РЕШЕНИЕ
№ 618
София, 1 4 .0 7 .. 2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, 1-во отделение, в съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и девета година, в състав:
Председател: Добри ла Василева Членове Маргарита Соколова Гълъбина Генчева
при секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1367/08 година /по описа на IV-то Г. О./, И за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./ вр. пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./.
С решение № 584 от 17.01.2008 г. по гр. д. № 295/07 г. на Пловдивския апелативен съд, след отмяна на решение № 6 от 23.02.2007 г. по гр. д. № 128/06 г. на Смолянския окръжен съд, е уважен предявен от С. С. Л. иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като С. Д. К. е осъдена да заплати 13 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.10.2006 г. до окончателното й изплащане, на основание договор за заем от 23.06.2003 г. и разноски за двете инстанции в размер на 2 064 лева.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ е подадена касационна жалба от ответницата, в която са изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт, чиято отмяна се иска, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационно основание по чл. 2186, ал. 1, б. „в“ ГПК /отм./.
Ответникът по касация – ищец по делото, е възразил, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
По делото е представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 133 от 23.06.2003 г., според т. 1 на който С. Л. дава в заем на С. К. сумата 13 000 лева, която заемателят се задължава да върне в срок до 23.09.2003 г. За обезпечаване на вземането на заемодателя, заедно със законните лихви и разноски, С. К. учредила в полза на С. Л. ипотека върху свой собствен недвижим имот, подробно описан – т. 2.
Ответницата е противопоставила на първо място възражение за нищожност на ипотеката като учредена върху недвижим имот, съсобствен с трети непълнолетни лица. То е отхвърлено като неотносимо към основния спорен предмет за парично задължение, за чието обезпечение ипотеката е учредена. Следващото възражение е за липса на валидно правоотношение между страните, тъй като сумата не е получена от посочения в документа заемател. На последно място е въведен довод, че задължението е погасено чрез плащане от третото лице.
Въззивният съд приел, с оглед подписания от ответницата нотариален акт, че между страните е сключен договор за заем от 23.06.2003 г., налице е признание, че сумата е получена, а евентуалното предаване на сумата на трето лице касае друго правоотношение. Като се позовал на чл. 133, ал. 1,6. „г“ ГПК /отм./, счел, че гласни доказателства за погасяване на дълга са недопустими, а писмени ответницата не е представила. Оттук съдът заключил, че задължението не е изпълнено и уважил иска.
Обжалваното въззивно решение е неправилно.
Договорът за заем за потребление е неформален, тъй като законът не изисква съгласието на страните да бъде облечено в определена форма с оглед действителност на облигационното правоотношение. За валидността на договора е достатъчно съгласие, придружено с предаване. В разглеждания случай писмената форма е необходима предвид цената на договора – заем за над 1 000 лева, и забраната по чл. 133, ал. 1,6. „в“ ГПК /отм./ за установяване с гласни доказателства на договори на стойност, по-голяма от 1 000 лева. Затова и нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека материализира не само волеизявлението на нотариуса и на страните в частта за уговореното обезпечение, както поддържа касаторът К. Той е и доказателство за наличието на сключен договор за заем за потребление. Затова е неоснователен и доводът, че е постигнато съгласие с характер на предварителен договор за заем.
Ответницата, сега касатор, поддържа, че договорната ипотека е сключена с цел обезпечаване на чуждо задължение, а самата тя не е получавала лично или чрез друг, преди или след сделката, заем в какъвто и да е размер от ищеца. За да установи, че друго лице е страна на страната на заемателя, както и че задължението е погасено чрез плащане от това трето лице, е поискала гласни доказателства. Въззивният съд, като се е позовал на съдържанието на нотариалния акт, приел, че заемът е даден на ответницата, а дори тя да е сключила договора, за да даде сумата на св. В да помогне в търговската му дейност, това не го прави заемател. Изводът е формиран без да се обсъдят останалите гласни доказателства, събрани по делото.
Макар ищецът формално да е възразил срещу допускането на гласни доказателства /вж. изявлението на процесуалния му представител адвокат Б в съдебното заседание на 13.12.2006 г., както и писмената защита пред първоинстанционния съд/, във въззивната жалба изрично е поискал да бъдат изслушани свидетели за това къде, как, на кого и при какви обстоятелства е станало предаването на парите по заема, връщани ли са пари по заема, кога, къде, от кого, при какви обстоятелства. При това положение и с оглед доказателствените искания и на ответницата, следва да се приеме, че практически процесуалните действия на страните удостоверяват тяхното съгласие установяването на действителните им правоотношения да стане и чрез събирането на гласни доказателства, в какъвто смисъл разпоредбата на чл. 133, ал. 2 вр. ал. 1, б.б. „в“ и „г“ ГПК /отм./ им дава право. Това прави допустими свидетелски показания за установяване както на заемателя, така и на твърдяното погасяване на задължението чрез плащане.
Като не е обсъдил част от събраните гласни доказателства, а за погасяване на паричното задължение ги е намерил за недопустими, въззивният съд е постановил решение по неразяснено дело – нарушение на чл. 186 и чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./. Изявления във връзка с обстоятелствата относно сключването на договора и връщането на сумата се съдържат и във въззивната жалба и в писмената защита на ищеца пред въззивния съд, но и те не са взети предвид при постановяване на съдебния акт.
Налице е касационно основание по чл. 2186, ал. 1, б. „в“ ГПК /отм./ за отмяна на обжалваното решение, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 584 от 17.01.2008 г. по гр. д. № 295/07 г. на Пловдивския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: