Ч. гр. д. № 1681/2016 г. на ВКС, І г. о.
3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
гр. София, 09.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ч.гр.дело № 1681/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от М. Г. К., чрез пълномощника му адв. М. А., срещу определение № 185/12.02.2016 г. по в. ч. гр. д. № 27/2016 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено определение № 4484/14.12.2015 г., постановено по гр.д. № 6446/2015 г. по описа на Районен съд – Плевен, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения установителен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1 – искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ представлява ли самостоятелно и независимо правно основание за допустимост на иск при спор за материално право по смисъла на ЗСПЗЗ; 2 – допустим ли е установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и до кой момент. Не сочи на коя допълнителна предпоставка за допускане до касационно обжалване се позовава.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответните страни по жалбата – И. Х. Н., Ц. Г. Д., Р. Р. М., Й. Р. М., Ц. К. И., П. К. М., Г. Н. И. и В.Н. И. – не са подали писмен отговор, в който да изложат становище.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск, като е взел предвид следните обстоятелства: пред РС –Плевен М. Г. К., И. М. К. и Е. М. Ц. са подали искова срещу И. Х. Н., Ц. Г. Д., Р. Р. М., Й. Р. М., Ц. К. И., П. К. М., Г. Н. И. и В. Н. И., с която са поискали установяване на правото им на собственост върху три земеделски имота, находящи се в землището на [населено място]; правото на собственост върху имотите е било възстановено с решение № 9-6 от 01.03.1995 г. на наследниците на М. Х. К. /страни по делото/ по преписка № Г807/27.02.1992 г., образувана по заявление на Г. М. К.; липсват данни и не са наведени твърдения ищците да са заявявали по административен или съдебен ред възстановяване на претендираното право; преклузивните срокове за иницииране на такава административна процедура са изтекли; първостепенният съд прекратил производството с мотивите, че не е налице правен интерес от предявяване иска.
За да постанови крайното си разрешение, въззивният съд е посочил, че правен интерес от предявяването на иск с основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1- 3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците, съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ, като се е позовал на посоченото в т. 2 от ТР № 1 по гр.д. № 11/1997г. на ВКС, ОСГК. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. При тези съображения въззивният съд е потвърдил като правилно и законосъобразно първоинстанционното определение за прекратяване на делото.
Първият въпрос представлява неконкретизирано питане, което не е било разрешавано от въззивния съд и не е обусловило решаващата му воля, следователно не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Поставеният втори въпрос е относим към предмета на спора и е обусловил крайните изводи на съда относно допустимостта на иска. Даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие с приетото в ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, че установителният иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Следователно, доколкото е налице задължителна практика на ВКС и процесуалният въпрос е разрешен в съответствие с нея, настоящият състав намира, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на подадената частна касационна жалба.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на определение № 185 от 12.02.2016 г. по възз.ч.гр. д. № 27/2016 г. на Окръжен съд-Плевен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: