбата констатирал, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив и на основание чл. 247 ГПК допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като в диспозитива се уточни, че правото на собственост на ищеца се установява за 1/6 ид.ч. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка /ОФГ/ е постановено в закрито заседание от друг състав на въззивния съд, а не този, който е постановил основното решение.
Доводите и в двете жалби за вероятна недопустимост на основното решение като основание за допускането му до касация поради това, че съдът се е произнесъл свръх петитум са неоснователни. С решението за поправка на очевидна фактическа грешка /ОФГ/, съдът е привел диспозитива на първоначалното решение в съответствие с мотивите, изложени в него. Тъй като основното решение и решението за поправка на ОФГ формират общо волята на съда, не е налице произнасяне свръх петитум. Затова са неотносимо към настоящия спор посочените от касаторите Р № 127 от 10.01.2018 г. по гр.д.№ 679/2017 г., на ІІ гр.о. на ВКС, Р № 539/13.12.2011г. по гр.д.№ 1844/2010 г. на ВКС, ІV гр.о. и Р № 264/17.02.2015 г. по гр.д.№ 1227/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Производството за поправка на очевидна фактическа грешка може да започне и служебно по почин на съда, поради което не е нарушено и диспозитивното начало. Констатираната нередовност на исковата молба е отстранена още в производството пред РС и по него след поправка на решението се е произнесъл окръжният съд, поради което е неприложимо Р № 94/13.07.2018 г. по гр.д.№ 3120/2017 г. І гр.о.
Не е налице вероятна недопустимост на решението и поради начина на формулиране на диспозитива. Според касатора П. П., диспозитива съдържа произнасяне спрямо всички, а не само против ответниците, с което разширява силата на пресъдено нещо. В диспозитива е посочено кой е предявил иска, срещу кого, на какво основание и по отношение на кой имот. Нормата на чл. 298 ГПК определя пределите на силата на пресъдено нещо. Според този текст, тя се формира между страните по делото и техните наследници и правоприемници, придобили права след предявяване на иска, за заявеното искане и на предявеното основание. Тези идентифичиращи белези – страни, предмет и основание на иска са посочени в диспозитива на поправеното решение, поради което то не е недопустимо, а по тази група въпроси не се допуска касационно обжалване, защото не кореспондират на обжалваните решения.
Доводите за нищожност на решението за поправка ОФГ поради нередовен състав са неоснователни. В Гражданско процесуален закон не е въведен принцип за несменяемостта на състава на съда по граждански дела. Това се отнася и за производството по чл. 247 ГПК, включително и в случаите, когато решението се поправя по почин на съда в закрито заседание. Затова е неприложима съдебната практика, според която съдебното решение следва да бъде постановено от състава, който е обявил делото за решаване. За производството за поправка на ОФГ, което се развива в закрито заседание няма процесуално изискване да се постанови от съдиите, постановили основното решение. Изискването за компетентност се отнася само за съда, който е постановил основното решение, но не се отнася до персоналния състав. Следователно не е налице основанието за допускане до касация поради вероятна нищожност или недопустимост на решението за поправка на ОФГ. Тъй като с това решение е поправено основното решение, не е налице и основание за допускане до касация и на основното решение поради вероятна недопустимост.
Следващата група въпроси касаят активната материално правна легитимация на ищеца като собственик по реституция и наследство, като е оспорено решението на поземлената комисия, на което се позовава ищеца с твърдения за нищожност, поради това, че не съдържа подписи на постановилите го членове на ПК и защото е представен препис, който не отговаря на изискванията за такъв, защото оригинала не е имал подписи.
Не кореспондират на мотивите на въззивното решение въпросите, касаещи задължението на съда да обсъди възражението за нищожност. То е обсъдено в съответствие с приетото в Р № 152/10.01.2018 г. по гр.д.№ 52/2017 г. І гр.о., но е прието, че това възражение е неоснователно, защото в съответствие с нормата на чл. 15, ал.2 т.6 ЗАП, който е действал към момента на издаване на решението, подписът на председател и секретар на ПК е достатъчен, тъй като този административен орган е действал като колективен. Отделно от това, представеният препис от решението на л. 98 и л.99 съдържат подписи на членовете на комисията. По делото при указана от съда доказателствена тежест за ответниците не е установено, че тези подписи не са на лицата, посочени като членове на състава, който е постановил това решение. Относно допусната грешка при изписване на номера и датата, административния орган е дал разяснения с писмото от 27.06.2017 г. Нормата на чл. 14, ал.6 ЗСПЗЗ /редакция ДВ бр. 45/1995 г./, която е действаща след 25.06.1995 г., допуска поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното и влязло в сила решение на ПК. Нормата на ал.7 от същия текст допуска и изменение на вече постановеното решение поради нови обстоятелства и нови писмени доказателства. В конкретния случай през 1996 г., предвид допуснатата грешка при идентифициране на имота, е извършена от обслужващата фирма нова идентификация и първоначалното решение е изменено. Нито поправката на номера на решението, нито новото идентифициране на имота сочат на нищожност на решението за реституция. Съдът е обсъдил обстоятелствата, наложили изменението на първоначалното решение, поради което въпросите, касаещи позоваване на съдебната практика, според която съдът е задължен да обсъди всички събрани доказателства по отделно и в съвкупност и да формира собствени изводи от тях, като обсъди и всички доводи и възражения на страните не е нарушена. Тази група въпроси не обосновават допускане до касация, тъй като въззивното решение е съобразено със съдебната практика по този въпрос. Въззивната инстанция в съответствие с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е анализирала доказателствата и е формирала самостоятелни изводи от тях, не е препратила към мотивите на първата инстанция, поради което са неприложими Р № 187/07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ВКС, ІV гр.о., Р № 12/16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о.
Касаторът П. П. е формулирал група въпроси, касаещи изискването на съда за извърши преценка на доказателствата в логическата им връзка и хронологическа последователност. Тези въпроси са формулирани във връзка с това, че на 24.01.1997 г. заявителят пред ПК Н. Х. З. е подал молба, с която е върнал решение № 24Р, с което е възстановен имота от 0,869 дка. поради това, че този имот не е наследствен. Обстоятелството, че тази молба е подадена след издаване на решението, с което е възстановен процесния имот № …. не сочи на нелогичност на изводите на въззивната инстанция. Процедурата по установяване на точното местонахождение на имота, който е заявен в м. „З.” е започнала по-рано. Цитираните норми на чл. 14, ал.6 и ал.7 ЗСПЗЗ не изискват ПК да бъде сезирана, а напротив, допускат и по свой почин ПК да поправи очевидната фактическа грешка или да измени решението при нови обстоятелства или нови писмени доказателства, касаещи реституцията в определен район. През 1997 г. са извършени техническите действия по отразяване на поправеното решение в базата данни от фирмата-изпълнител, видно от писмото от 13.06.1997 г. Към този момент решението за възстановяване на процесния имот вече е било издадено, поради което заявителя е върнал решението, което не се отнася за процесния имот, а за погрешно посоченият първоначално. Поради това, че не се установява нелогичност на мотивите на съда и защото са обсъдени доказателствата във взаимната им връзка и зависимост, по тази група въпроси не се допуска касационно обжалване. Решението е съобразено със съдебната практика – Р № 205/02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499/2016 г. на І гр.о. и цитираните в него. Не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК – противоречие със съдебната практика
Неоснователно се иска допускане до касация и по въпросите, касаещи преписа от решението за възстановяване. На л. 43 от делото на РС е представен официално заверен препис от решението на ПК № 24Р от 14.09.1995 г. като е отразено, че решението е влязло в сила на 14.09.1996 г. /когато е извършена поправката досежно възстановения имот/ и отбелязано, че е вярно с оригинала към 14.11.2016 г. Преписът е оспорен от ответниците, но като вече се посочи, по делото е установено, че такова решение е издадено, като се съобрази поправката на номера и датата и обстоятелствата около издаването му. Съгласно чл. 179, ал.2 ГПК официално заверен преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила като и оригиналите. Оспорването не е доказано, поради което съдът е приел, че собствеността на наследници на С. З., върху процесния имот е възстановена, а ищеца се легитимира като собственик на 1/6 ид.ч. от него. Само за пълнота следва да се отбележи, че ответникът П. П. е представил именно такъв препис в производството по обстоятелствена проверка, по което е признат за собственик на имот …., за да докаже, че процедурата за възстановяването му е приключила, защото по отношение на имоти, за които не е приключила административната процедура по ЗСПЗЗ давност не тече, а и че имота е възстановен на физическо лице, защото в противен случай би бил общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, а върху общински имоти течението на придобивната давност е спряно с пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността.
Идентичността между имота, който е реституиран и процесния имот е установена със скицата на л. 8 от делото на РС, в която е вписано като решението на ПК, на което се позовава ищеца, така и нот. акт, на който се позовава ответницата К.. Тя е установена и с материалите по нотариалното дело, по което е представена скица на имота, в която е вписано решението и титуляра на правото на собственост – С. Р. З.. / л. 54 от делото на РС/ Затова не се допуска касационно обжалване по въпросите, касаещи задължението на съда да установи идентичност на имотите за които спорят страните и служебно.
Въззивната инстанция е приела, че ответниците /сега касатори/ не могат да оспорват материалната законосъобразност на решението, защото не противопоставят самостоятелни права върху имота към релевантния момент на възстановяване на собствеността – колективизацията на имота. Този извод съответства на съдебната практика и на доводите и доказателствата по делото. В тази част решението е съобразено с разясненията, дадени в ТР № 9/2012 г. ОСГК на ВКС и решение №332/15.11.2011г. по гр.д.№698/2010г. на ВКС, І гр.о., решение №28/18.05.2011г. по гр.д.№610/2010г. на ВКС, ІІ гр.о., решение №360 от 08.02.2012г. по гр.д.№79/2011г. на ВКС, ІІ гр.о., решение №26 от 12.06.2013г. по гр.д.№12/2011г. на ВКС, І гр.о. В конкретният случай правото на възстановяване на собствеността е доказано с молба-декларация за членство в ТКЗС, видно от решението от 1994 г., с което е признато правото на възстановяване. Ответниците са противопоставили възражение за придобивна давност, изтекла след реституцията, т.е. те не противопоставят самостоятелни права върху имота към релевантния момент за възстановяване правото на собственост – включването на имота в ТКЗС, които изключват реституцята му, поради което не могат да оспорват материално правните предпоставки за реституция. Поради това, че по тази група въпроси въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, не се допуска касационно обжалване по тях. Същевременно не е нарушена съдебната практика, задължаваща съдът да извърши косвен съдебен контрол на решението за реституция, тъй като направените възражения за нищожност на решението на ПК са обсъдени от съда. Обстоятелството, че тези възражения са приети за неоснователни не означава, че решението е постановено в противоречие със съдебната практика, касаеща извършване на косвен съдебен контрол : Р № 250/ 18.05.2014 г. по гр.д.№ 215/2013 г. на ІІ гр.о., Р № 451/2012 г. по гр.д.№ /2012 г. на ВКС, ІV гр.о. и ТР № 6/2005 г. на СОГТК на ВКС
Последната група въпроси касаят обсъждане показанията на разпитаните свидетели за установяване на придобивна давност и изводите на съда във връзка с това възражение. Въззивната инстанция е обсъдила подробно свидетелските показания и е приела, че те не установяват елементите на владението, защото не доказват упражняване на фактическа власт върху процесния имот, като се има предвид, че ответникът П. П. е признат за собственик на два имота. От показанията не се установяват конкретни действия, които да докажат и субективния елемент – намерението за своене. Във връзка с това, за обосноваване на този извод, съдът е посочил, че имота не е бил дори ограден, а през него преминавали и хората, което оформило път. Имота не е застроен, а в него има плодни дървета. При тези данни не са установени действия, които да установяват недвусмислено намерение за своене, демонстрирано непрекъснато и явно поне 10 години преди издаване на акта. Изводът на въззивният съд, че е опроверган изводът на нотариуса, съответства на ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС и на съдебната практика, отнасяща се до признаците на владението и придобиване на недвижим имот по давност.
Относно обсъждане на гласните доказателства, обстоятелството, че св.А. е заявил, че имота му бил даден под наем /а не под аренда, както твърди касаторката/ не обуславя заинтересованост, защото е заявил, че не ползва имота, а и неговите показания не влияят на изхода от спора. В този смисъл въззивното решение не е постановено в противоречие с Р № 131 от 13.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV гр.о.и Р № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. І гр.о. Ищецът се позовава на реституция по ЗСПЗЗ и наследяване, а не на придобивна давност. Следователно съществено за спора е дали свидетелите, посочени от ответниците доказват елементите на владение, а след анализът им ведно с всички доказателства по делото, съдът е приел, че те не установяват елементите на владение. В този смисъл е неприложимо Р № 266 от 29.06.2011г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС І гр.о.
По разгледаните до тук групи от въпроси се твърди и от двамата касатори и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По въпросите, които са от значение за точното прилагане на закона е формирана непротиворечива съдебна практика, като някои от решенията са цитирани по-горе. Тази практика е актуална и не се нуждае от промяна. За част от въпросите, посочени по-горе не е налице общото основание за допускане до касация – да са от значение за изхода от спора, защото не кореспондират на доказателствата по делото и на мотивите на съда в обжалваното основно решение и решението за поправка на очевидна фактическа грешка и да са свързани с предмета му, поради което по тях не се допуска касационно обжалване. Въпросите, които касаят конкретни факти по делото касаят настоящия спор и не са от значение за развитието на правото. Затова на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК не се допуска касационно обжалване.
Касаторите са направили и общо позоваване на основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, решението трябва да страда от особено тежък порок, изразяващ се в нарушаване на императивна правна норма или на правен принцип. Този порок следва да може бъде констатиран без извършване на същинския касационен контрол на обжалваното решение за съответствие с материалния закон, за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия и обоснованост на изводите. При проверка на съдържанието на обжалваните решения, настоящият състав не констатира такива пороци. Преценката дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК, а оплаквания за неправилна преценка на доказателствата и за необоснованост подлежат на проверка по чл. 281, т. 3 ГПК, но само ако бъде допуснат касационен контрол.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по всички наведени основания. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с двата договора за правна помощ размер, като всеки от двамата касатори следва да му плати по 600 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 391 от 14.12.2018 г. и решение № 3 от 14.01.2019 г за поправка на очевидна фактическа грешка, двете постановени по гр.д.№ 524/2018 г. на Софийски окръжен съд по подадени касационни жалби от М. П. К. и П. Т. П..
Осъжда М. П. К. да плати на Л. Х. И. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв.
Осъжда П. Т. П. да плати на Л. Х. И. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 600 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: