1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 282
София, 10.05.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 2170/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 494 от 5.11.2013 г. по гр.д.№ 721/ 2013 г. на Окръжен съд Пазарджик е постановено да се извърши делба на поземлен имот с пл.№ 479 в кв.41 по плана на [населено място], състоящ се от дворно място от 591 кв.м., двуетажна паянтова жилищна сграда и гараж, при дялове ? ид.ч. за съделителя М. П. и ? ид.ч.за С. П..
Решението на въззивния съд е обжалвано от съделителя С. П., който поддържа, че следва да му се признае дял от ? ид.ч., тъй като е придобил по давност частите на двамата си братя и сънаследници С. Г. П. и В. Г. П.. В този смисъл намира решението за необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. На основанията по чл.280, ал.1, т.1 и евентуално т.3 ГПК поставя следните правни въпроси, по които иска да се допусне касационно обжалване, а именно : 1. Може ли съдът да обоснове фактическите си изводи въз основа на несъществуващи и неправилно възпроизведени от съда доказателства? 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото ? и 3. Явните действия на осъществяване на фактическа власт, насочени към промяна на същността и характеристиките на имота представляват ли манифестиране на намерение за своене на вещта? При произнасянето по тези въпроси касаторът твърди, че е допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС- р.№ 92/ 22.02. 2011 г. по гр.д.№ 1863/ 2010 г. на ВКС, ІV г.о.,р.№ 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/ 2008 г. на V г.о., р.№ 8/ 20.02.2013 г. по гр.д.№ 470/ 20102 г. на ІІ г.о., р.№ 422/ 3.06.2010 г. по гр.д.№ 805/ 2009г., І г.о., р.№ 331/4.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/ 2010 г. на ІV г.о., както и ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът М. Г. П. оспорва жалбата, като поддържа с оглед цената на имотите, че тя е недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК, а по същество и неоснователна, тъй като от една страна поставените правни въпроси не са от значение за изхода на делото и не са обусловили крайния извод на съда относно квотите на страните, а от друга – решението е правилно досежно извода, че касаторът не е придобил по давност частите на другите сънаследници.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предмет на делбата е имот, останал в наследство от Г. С. П., починал през 1962 г. С нот.акт № 133 от 21.10.2011 г. четиримата му синове М., С., В. и С. са признати за собственици на основание наследство и давност на същия имот, а с нот.акт № 106 от 23.12.2011 г. братята В. и С. са дарили на брат си М. притежаваните от тях по ? ид.ч.от същия имот. На това основание М. П. е поискал делба с третия брат С. Г. П. при дял за себе си от ? ид.ч. и ? ид.ч за С. П.. Ответникът е противопоставил възражение че сам той е придобил по давност частите на другите двама братя и претендира да получи при делбата ? ид.ч.
Въззивният съд е приел, че възражението е неоснователно, тъй като касаторът не е установил, че от държател на частите на своите братя е станал техен владелец като е променил намерението, с което упражнява фактическа власт върху имота и че действията му, които изразяват такова намерение, са достигнали до тяхното знание. До този извод съдът е стигнал въз основа на данните, че четиримата братя са били в добри отношения и въпреки че имотът пряко се стопанисвал само от М. и С., всички често се събирали там, обработвали двора, събирали са плодовете и едва от 4-5 години отношенията им се влошили.
С оглед на тези данни и като има предвид мотивите, изложени към решението на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият правен въпрос, по който се иска да се допусне обжалването, е основан на твърдението, че съдът е обосновал фактическите си изводи с оглед на несъществуващи или неправилно възпроизведени от съда доказателства. Има се предвид констатацията на съда, че четиримата братя ползвали съвместно имота, тъй като такова нещо не бил казал нито един от свидетелите. От мотивите към въззивното решение е видно, че такава констатация съдът не е направил. Той е приел въз основа на свидетелските показания, че фактическата власт върху имота е упражнявана от братята С. П. и М. П.. Решаващите съображения на съда освен това не са свързани само с този факт, а с извода, че касаторът е бил владелец на своята части и държател на частите на братята си, като няма данни да е променил това намерение, да е завладял имота за себе си и това противопоставяне да е достигнало до знанието на другите наследници. Следователно първият поставен правен въпрос почива на невярна предпоставка за констатации на въззивния съд, каквито не се съдържат в решението, поради което този въпрос не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
Вторият въпрос почива на оплакването на касатора, че съдът не е обсъдил всички доказателства и доводите на страните. Действително съществува задължителна практика по въпроса, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и доводите и възраженията на страните, но в случая въззивното решение не е в противоречие с тази практика, тъй като съдът е преценил показанията на всички свидетели, както и обясненията, доводите и възраженията на страните по делото и въз основа на тях е направил фактическите и правните изводи, които са обусловили крайния изход на делото.
Съществен за спора е третият въпрос, който е материалноправен и в общ вид се свежда до това какви действия трябва извърши сънаследникът, за да се приеме, че манифестира намерение да свои имота. Практиката по този правен въпрос е обобщена в ППВС № 6/ 74г. и ТР №1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, където е посочено че действията трябва да са от такъв характер, че по явен и недвусмислен начин да показват отричане владението на останалите съсобственици. Очевидно е, че по делото касаторът не е могъл да осъществи такова доказване, след като през 2011 г. е издаден нотариален акт за собственост на четиримата братя на основание наследство и давност, а констатациите в този акт не са оборени по надлежния ред.
Представената съдебна практика на отделни състави на ВКС също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
В първата фаза по допускане на делбата производството се води като по неоценяем иск- т.17 от ТР № 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което доводът за недопустимост на жалбата с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК е неоснователен.
По тези съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 494 от 5.11.2013 г. по гр.д.№ 721/ 2013 г. на Окръжен съд Пазарджик.
Осъжда С. Г. П. от [населено място] да заплати на М. Г. П. от [населено място] разноски по делото в размер на 200 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: