5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 992
С., 04.11 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила В.
Членове:Маргарита С.
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 511/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Р. Т. Д., Ц. Т. К., Е. А. Х., Н. Г. Х. и Б. Г. В. чрез процесуалния им представител адвокат Цв. У., срещу въззивното решение № 43 от 03.02.2010 г. по в. гр. д. № 12/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Ц. И. Т., Ц. Н. М., М. А. К., И. А. М., П. И. П., И. П. Р., Р. П. Б. и Д. П. П. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 380 от 28.10.2009 г. по гр. д. № 479/2005 г. на Районния съд гр. П. в частта, с която е допусната делба на земеделски земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ и претендирани в п.п. 11-23 от исковата молба. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че имотите са принадлежали на общия на страните наследодател И. В. Х., реституирани са по надлежния ред по ЗСПЗЗ, като процедурата е приключила, а правопрекратяващото възражение на ответниците по иска, сега касатори, че са придобили собствеността на основание придобивна давност, приел за неоснователно.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните определящи изхода на спора въпроси: за вещноправния ефект на решенията за възстановяване на собствеността върху земеделски земи по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и определянето им като правно основание, годно да направи упражняващия владение собственик; дали решенията по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ имат обратно действие и дали предходното решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, издадено в рамките на законоустановена процедура, следва да се счита за годно правно основание или е нищожно; легитимира или не решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ адресатите си като собственици, а считано от 2005 г. – добросъвестни владелци, когато и ако отговаря на всички изисквания на закона конкретно за периода, в който същото е влязло в законна сила поради необжалване в законоустановения 14-дневен срок; когато е действало много повече от 5 години и е безспорен титул за собственост до момента на завеждане на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ .
Данните по делото сочат, че страните са наследници на И. В. Х., а ответниците по иска, сега касатори, наследяват синовете на общия наследодател Т. и Г. Хрискови. Обжалваното въззивно решение има за предмет иск за делба на имоти, възстановени на наследниците на Г. Х., и имоти, възстановени на наследниците на Т. Хрисков.
С решение по гр. д. № 547/2005 г. на Районния съд гр. П. по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е прието, че към момента на образуване на ТКЗС спорните имоти са принадлежали на общия на страните наследодател. След влизане в сила на този съдебен акт ОС “Земеделие и гори” гр. Б. е издала решение № 1142В от 17.11.2008 г. по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, като е обезсилила предходните решения за възстановяване правата на наследниците на Т. и Г. Хрискови. Не е установено дали производството по обжалването на този акт е приключило. Прието е, че първоначалните решения по заявленията на наследниците на братя Хрискови от 1992 г. са такива, с които принципно са признати права, а решенията, с които имотите са индивидуализирани и са издадени констативни нотариални актове, са от 1996 и 1998 г.
Обсъждайки събраните по делото доказателства във връзка с довода на ответниците, че са придобили правото на собственост по давност, въззивният съд приел, че смисълът на забраната, въведена с нормата на чл. 5, ал. 2 З. /Обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 21.11.1997 г./, е следният: придобивна давност не тече върху подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ земеделски имоти, но такава може да тече върху вече възстановени земи. Началото й следва да бъде свързано най-рано с приключване на процедурата пред съответната ОС “Земеделие” и то по начин, че имотът е индивидуализиран с граници и съседи и е годен обект на собственост. В случая решенията, индивидуализиращи имотите, са издадени през 1996 г. и 1998 г. Те имат конститутивно действие, защото с тях възниква правното качество на обекта на собственост, но статутът им е по-близък до този на констативните актове за собственост и в този смисъл, а и защото нямат вещноправен характер, не могат да бъдат правни основания, годни да направят ползуващото се от тях лице собственик. Делбата също не съставлява годно основание, а и протоколът за доброволна делба, на който ответниците се позовават, е без дата, няма необходимото съдържание и форма. При това положение и тъй като искът за делба е предявен на 14.11.2005 г., то 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл и ответниците не са придобили права на заявеното от тях основание.
С оглед на тези данни, по поставените от касаторите въпроси следва да се посочи, че при наличие на решение на поземлената комисия собствеността се възстановява дотолкова, доколкото е съществувала в лицето на ползващия се от него или на негов наследодател към момента на включване на имота в ТКЗС, или въобще на приобщаването му към кооперативното земеползване. С решението по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ се осъществява преобразуващото право на възстановяване на собствеността, като правото на собственост получава своя предмет в реални граници. От този момент правото на възстановяване на собствеността се трансформира в право на собственост върху конкретен обект. В това се изразява конститутивното действие на решението – относно юридическата индивидуализация на земеделската земя с обособяването й като конкретен обект на собственост чрез определяне на реалните й граници. В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС. Решението на поземлената комисия, сега ОС “Земеделие”, действаща като административен орган в рамките на възложената й компетентност за определяне на реалните граници на земеделските земи, няма действие по отношение на гражданските и конкретно на вещните правоотношения на лицата, претендиращи да са притежавали земите преди образуването на ТКЗС, Д. или други образувани въз основа на тях организации. Самото решение в качеството му на административен акт не може да учреди право на собственост, ако не са налице в полза на титуляра му останалите елементи от смесения фактически състав, от който възниква правото на собственост върху възстановена по ЗСПЗЗ земеделска земя: фактите, породили право на собственост върху земята преди образуването на ТКЗС, обобществяването на земята /внасяне в ТКЗС, отнемане и др./, наследствено правоприемство /когато имотът се възстановява на наследници/ и административен акт – решение на поземлената комисия.
Ето защо, макар в съдебната практика да е признато, че решенията на поземлената комисия са стабилни административни актове и имат вещноправно действие /р. № 256 от 08.05.1995 г. по гр. д. № 183/1995 г. на ВС, I-во г. о., р. № 121 от 20.07.2001 г. по гр. д. № 1316/2000 г. на ВКС, IV-то г. о./, те не съставляват годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС за придобиване право на собственост при упражняване на владение в срока на кратката придобивна давност. Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1, изр. 4 ЗСПЗЗ влязлото в сила решение на поземлената комисия, ведно със скицата, има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. По своята същност той се доближава до констативния нотариален акт, издаван в производството по обстоятелствена проверка, който не е юридическо основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Затова и не може да се приеме, че разрешението, дадено с обжалваното решение, противоречи на Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд, което в р. I., т. 9, посочва като правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС освен прехвърлителните сделки, също и административноправни актове с вещноправни последици.
Решение № 2438 от 13.12.1955 г. по гр. д. № 7406/1955 г. на ВС, IV-то г. о., не е относимо към разглеждания случай, защото посочва като годно основание за придобиване на правото на собственост акт за отчуждаване на недвижим имот по ЗОЕГПНС.
Решение № 96 от 31.03.1994 г. по гр. д. № 4876/1993 г., р. № 1133 от 07.07.1994 г. по адм. д. № 944/1994 г., р. № 2648 от 30.12.1994 г. по адм. д. № 217/1994 г., и р. № 2878 от 08.02.1995 г. по гр. д. № 486/1994 г., всичките на ВС, III-то г. о., не се включват в понятието “практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са постановени в административни производства.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не обосновава допускане на касационно обжалване изложеното от касаторите, че съществува известна непълнота в правната уредба по отношение на принципите на придобивната давност при реституцията и противоречията в практиката следва да бъдат преодоляни чрез тълкувателна дейност на ВКС. По приложението на чл. 5, ал. 2 З. касаторите се позовават на решение № 983/09 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 4305/2008 г. на ВКС, I-во г. о. /по описа на IV-то г. о./. То е постановено в производство по чл. 290 и сл. ГПК и с оглед т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС има задължителен характер при преценяване на предпоставките за допускане на касационно обжалване. С него е прието, че давността започва да тече от 21.11.1997 г. и 10-годишният давностен срок изтича на 21.11.2007 г., но с предявяване на иска в конкретния случай през 2006 г. давността е прекъсната и следователно не е изтекъл изискуемият срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за оригинерно придобиване на собствеността. С обжалваното решение е дадено същото разрешение, поради което не се налага друго принципно тълкуване на въпроса, поставен от касаторите.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 43 от 03.02.2010 г. по в. гр. д. № 12/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: