1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 15.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 6916/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 4.11.2013 г. по гр.д.№4565/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-б състав са уважени искове по чл.7 ЗВСОНИ и чл.97, ал.1 ГПК / отм./ , като е признато за установено, че договорът от 31.12.1967г. за продажба на държавен жилищен имот на Н. Г. Б. е нищожен поради противоречие с чл.14, ал.1, ал.2 и ал.3 на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд /отм./ и за собственици на същия имот към настоящия момент са признати ищците на основание чл.1, ал.1 ЗВСОНИ.
Въззивното решение е обжалвано от ответниците Н. Г. Б.- изцяло и от С. Г. Б.- в частта относно уважаване на иска по чл.7 ЗВСОНИ. На първо място се поддържа довод за недопустимост на решението, тъй като исковата молба по чл.7 ЗВСОНИ била подадена след изтичане на преклузивния срок. Поддържат се и оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон, доколкото касаторите намират, че визираните от съда нарушения на НПЖДЖФ са резултат на действия на администрацията, не са съществени и затова не обосновават нишожност на договора за продажба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне по следните правни въпроси, намерили разрешение от въззивния съд, а именно- 1. За възможността след изтичане на преклузивния срок за предявяване на иска по чл.7 ЗВСОНИ ищецът да се позовава на нарушения на закона, които не са посочени в исковата молба, както и да уточнява страните по делото. Този въпрос е свързан с довода за недопустимост на решението и може да доведе до разглеждане на касационната жалба и без да се излагат основания по чл.280, ал.1 ГПК- т.1 от ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС. 2. За уважаване на иска по чл.7 ЗВСОНИ необходимо ли е да се установи недобросъвестно поведение от страна на приобретателите на имота или те отговарят и при грешки, допуснати от администрацията ? 3. Как се процедира когато по даден правен въпрос ВКС е постановил две противоречиви решения по чл.290 ГПК и дали по- късно постановеното решение мълчаливо променя задължителната практика, установена с първото решение по чл.290 ГПК ?. 4. Във всички случаи ли утвърждаването и сключването на продажбата от лице- заместник на титуляра по чл.14, ал.1, ал.2 и по ал.3 НПЖДЖФ води до нейната нищожност или нормите подлежат на тълкуване с оглед точното прилагане на закона и развитие на правото? 5. Във всички случаи ли след уважен иск по чл.7 ЗВСОНИ настъпват последиците на чл.1 за възстановяване на собствеността, независимо че ответникът освен наследник на приобретателя по нищожния договор е и собственик на имота по силата на съдебно решение, предхождащо решението по чл.7 ЗВСОНИ? Според касаторите разрешението, дадено от въззивния съд на посочените въпроси противоречи на практиката на ЕСПЧ- решение от 15.03.2007г. по делото В. и др. срещу България, на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, както и на задължителна практика на ВКС, вкл. и такава, постановена по реда на чл.290 ГПК- р.№ 1353/ 13.01.2009г. по гр.д.№ 4701/2007г., ІV г.о., р.№ 1026/ 15.06.2010 г. по гр.д.№ 3889/2008г., І г.о., р.№ 410/19.07.2010 г. по гр.д.№ 389/2009г., І г.о. и др., което свързва искането за допускане на касационно обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Ищците /ответници по касационната жалба/ считат, че същата не следва до се допуска до разглеждане, тъй като доводът за недопустимост на въззивното решение е неоснователен, както и поради това, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 и 3 ГПК.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предявен е иск по чл.7 ЗВСОНИ за установяване нищожност на договора от 31.12.1967г., с който имотът на наследодателя на ищците, представляващ апартамент в [населено място], [улица], след като е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС е продаден на Н. Г. Б.- наследодател на ответниците по делото. Като основания за нищожност са разгледани и приети за такива твърденията за три нарушения на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд / обн.Д.в., бр.6 от 20.01.1967г., отм./- по чл.14, ал.1- решението за продажба не е взето от председателя на изпълнителния комитет на ОбНС, а от заместника, при липсата на възможност за делегиране на права, по чл.14, ал.2- липса на становище на председателя на ИК на ОНС по продажбата и по чл. 14, ал.3- утвърждаване на продажбата от заместник- министъра на архитектурата и благоустройството, докато съгласно наредбата това е от компетентност на министъра, което е довело до уважаване на иска по чл.7 ЗВСОНИ, както и признаване на ищците за собственици по силата на настъпилата ex lege реституция на имота.
Първият правен въпрос, който се поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е за допустимостта на решението като постановено по непредявени искове, с оглед на това, че в исковата молба не са посочени конкретните нарушения на НПЖДЖФ, с които се обосновава искането за обявяване нищожност на продажбата. По този въпрос данните по делото сочат, че в исковата молба действително се съдържа само общото твърдение, че при извършване на продажбата са допуснати нарушения на действащите нормативни разпоредби, и в този смисъл исковата молба е била нередовна, но след като е оставена без движение от съда с определение от 23.09.1994 г. тази нередовност е отстранена, видно от заявлението, подадено на 29.09.1994г. При тези данни съдът е направил извод, че е сезиран с редовна искова молба, което е в съответствие с постоянната съдебна практика, вкл. и цитираната от касаторите –напр. р.№ 51/2.02.1995г. по гр.д.№ 2197/93г., ІV г.о. , р.№ 1036 от 13.VII.1994 г. по гр. д. № 9/94 г., IV г. о., р. №927 от 7.01.2010 г. по гр. д. № 2163/2008 г., III г. о., р. № 1284 от 17.11.2008 г. по гр. д. № 6328/2007 г., V г. о., р.№ 55/ 28.05.2010 г. по гр.д. .№ 3435/ 2008г., І г.о. и др., където се приема, че когато уточнението, извършено в хода на производството, след изтичане на преклузивния срок по чл.7 ЗВСОНИ е извършено съгласно изрично предвидената възможност за това в чл. 100, ал. 3 от ГПК (отм.), в този случай исковата молба се счита редовна от датата на предявяването й, съгласно чл. 100, ал. 4 от ГПК (отм.). Представените р.№ 1353/ 13.01.2009г. по гр.д.№ 4701/2007г., ІV г.о. и р.№ 1026/ 15.06.2010 г. по гр.д.№ 3889/ 2008г., І г.о. разглеждат хипотеза, при която новите основания за нищожност са въведени след възстановяване на срока по чл.7 ЗВСОНИ чрез уточняване на вече подадена искова молба, докато в настоящия случай уточнението е направено след оставяне на исковата молба без движение в срока по чл.100, ал.3 ГПК / отм./ Впрочем и в решение № 1026/ 15.06.2010 г. съставът на ВКС приема, че когато е налице обща формулировка за нищожност, исковата молба следва да се остави без движение. По тези съображения доводът за вероятна недопустимост на въззивното решение е неоснователен и не обуславя служебно разглеждане на касационната жалба в хипотезата по т.1 от ТР № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият и четвъртият правни въпроси са свързани, но и двата не обуславя допустимост на касационното обжалване. Нищожността на договорите по чл.7 ЗВСОНИ е от вида, който има предвид чл.26, ал.1 ЗЗД-поради противоречие на закона. Съгласно Решение № 1 от 18.I.1996 г. на по конст. д. № 29/95 г. на КС на РБ тази нищожност е обективна. Прехвърлителната сделка остава нищожна независимо от това, коя от страните по нея е извършила нарушението. В случая не е налице и противоречие с цитираното решение от 15.03.2007г. на ЕСПЧ по делото В. срещу България, както и с решение № 410/19.07.2010 г. по гр.д.№ 389/ 2009г., І г.о. В последното е съобразена практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС относно мирното ползване на собствеността, в смисъл че във всеки конкретен случай следва да се търси баланса между обществения интерес, довел до приемането на реституционните закони и засягане правата на третите лица, придобили такива имоти. Направен е извод, че за дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, третите лица не трябва да бъдат лишавани от своята собственост. Като такова дребно административно нарушение съдът е приел това по чл. 13, ал.1 Н., респ.чл.14, ал.3 от НПЖДЖФ / преди изменението от 1969г./, а именно утвърждаване на решението за извършване на продажбата не от министъра на финансите, съответно от министъра на архитектурата и благоустройството, а от техните заместници. В тази насока въззивният съд е изложил съображения, че поради принципната възможност за делегиране на тези правомощия, както и поради положението на съответните длъжностни лица на заместници, което им дава право да действат от името на титулярите съобразно вътрешното разпределение на функциите или при условията на заместване, такива нарушения са твърде формални, дължат се наистина на пропуски на администрацията и затова не следва да водят до нищожност на продажбите. Следва да се има предвид и това, че утвърждаването на продажбите от съответния министър не е елемент от фактическия им състав, а условие те да произведат действие. В настоящия случай обаче ищците се позовават и на нарушение, което е засегнало съществен елемент от договора, а именно волеизявлението на една от страните по него, тъй като в чл.14, ал.1 НПЖДЖФ се посочва, че решението за продажбата се взема единствено от председателя на изпълкома на народния съвет, без право на делегиране, каквато възможност е предвидено в чл.15, ал.1 по отношение подписването на договорите. Липсва и становище на председателя на ОНС- чл.14, ал.2 от НПЖДЖФ. В съвкупност тези нарушения обосновават нищожност на продажбата, като настоящият състав не намира че е налице дисбаланс и липсата на пропорционалност между обществения интерес, който преследва нормата на чл.7 ЗВСОНИ и конкретния резултат по делото, нито противоречие с решение № 410№ 410/19.07.2010 г. по гр.д.№ 389/ 2009г., І г.о.
Третият правен въпрос се задава при предпоставката, че по приложението на чл.7 ЗВСОНИ са постановени противоречиви решения по чл.290 ГПК, като се имат предвид решения № 410/ 19.07.2010 г. по гр.д.№ 389/ 2009г., І г.о. и р.№ 220/ 20.11.2012 г. по гр.д.№ 623/ 2011 г., ІІ г.о. Отговор на въпроса дава ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 2/2010 г., ОСГТК на ВКС, като в т.2 се посочва, че противоречиво разрешаване на въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК е налице, когато в поне две решения по чл. 290 един и същ материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин. От съпоставката на цитираните от касаторите решения е видно, че те не са имали за предмет идентични въпроси, т.к. първото решение № 410/ 19.07.2010 г. е по въпроса за нарушение на чл.14, ал.3, а второто- и на чл.14, ал.1 НПЖДЖФ. Освен това съгласно същото тълкувателно решение отделните състави на ВКС в решението си по чл. 290 ГПК могат да възприемат различни тълкувания на една и съща правна норма, тъй като от разпоредбата на чл. 292 ГПК следва, че законодателят допуска такава възможност. На последно място въпросът няма и пряко отношение към правните въпроси, разрешени с обжалваното решение.
Последният въпрос, по който се иска допускане на обжалването, е свързан с данните по делото, че след смъртта на купувача между наследниците му е извършена съдебна делба и процесният имот е поставен в дял на Н. Б.. Във връзка с тези данни той поставя въпроса дали последиците на реституцията настъпват и в случаите, когато ответникът освен наследник на приобретателя на имота е и собственик на същия имот по силата на съдебно решение, влязло в сила преди съдебното решение по чл.7 ЗВСОНИ. Според касатора решението на въззивния съд по този въпрос противоречи на р.№ 220/ 20.11.2012 г. по гр.д.№ 623/2011 г., ІІ г.о., но при съпоставката на двете решения такова противоречие не се констатира, тъй като двете решения са постановени при различна фактическа обстановка относно участващите на страната на ответниците лица. Освен това въпросът е намерил разрешение в ТР № 1/ 2010 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че решението по чл.7 от ЗВСОНИ е противопоставимо на третите лица, които са придобили имота преди предявяване на иска. В този смисъл е и р.№ 312/14.02.2011 г. по гр.д.№ 829/ 2009г., ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се приема, че нормата на чл.7 ЗВСОНИ не предвижда защита на трети лица, договаряли с приобретателя по договора с държавата, преди завеждане на иска по чл.7 ЗВСОНИ и запазване направата им. Извън качеството си на наследник касаторът Н. Б. е в положението и на трето лице по силата на цитираните решения, поради което те се отнасят и за неговата легитимация по иска по 97, ал.1 / отм./ ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационната жалба до разглеждане, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 4.11.2013 г. по гр.д.№4565/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-б състав.
Осъжда Н. Г. Б. и С. Г. Б., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, офис 314, адв. Ваня Х. Д. да заплатят на Б. С. М. разноски по делото за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: