3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 620
С., 21.06.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 944/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 9 март 2010 г. по гр.д.№ 2423/ 2007 г. на СГС, ІІ-в състав е отхвърлен иска, предявен от И. П. И. и С. С. М. против Столична община за признаване на ищците за собственици и предаване владението на части от два имота- 480 кв.м. от имот пл.№ 373 и 373 кв.м. от имот пл.№ 1698 в м. ж.к „О. 2”, [населено място]. Отхвърлени са и обективно съединени искове по чл.59 и чл.45 ЗЗД.
За да отхвърли исковете въззивният съд е изложил съображения, че ищците, които се позовават на земеделска реституция, не са доказали техният наследодател да е бил собственик на имотите преди образуване на ТКЗС. На второ място съдът е посочил, че в случая е налице хипотезата на чл.18з, ал.3, изр.второ от ППЗСПЗЗ, тъй като, дори и наследодателят на ищците да е бил собственик, имотите му са заменени от Т. комисия с имоти на трети лица, а след това отчуждени от последните за мероприятие по З., така че не могат да се възстановят на първоначалния собственик.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост и нарушение на материални и процесуалния закон.
Относно допустимостта на касационното производство излагат доводи за наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с приложение разпоредбата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, като считат, че нормата е неясна и се нуждае от тълкуване при спорове, когато трябва да се реши конкуренцията между бившия собственик и държавата, получила имота вследствие отчуждаване по благоустройствените закони. Твърдят, че тази хипотеза се различава от случаите на конкуренция между бивш собственик, лице, получило имота по замяна от Т. комисията и третото лице, страна по последваща разпоредителна сделка и затова във връзка с точното прилагане на закона се нуждае от разглеждане от ВКС по повод на подадената касационна жалба. К. считат, че в случай като разглеждания следва да се приложи изречение първо на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, а не изречение второ на същата алинея, както и приел възивният съд.
К. поддържат и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК- наличие на противоречива съдебна практика по поставените въпроси, като твърдят, че това са предимно решения на първоинстанционни и на въззивни съдилища, но не представят такива, въпреки че това е изискване за редовност на жалбата и следва да се изпълни от касаторите, съгласно указанията, дадени в ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Представя се само решение № 1223/ 13.11.2001 г. по гр.д.№ 2397/ 2001 г. на ІV г.о. , но не се сочи в какво се изразява противоречието между него и обжалваното въззивно решение. От съдържанието на решението е видно освен това, че то не решава спора по същество, а доколкото има указания по приложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ те не различават по смисъл от възприетото становище и по настоящото дело.
За да се произнесе по допускането на жалбата до разглеждане настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Според касаторите типичната хипотеза, по която има установена съдебна практика относно предложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ е тази на конкуренция между първоначалния собственик и третото лице, което е получило имота от лице, на което същият е бил даден по замяна с решение на Т. комисия. В тази хипотеза ако са налице условията на закона- т.е. с имота да е извършена разпоредителна сделка или същият да е застроен следва да се приеме, че е извършена замяна между две лица и на тази база да се определи кой е собственик на имота към настоящия момент.
С оглед на данните по делото следва да се приеме, че първото и решаващо съображение на въззивния съд за отхвърляне на иска е това, че не е доказана собствеността на наследодателя на ищците към момента на образуване на ТКЗС. Съображенията относно приложението на чл.18з,ал.3 ППЗСПЗЗ са изложени като допълнителни мотиви за отхвърляне на иска и следователно те, както и формулираните във връзка с тях правни въпроси не са определящи и не могат да обосноват допустимост на обжалването. Касационното производство при действащия ГПК е уредено като факултативно и се допуска при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, първата от които е правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, да е от съществено значение и да е определящ за изхода на делото. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като ВКС не може да го определя служебно, тъй като това би нарушило диспозитивното начало в процеса, а може само да го конкретизира, уточни или да даде правната му квалификация. В случая касаторът посочва правен въпрос, който съобразно мотивите на въззивния съд не е бил определящ за изхода на спора, поради което следва да се приеме, че първата предпоставка, която е общо основание за допускане на касационно обжалване, не е налице и затова жалбата не следва да се допуска до разглеждане.
Независимо от изложеното следва да се посочи, че дори и поставеният въпрос да беше определящ за изхода на делото, няма основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като относно приложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ е формирана постоянна съдебна практика и е изяснен действителния смисъл на разпоредбата, а именно че когато замяната остава в сила / а това са случаите, когато със заменения имот е извършено разпореждане или е застроен/ всеки си счита за собственик на получения по замяна имот. В разглежданата хипотеза, уредена в изр.2 на чл.18, ал.3 ППЗСПЗЗ ако наследодателят на ищците е получил срещу своя имот имотите, описани в нотариалните актове за замяна, по силата на вещноправното действие на протокола на Т. комисията, той е станал техен собственик и ако впоследствие тези имоти са внесени в ТКЗС, има право да иска възстановяването им, и то на същите имоти, а не на имотите, които е притежавал преди замяната. Хипотезата с отчуждаване на заменения имот, разглеждана в настоящото дело, не се различава от тази, при която с единия имот са извършени разпореждания в полза на трето лице, тъй като и в двата случая се касае за последващ приобретател, поради което не е налице особеност, налагаща формирането на нова съдебна практика или коригиране на създадената вече такава. Установената в този смисъл практика на ВКС по приложението на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ е отразена напр. в р.№ 158 от 10.02.2000 г. по гр.д.№ 1132/ 99 г. на ІV г.о., р.№ 1223/13.11.2001 г. по г.д.№ 2397/ 2001г. на ІV г.о., р.№ 44 от 1.03.2004 г. по гр.д.№ 2600/ 2002 г. на ІV г.о. и др. Обжалваното въззивно решение е в унисон с тази практика и затова няма основание делото да се разглежда и от касационна инстанция.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 9 март 2010 г., постановено по гр.д.№ 2423/ 2007 г. по описа на СГС, ІІ-в състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: