О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
София, 27.04.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Ч. нове:Маргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1976/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Б. В. К. , Е. В. Й., Ц. В. А., Н. В. Й., М. Г. Т. , Л. Г. Ц., Б. В. З., С. Г. В., Ц. Г. З., И. Л. В. и Г. Л. И., приподписана от адвокат Д, срещу въззивното решение от 22.05.2009 г. по гр. д. № 591/08 г. на Софийския градски съд, с което в сила е оставено решението от 28.12.2007 г. по гр. д. № 9817/06 г. на Софийския районен съд за отхвърляне на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване, че наследодателят на ищците, сега касатори, В. С. М. , починал на 29.01.1962 г., е бил собственик към датата на образуване на ТКЗС на нива с площ 4.100 дка в местността “Ч” в землището на с. Л.. По отношение на предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по определящия изхода на спора въпрос за допустимите доказателствени средства в производството по иска за установяване право на собственост към релевантния минал момент.
От ответника по касация С. о. не е подаден писмен отговор.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С решение № 244 от 02.09.1998 г. на П. комисия с. Лозен е признато правото на възстановяване в стари реални граници на собствеността върху имота по исковата молба в полза на наследниците на В. С. М. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е предявен, тъй като при нанасяне на координатите от контролното заснемане върху картата на възстановената собственост е установено, че имотът попада върху възстановен на ответната о. с план за земеразделяне с решение по чл. 27 ППЗСПЗЗ имот № 1* с площ 17.953 дка. С показания на свидетел е установено, че наследодателят на ищците имал имот в означената местност, който представлявал пасище, станало след засаждане гора. При тези данни и като изложил съображения, че декларацията по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ /отм./ е допустимо доказателствено средство пред поземлената комисия, но не и в съдебното производство, въззивният съд отхвърлил иска по съображения, че ищците, в чиято доказателствена тежест е, не са ангажирали годно доказателство за установяване правото на собственост на наследодателя им върху претендираната нива.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос за допустимите доказателствени средства в производството по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е определящ изхода на делото и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По заявлението на ищцата Е. В. Й. е налице позитивно решение, с което спорният имот е определен за възстановяване в стари реални граници, но е част от възстановен на ответника имот в нови граници – с план за земеразделяне. В този случай не може да възникне спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който има за предмет права, противопоставими от страните по отношение на един и същи имот с индивидуализация към образуването на ТКЗС. Във връзка с данните по делото следва да се посочи, че липсата на спор за материално право не означава отричане на признатото от поземлената комисия с решението от 1998 г. право на възстановяване на собствеността, защото то съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ е предпоставено от притежаването на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. То от своя страна, е предпоставка за самото възстановяване, независимо по какъв начин ще се извърши последното – в стари реални граници, в нови реални граници с план за земеразделяне, със земя от общинския поземлен фонд или с поименни компенсационни бонове.
Наред с това следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касаторите въпрос не противоречи на акт от нормативен порядък – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито на трайно установената съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С обжалваното решение не е отречена доказателствената сила на гласните доказателства в спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Що се отнася до декларациите с нотариално заверен подпис по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ /отм./, те са допуснати от законодателя по изключение, и то пред административния орган, а в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, както е разяснено в т. 4 на ТР № 2 от 1996 г. на ОСГК на Върховния съд, са годно доказателствено средство, ако са били представени най-напред пред общинската поземлена комисия. Разглежданият случай обаче е различен от хипотезата, уредена в тълкувателния акт, тъй като производството не е административно по жалба срещу отказ на поземлената комисия, а исково гражданско по спор за материално право към момента на образуване на ТКЗС, в което, по аргумент от чл. 14, ал. 5 ЗСПЗЗ, са допустими всички доказателствени средства, но декларацията по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ /отм./ не е сред тях. Затова, като е отказал да зачете доказателствената й сила, каквато тя би имала в административното производство при посочената в ТР № 2 от 1996 г. предпоставка, и то до отмяната на нормата със ЗИДЗСПЗЗ според публикацията в ДВ, бр. 13 от 2007 г., въззивният съд е разрешил поставения въпрос в съответствие със задължителната съдебна практика.
Не се констатира противоречие и с представените с изложението по чл. 284, т. 3, т. 1 ГПК решение № 54 от 10.04.1995 г. по адм. д. № 767/94 г., решение № 91 от 01.02.1995 г. по адм. д. № 2349/94 г., двете на ВС, III-то г. о., и решение № 230 от 02.06.1994 г. по гр. д. № 779/93 г. на ВС, IV-то г. о. Те са постановени преди приемането на ТР № 2 от 1996 г. на ОСГК, но дават същото разрешение на въпроса за годните доказателствени средства в производството по чл. 14, ал. 3 и по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Въпреки че се позовават на тази хипотеза, касаторите не развиват релевантни доводи за наличието на това основание за допустимост на обжалването. Поставеният от тях въпрос е законодателно уреден, така че не може да се твърди, че има празнота в правото; изяснен е в съдебната практика, поради което не може да се поддържа, че липсва практика по допустимите доказателствени средства при спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и не се налага промяна на установената практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 22.05.2009 г. по гр. д. № 591/08 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: