ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 426
гр. София, 19.12. 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на ……………………….. през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА ч. гр. дело № 1981 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 274 ал. 3 т. 1 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е частна жалба от К. Н. Х. срещу определение № 1* от 11.07.2008 г. по гр. д. № 2835/ 08 г. на Софийски градски съд. Правят се доводи за допуснати нарушения на съдопроизводството и се иска отмяна на определението.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Ответниците по жалбата не вземат становище.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
Видно е от данните по делото, че К. Х. е предявил срещу иск за собственост на земеделски имот който бил закупен от ответниците в нарушение на § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ и иск по чл. 431 ал. 2 ГПК. С определение от 26.05.2008 г. Районен съд гр. С. е прекратил производството по делото като е приел че исковата молба е депозирана след изтичане на преклузивния срок по § 35 ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ обнародван в ДВ бр. 98/1997 г. С обжалваното определение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното определение.
Съгласно чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК, на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. В приложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че същественият процесуалноправен въпрос по който съдът се е произнесъл с атакуваното определение е по чл. 100 ГПК /отм./. С оглед заявените в исковата молба претенции, съдът следвало да даде указания за отстраняване нередностите на исковата молба.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не е налице соченото основание за допустимост на касационната жалба по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. При формулиране на това основание законодателят е имал предвид противоречие на въззивното решение с актове на нормативно тълкуване – тълкувателни решения или постановления на ВС и ВКС. Тъй като такава практика не се сочи, не е налице основание за допустимост на касационно обжалване на това основание.
Сочената съдебна практика попада в хипотезата за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, при която законодателят е имал предвид противоречие между въззивния акт с влезли в сила актове на други съдилища по идентичен въпрос. Това налага обжалваното определение да се съпостави с цитираната съдебна практика. За да остави в сила първоинстанционното определение въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове, като главният иск е този по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ. Приел е предявения на 22.08.2007 г. иск за недопустим, тъй като с § 35 е предвиден едногодишен преклузивен срок за предявяване на иска, който е изтекъл на 01.11.1998 г. С оглед недопустимостта на главния иск, съдът приел за недопустим и обективно съединения иск по чл. 108 ЗС, тъй като след като ищецът не се легитимира като възстановен собственик на земеделска земя, искът за собственост е преждевременно предявен. Приел е също така, че искът по чл. 431 ал. 2 ГПК не е самостоятелен и не може да бъде разгледан отделно от иска за собственост.
Така постановеното определение не е в противоречие с посочената в изложението съдебна практика. В решение № 980 от 16.10.1986 г. по гр. д. № 563/86 г. на ВС ІІ ГО е прието, че по реда на чл. 100 ГПК се поправят онези нередовности на исковата молба, които са свързани с изискването на съдържанието и. Според определение № 44 от 10.06.1999 г. по гр. д. № 63/99 г. на ВКС ІІ ГО, при спор за материално право не е необходимо индивидуализирането на имота с граници, ако той подлежи на възстановяване с план за земеразделяне. Така посочените актове са неотносими към спора. В случая не се касае за порок на исковата молба, а за допустимостта на исковете с оглед пропускане на преклузивния срок за предявяване на иска. Твърдението на касатора, че правното основание на иска е по чл. 26 ЗЗД а не чл. § 4и ПЗР ЗСПП е неоснователно. Правното основание на иска се извежда от фактите изложени в обстоятелствената част на исковата молба и от заявения петитум на иска и съдът не е длъжен да напътствува страните какъв иск да предявят. Що се отнася до решение № 243 от 24.03.2008 г. по гр. д. № 1156/07 г. на ВКС ІІІ ГО, то е постановено по конкретен спор, при друга правна и фактическа обстановка и също е неотносимо към формулирания в приложението съществен процесуален въпрос.
Касаторът сочи като основание за обжалване и критерия по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Касационно обжалване е недопустимо и на това основание. Практиката на ВКС е категорична и последователна, че разпоредбата на чл. 26 ЗЗД не намира приложение тогава, когато се касае до специален иск за възстановяване правото на собственост по § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ, който има предвид придобиване на земеделски имот не от собственика му и в нарушение на нормативни актове, какъвто е разглежданият случай, както и че едва след евентуалното уважаване на иска, ОСЗГ възстановява с решение правото на собственост върху такъв имот и ищецът може да се легитимира като възстановен собственик на земеделската земя в производство по чл. 108 ЗС. В т. см. решение № 311 от 21.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 159/99 г. на ВКС 5-членен състав.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1* от 11.07.2008 г. по гр. д. № 2835/ 08 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: