О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София , 19.06. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ……………………………….. април две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3605/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. Т. от с. Г., Варненска област, срещу въззивното решение № 667 от 14.06.2008 г. по в. гр. д. № 1979/07 г. на Варненския окръжен съд, с което в сила са оставени решенията от 02.03.2007 г. и от 18.07.2007 г. по гр. д. № 3717/06 г. на Варненския районен съд в частите, с които са отхвърлени предявени срещу О. гр. Д. искове: за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 50.00 лева за времето от 07.11.2005 г. до 29.05.2006 г., съставляващи разликата в стойността на ползваните билети; 2 000 лева неимуществени вреди, произтекли от обусловените от увеличаване на цената на билетите притеснения, ведно със законната лихва; за установяване факта на извършена от ответника спрямо ищеца дискриминация, постановяване тя да бъде преустановена и да бъде възстановено предходното положение, на основание чл. 71, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. С обжалваното решение е отхвърлена частта от иска за неимуществени вреди над 2 000 до 7 500 лева, за която е допуснато увеличение във въззивната инстанция, и решението от 18.07.2007 г. е обезсилено в частта, с която повторно са отхвърлени исковете по чл. 71, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ЗЗДискр.
Жалбоподателят поддържа, че са налице условията за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Позовава се и представя съдебни актове.
Ответникът О. гр. Д. и контролиращата страна П. на Република България не са взели становища.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е допустима.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявени са искове за отговорност за непозволено увреждане при упражняване на административен контрол за съразмерни цени на автобусен превоз по общинската транспортна схема гр. Д. с. Н., резултат от нарушено право на равно третиране при утвърждаване на нови, по-високи цени. Твърди се, че ищецът, ежедневно ползуващ междуселищни транспортни услуги, организирани от ответната община, е по-неблагоприятно и нееднакво третиран, отколкото са или биха били третирани пътниците, пътуващи със същия автобус, но от друго населено място, които действия съставляват пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. по признака социално положение. Според уточнението в хода на делото дискриминацията е по признака имуществено състояние с оглед местоживеенето на ищеца, като се твърди, че живеещите в с. Г. са по-благоприятно третирани.
По делото е прието за безспорно, че считано от 07.11.2005 г., с решение на Общинския съвет гр. Д., което подлежи на обжалване по административен ред, са били изменени цените на транспортните услуги за междуселищен превоз на територията на общината. Цената по маршрута гр. Д. с. Н., ползуван от ищеца, е променена от 1.50 на 2.00 лева. Според обясненията на ответника съдът приел, че формирането на цените е икономически обосновано на базата на множество критерии като разход на гориво, разстояние, вид превозно средство, брой места и евентуални пътници, евентуална печалба. Ищецът, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 9 ЗЗДискр., не е установил наличието на факти, обуславящи извод за дискриминация, по едни от визираните в чл. 4 от с. з. критерии, тъй като увеличението е по всички линии, а не само по отношение на него или на населеното място, в което живее. В представените по делото доказателства не се съдържа уговорка, целяща създаване на неравнопоставено положение – ограничаване достъпа до превоз на отделни лица или групи. Затова искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване на твърдяното нарушение и обусловените от него искове по чл. 71, ал. 1, т.т. 2 и 3 ЗЗДискр., са отхвърлени като неоснователни.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че същественият материалноправен въпрос е за наличието или липсата на пряка и непряка дискриминация при и по повод увеличение на превозните цени, изразяващо се в по-неблагоприятното третиране на ищеца като пътник да плаща по-висока и несъразмерна цена, в сравнение с други пътници – служители в О. Д., които ползват безплатен превоз, като незаслужено създадена им привилегия, на основата на признака “социално положение”.
Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика, изразена в ТР № 4 от 22.04.2004 г. на О. събрание на Върховния административен съд. Като постановено от съд, чиято практика не е сред посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК съдебни актове, то не може се вземе предвид при преценка по допустимостта на касационното обжалване. Това се отнася и до решение № 1* от 19.12.2008 г. по адм. д. № 10618/08 г. на ВАС на РБ, 5-членен състав /посочено при обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Касаторът твърди, че поставените по делото въпроси са съществени и са от значение за развитието на правото с оглед приложението на правни норми, по които няма установена практика – Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност /ЗОАРАКВСД/. Твърди, че разглежданият случай касае сложен фактически състав, който е единствен и няма друг аналогичен в съдебната практика по прилагането на ЗЗДискр. Затова делото по специфичен начин ще съдейства за развитието на съдебната практика, а този неизяснен аспект на правните норми е от значим обществен интерес.
Регулирането на обществените отношения, свързани с автобусния превоз на пътници на територията на Република България, се осъществява в съответствие с нормативните изисквания, установени със Закона за автомобилните превози /ЗАП/ от 1999 г. и Наредба № 33 от 03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. По законова делегация от чл. 18 от ЗАП е издадена Наредба № 2 от 15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили.
Съгласно чл. 17, ал. 1, т. 1 от Наредба № 2 превозите по утвърдените транспортни схеми за линиите от общинската транспортна схема, какъвто е разглежданият случай, се възлагат с конкурс от съответния общински съвет, който за провеждането му утвърждава критерии и начин за оценка и класиране на кандидатите. В критериите се включват изискванията за екологичност на превозните средства; допълнителни услуги в превозните средства; цени и социални облекчения; оборудване на превозните средства за превоз на трудноподвижни лица; други, изискващи се по преценка на общинския съвет – чл. 19. За изпълнител се определя класираният на първо място от класираните на първите три места кандидати, като заповедта на кмета по тези въпроси подлежи на обжалване по административен ред – чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1. С определения изпълнител се сключва договор за възлагане на превозите по съответните автобусни линии.
От така установените обективни изисквания към органа на местното самоуправление, който едновременно е и адресат на ЗОАРАКВСД, следва извод, че обсъжданият критерий – местожителство, който следва да се отнесе към признака “лично положение” по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., не е единственият, въз основа на който се формира цената на предлаганата услуга. Правата и законните интереси на жалбоподателя, и в частност правото да ползува обществен превоз, не са накърнени от това, че в определени случаи административният орган е приел цените на превоза да бъдат запазени за някои от маршрутите по направлението Д. Чифлик – Н. Ш. След като законът допуска при формиране на цените да се включат и изисквания по преценка на общинския съвет, не може да се направи исканата от касатора съпоставка, която от своя страна да мотивира извод за неравенство в третирането. Не е налице акт, действие или бездействие, които да представляват дискриминация на основа на въведения от касатора признак, нито може да се заключи, че по отношение на касатора е налице неблагоприятно третиране по смисъла на пар. 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр.
Касаторът поддържа, че в противоречие с решение № 481 от 10.04.2003 г. по гр. д. № 1521/03 г. на ВКС на РБ, ТК, е разрешен и съществен процесуалноправен въпрос, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и доводите на страните, в т. ч. и доводът за дискриминация по признак социално положение, основан на твърдение за поставянето му в неравностойно положение спрямо общински служители, ползващи безплатен автобусен превоз. В тази връзка по делото е приет договор № 119 от 13.04.2005 г., сключен между община Д. и “В” ООД гр. В., с който изпълнителят се задължава да осигури за периода на договора шест безплатни карти за пътуване на служители на общината и да извърши безплатен транспорт за две екскурзии на служители на общината до 100 км. Действително, това доказателство не е обсъдено в мотивите към обжалваното решение. То обаче, не обосновава самостойна форма на дискриминация, а е представено по-скоро за доказване на твърдението, че със заплащане на новата по-висока цена ищецът и останалите пътници покриват загубите на превозвача от безплатния превоз на общински служители /вж. въззивната жалба, по която е образувано гр. д. № 946/07 г. на Варненския окръжен съд/. Тъй като се касае за предположение от страна на ищеца относно начина на формиране цената на превоза, а не до установяване на факти, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, то и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че с даденото разрешение въззивният съд е приложил закона точно. Макар действително поставените от касатора въпроси да касаят неограничен брой адресати на услугата обществен превоз на пътници по общински транспортни схеми, то не е налице такава специфика в конкретния случай, която да наложи някаква особеност в приложението на закона и да доведе до развитие на правото.
П. на решение на Е. съд по правата на човека е във връзка с оплакването за неправилност на въззивното решение. То съставлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не е предмет на настоящата фаза на касационното производство.
Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице и затова Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 667 от 14.06.2008 г. по в. гр. д. № 1979/07 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: