О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
София, 22.07. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 28 май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 686 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от МБАЛ „Свети Панталеймон – Пловдив” ЕООД гр., ЕИК[ЕИК] против решение № 1292 от 26.10.2018 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 1124/30.03.2018 г., постановено по гр.д. № 9799/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника „Аптечно Пловдив“ АД да премахне ползвания като аптека временен обект – метален павилион, заснет в кадастралната карта с идентификатор ….. и освободи частта от терена, върху която се намира, съставляващ поземлен имот с идентификатор № ….. с площ от 33 907 кв.м., находящ се в [населено място], [улица].
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 109 ЗС във вр. с чл. 50 ЗС, пар. 17 ЗУТ, пар.5, т.80 ЗУТ и чл. 110 ЗС, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, 1.че въззивният съд е излязъл извън оплакванията във въззивната жалба, защото без да е наведено оплакване е приел, че аптеката е включена в активите на Акционерна фирма „Аптечно управление”, без да се оспорва заключението на в.л. Р. не е възприел извода му, че процесната аптека е преместваем обект и че без да е навеждан довод от въззивника, е прието, че е недвижим имот. 2. че са приети доказателства след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, 3. непроизнасяне по възражението за нищожност на строителното разрешение, 4. не са обсъдени всички доказателства по делото. Прави се оплакване за необоснованост на извода, че аптеката е законен строеж и, че ответника е придобил правото да държи тази сграда в чужд имот и затова може да ползва мястото като суперфициарен собственик.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и т. 3 и ал.2 ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на задължителната и казуална съдебна практика, че определени въпроси са от значение за развитие на правото и че решението е явно необосновано. Формулирани са процесуални и материлано правни въпроси, във връзка с оплакванията в жалбата, които ще се разгледат по-долу.
Ответниците по касация оспорва жалбата, защото ищецът не е доказал, че държането на аптеката в местото на ищеца е неоснователно действие и допускането до касация, тъй като решението не е постановено в противоречие със съдебната практика и защото не са извършени твърдяните от касатора процесуални нарушения.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
РС е уважил предявеният негаторен иск, като е приел, че процесната сграда е преместваем обект, който се намира в собственото на ищеца дворно място, че за нея няма учредено право на строеж от държавата, общината или ищеца не е проведена процедурата по пар. 17 ЗУТ и тъй като пречи на ищеца е постановено премахването й.
Въззивният съд е разгледал подробно преобразуването на всяко от двете дружества. Приел е, че на основание чл.2, ал.2 терена, отреден за болница, съставляващ имот с идентификатор ….. е включен в капитала на ищцовото дружество през 2009 г., но до този момент е бил първо държавна собственост, след това публична общинска собственост и непосредствено преди включване в капитала на МБАЛ „Свети Панталеймон-Пловдив” ЕООД е бил частна общинска собственост. Безспорно е, че в този имот се намира процесната аптека, заснета като сграда № 6. Спорен е бил статутът на тази сграда. Предвид установеното, че е изградена със строително разрешение№ 42/14.01.1978 г. и протокол за строителна линия. Приет е в експлоатация с протокол, съставен от нарочно назначена комисия през 1978 г.. Извършено е преустройство и модернизация на павилиона след 2000 г.. Издадено е удостоверение от РДНСК № 145/01.07.2004 г., че обекта може да се ползва за аптека. Въз основа на тези доказателства, съдът е приел, че се касае за сграда в чужд имот. Не е възприел заключението на СТЕ с в.л. Р., в което е дадена информация за конструкцията на сградата и начина на прикрепване към земята. Според вещото лице, конструкцията е от метални конструкции, които са заварени и пана, които са свързани към тях. Покривът е двускатен, лежи на ферми и има двоен окачен таван. Н. цикъл – циментовата основа, в която са основите, не може да бъде отделена от земята и ще трябва да се направи нова ако сградата се премести след разглобяване. Според вещото лице, касае се за павилион, който може да бъде преместена, но след разглобяване. Въззивната инстанция е приела, позовавайки се на нормата на чл. 110 ЗС, че дали се касае за недвижима вещ, или за преместваем обект е въпрос на правна преценка и анализирайки докладваните фактически обстоятелства от вещото лице е приел, че се касае за недвижим имот, а не за преместваем обект. Съдът е приел, че не е налице и временна постройка по смисъла на чл. 120 ППЗТСУ, тъй като не е налице хипотезата в този тест. Предвид изложеното за наличие на строителни книжа и факта, че е актувана за държавна собственост с А. № 1820/22.06.1987 г., в който е отразено, че е предоставена за стопанисване и управление на ответника, съдът е приел, че се касае за сграда – недвижима собственост, която е придобита на основание чл. 17а ЗППДОП /отм/ от ответното дружество, че тя е с характер на суперфициална собственост, съгласно чл. 63 ЗС. Поради това не съставлява неоснователно действие и не подлежи на премахване. Допълнително съдът е приел, че не е доказано главно и пълно и другата предпоставка на чл. 109 ЗС, че тази сграда пречи на ищеца. В тази насока са единствено показанията на свидетеля на ищеца, който установява, че аптеката пречи да се изгради рампа за линейки пред втория вход на болницата до спешното отделение.
Първият поставен въпрос е: има ли право въззивната инстанция при постановяване на съдебното решение да излезе извън рамките на оплакванията в жалбата или е длъжен да се ограничи само с проверка по конкретните оплаквания. По този въпрос се твърди противоречие със съдебната практика. С цитираното от касатора Р № 45/06.04.2017 г. по гр.д.№ 3343/2016 г. на ВКС, І гр.о. е прието че „ако първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно релевиран довод или възражение на страната, не е необходимо решението му да се допълва по реда на чл.250 ГПК. И в тази хипотеза въззивният съд е длъжен да се произнесе, ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, основано на непроизнасянето на първоинстанционния съд. /По цитираното от жалбоподателя Р № 142/12.10.2017 г. по гр.д.№ 4689/2016 г., е даден отговор за инвестиционен проект, а не по този въпрос/
Видно от съдържанието на въззивната жалба, „Аптечно управление – Пловдив” АД изрично е оспорило извода на РС, че сградата е незаконен строеж, че не е обект по чл. 120 ППЗТСУ /отм/ и че е преместваем обект. Въззивният съд е разгледал това оплакване. С ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се даде разяснение, че и при действието на новия ГПК, възивната инстанция, макар да действа като ограничен въззив е инстанция по същество и като такава е длъжна да формира собствени изводи от доказателствата по делото. Въззивната инстанция е обвързана от оплакванията за неправилност, но ако приеме, че те са основателни не е обвързана от изводите, които може да направи.
Втория въпрос е има ли право съдът да включи в доказателствения материал по делото доказателства, представени от ответника след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, когато не е налице хипотезата на чл. 147 ГПК и не се касае за нови факти и доказателства. Твърди се противоречие с Р № 198/10.01.2015 г. по гр.д.№ 2441/2015 г. на І гр. о. , с което е прието, че последица от неизпълнение на задължението по чл. 131 ГПК е погасяване правото на ответника да представи непредставените доказателства по късно и с решение № 104 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 3894/2013 г. с което е прието, че и въззивната инстанция е ограничена от тази преклузия. Въпросът е формулиран поради това, че в съдебното заседание на 19.09.2017 г. ответната страна е представила доказателства. Това съдебно заседание обаче е било първо по делото и в него са приети доказателства, които е представил и ищеца. Представените от всяка от сраните доказателства са целели изясняване на заявени от тях доводи, касаещи на правния и фактически статут на процесната аптека. Същите обстоятелства се установяват и от приложеното нотариално дело на нотариус Х.. Предвид изложеното, обжалваното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика.
Третия въпрос касае задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доказателства и доводи на страните. Това задължение, видно от изложеното по-горе е изпълнено от възивната инстанция. Възражението за нищожност на строителното разрешение е обсъдено в мотивите, като е прието, въз основа на СГрЕ, че то е подписано от същото лице, което е подписало и други строителни разрешения от същия период, а тъй като преписката не се пази поради това, че е от 1978 г., съдът не може да извърши косвен съдебен контрол на същото.
Писмо 16-1078 /1987 г. има съдържане че се касае за „аптечен павилион със сглобяема конструкция”, което се твърди, че не е обсъдено е само едно от доказателствата, касаещо конструкцията на аптеката през годините. Съдът обаче се е позовал на СТЕ и установените от нея факти за констуркцията на сградата към настоящия момент. Цитираното писмо не установява дали се касае за недвижим имот или за движива вещ до колкото сглобяемия павилион може също да е трайно прекрепен към земята с изграден нулев цикъл, премахването на който да е възможно само с демонтаж, който променя целостта на обекта, за разлика от преместваемите обекти.
Поставен е и следния процесуален въпрос: какви следва да бъдат пречките за собственика на имота, за да бъде уважен иск по чл. 109 ЗС и дали това трябва да са пречки, по-големи от обикновеното.
С т. 3 на ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и Р № 53/30.04.2018 г. по гр.д.№ 3540/2016 г. І гр.о. е прието, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Преценката за това кои неоснователни въздействия са по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/ и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.Трайната съдебна практика на ВКС приема за неоснователни тези действия, които са неправомерни и противоправни.
В конкретния случай съдът е приел, че не е налице неоснователно действие от ответника, тъй като аптеката е сграда и тъй като е придобита в собственост от правен субект, различен от собственика на дворното место и така е възникнала суперфициарна собственост в полза на ответника. Нормата на чл. 63, ал.2 ЗС допуска собственикът на постройката да е различен от собственика на земята, поради което тя не подлежи на премахване.
Относно приетото, че процесната аптека е сграда – недвижим имот в режим на суперфициарна собственост е въпроса, поставен на стр. 8 от изложението и преформулиран от съда в смисъл: постройките, изградени законно, но с временен статут при действието на З. /отм/ създават ли суперфициарна собственост и този статут от конструкцията на сградата ли се определя или от правният й статут, който й е придаден към момента на изграждането. По този въпрос в решенията, разглеждащи предпоставките за реституция се приема, че конструкцията на сградата не е определяща за статута й на временен строеж, а от правилата при които е изградена, а запазването й зависи от предпоставките по пар. 17 ЗУТ – ако такива постройки при условията на § 17, ал. 1 ПР ЗУТ са придобили временен устройствен статут, то същите не се считат сгради, т.е. не са пречка за настъпване на реституционния ефект, но собственикът им има право да ги ползва до възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план. Р № 127/25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190/2014 г. ІІ гр.о. Р № 11/16.02.2015 г. по гр.д.№ 4680/2014 г. ІІ гр.о., Р № 917 от 3.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5147/2008 г., IV г. о., ГК, Р № 265/25.10.2012 г. по гр.д.№ 225/2011 г. І гр.о.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.1 ГПК по последния поставен въпрос.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1292 от 26.10.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от МБАЛ „Свети Панталеймон – Пловдив” ЕООД гр.Пловдив, ЕИК[ЕИК].
Указва на касатора да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в размер на 27 лв. и да представи квитанцията по делото в едноседмичен срок от съобщението. При неизпълнение, късационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: