1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
София, 31.10.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 3993/ 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № ІІ 63-209 от 20.06.2012 г. по гр.д.№ 43361/ 2008г. на Софийски районен съд, 63 състав, потвърдено с решение от 10.12. 2012 г. по гр.д.№ 13900/ 2012г. на Софийски градски съд, адм.отделение, ІІІ-б състав са отхвърлени исковете, предявени от Д. Б. Д. против Л. С. С., с които ищцата е претендирала да се обяви нищожността на саморъчно завещание от 20.01.2008 г., съставено от С. Х. К., евентуално същото завещание да се унищожи на основание чл. 43, ал.1, б.”а” ЗН, както и ищцата да бъде призната за собственик и да й се предаде владението на ? ид.ч. от един апартамент в София,[жк], [жилищен адрес].
Ищцата Д. Д. е обжалвала въззивното решение с оплаквания, че е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на съда да събере всички доказателства, необходими за изясняване на спора и по-конкретно пълната история на заболяването на завещателката, което е довело до непълно заключение от страна на медицинската експертиза, а оттам и до необосновани изводи относно евентуалната унищожаемост на завещанието.
Като правен въпрос се сочи този за задължението на въззивния съд да събере всички необходими за изясняване на спора доказателства, във връзка с приложението на чл. 266, ал.3 ГПК относно предвиденото в нормата изключение от забраната за представяне на нови доказателства пред въззивната инстанция, като се твърди че въпросът е разрешен от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като илюстрация за твърдяното противоречие се сочат р.№ 113/ 28.02. 2011 г. по гр.д.№ 1062/ 2010 г. на ВКС, ІV г.о., р.№ 243/ 31.05. 2011 г. по гр.д.№ 976/ 2010 г., І г.о. и р.№ 341/ 2.07. 2010 г. по гр.д.№ 177/ 2010 г. на ІІ г.о.
По други четири въпроса се твърди наличие на основанието за разглеждане на жалбата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно по въпросите- 1. Може ли възивният съд да откаже събиране на доказателства, с които делото ще се изясни от фактическа страна и които доказателства, макар и несъбрани в първоинстанционното производство, са били поискани и допуснати още от първоинстанцинния съд ? 2. Дали възивният съд може да откаже да приеме представени му нови писмени доказателства, за които е имало обективни пречки за събирането им в първоинстанционното производство и заинтересованата страна не е могла да ги представи своевременно? 3. Следва ли възивният съд да събира доказателства, когато такива са представени от страните във въззивното производство и не е нарушена забраната на чл.266, ал.1 и 2 ГПК? 4. Дали въззивният съд може да откаже събирането на нови доказателства, които са съществували, но не са били известни на страната в производството пред районния съд с оглед разпоредбата на чл. 266, ал.2 и чл.267, ал.2 ГПК.
Ответникът Л. С. не взема становище по жалбата.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Спорният по делото апартамент е бивша собственост на С. К., която оставила саморъчно завещание в полза на Л. С. С.. Ищцата е наследник по закон на С. К. и с предявените искове е искала да установи, че завещанието е нищожно или евентуално унищожаемо, да се признаят правата й, които има в имота по наследство от ? ид.ч. и да ревандикира целия имот от ответницата.
В частта за отхвърляне на иска за обявяване нищожност на завещанието решението на районния съд е влязло в сила и не е предмет на настоящото производство.
За да установи наличието на основание за унищожаемост на завещанието по чл.43, ал.1,б. „а” ЗН- неспособност да се завещава, ищцата е представила два броя медицински епикризи за заболяванията на завещателката, поискала е разпит на трима свидетели за здравословното и психическото й състояние и назначаване на съдебно- медицинска експертиза за установяване дали с оглед заболяването и психичното състояние на завещателката тя е разбирала и е могла да ръководи постъпките си. С определение по чл.146, ал.3 и 4 ГПК районният съд е допуснал поисканите от ищцата доказателства, като й е указал, че следва да посочи конкретни доказателства за здравословното състояние на С. К. през последните месеци преди смъртта й, като в противен случай експертизата ще работи само по представените по делото писмени доказателства.
Във връзка с последното указание на съда ищцата е поискала да й се издаде съдебно удостоверение, чрез което да се снабди с пълната медицинска документация от престоя на завещателката в болницата от 14.01. до 20.01.2008 г. Удостоверението е издадено и получено от ищцата на 26.11. 2010 г. Въз основа на него ищцата се е снабдила и представила в съда цялата история на заболяването от 13 страници, както и резултати от различни изследвания. Поискала е и разширяване на експертизата с включване на още две вещи лица- специалисти по онкология и неврология. Районният съд е разпитал допуснатите свидетели и приел заключението на тройната експертиза, изготвено въз основа на наличната медицинска документация. Допълнително е допуснат и още един свидетел за обстоятелството дали при изписване от болницата на 20.01.2008 г., когато е изготвила и завещанието, на завещателката е било дадено успокоително и обезболяващо средство, поради които тя не е разбирала свойството и значението на извършеното. Ищцата не е успяла да доведе свидетеля, нито е посочила адрес за призоваването му, поради което се е отказала от това доказателство. С молба от 6.12. 2011 г. в последното съдебно заседание ищцата е посочила, че представената медицинска документация не съдържа пълната история на заболяването на завещателката, тъй като липсват някои от задължителните изследвания и пълна информация за провежданото лечение и затова е поискала да се приеме представения от нея лист 3 от „история на заболяването”, съдържащ сведения за болната през последните три дни преди изписването. С определение от 6.12.2011 г. съдът е отказал събирането на това доказателство, тъй като ищцата е имала възможност да го представи своевременно, а и соченият документи не е доказателство за нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл.147, ал.1, т.2 ГПК. Относно събраните доказателства съдът е преценил, че те не сочат на основание за унищожаемост на завещанието, поради което искът по чл.43,ал.1, б.”а” ЗН е отхвърлен, както и обусловеният от него иск по чл.108 ЗС.
В жалбата пред въззивния съд ищцата отново е поискала приемане на цитирания лист 3-ти от „история на заболяването”, но с определение от 4.12.202г. съдът не е приел това доказателство, като посочил, че не са налице основанията по чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК. Като цяло възивният съд потвърдил първоинстанционното решение.
С оглед на тези данни правният въпрос, по който се е произнесъл възивният съд може да се обобщи като такъв за приложението на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, като представените от касаторката решения не сочат, че възивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, нито се обосновава необходимостта от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса има установена постоянна съдебна практика, формирана след приемането на новия ГПК от 2007 г., а към нея са относими и разясненията в практиката, дадени при действието на отменени процесуални норми относно съдържанието на понятията „нови обстоятелства и нови доказателства”- напр.чл.231, б.”а” ГПК / отм/.
С чл.266, ал.1 ГПК се въвежда ограничение за представяне на нови доказателства пред въззивния съд, ако страната е могла да ги посочи и представи в първоинстанционното производство. От тази забрана са предвидени само три изключения, а именно когато се сочат нови доказателства, които страната не е могла да узнае, посочи и представи своевременно, или се касае за нововъзникнали обстоятелства и доказателства за тях и когато се иска събиране на доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати от него процесуални нарушения. В настоящия случай е налице третата хипотеза на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като основното оплакване на касатора е за това, че пълната медицинска документация на завещателката, вкл. и последният трети лист от „наблюдение на болния” не е била изискана и приета от първоинстанционния съд поради допуснато от него нарушение на чл.147 , ал.1, т.1 ГПК.
По приложението на двете разпоредби на чл.147, ал.1, т.1 и чл.266, ал.3 ГПК има формирана постоянна съдебна практика, която не е нарушена от въззивния съд. За да приеме представения пред него т.н. трети лист от медицинското досие, възивният съд е следвало да се произнесе допуснал ли е първоинстанционният съд процесуално нарушение като не е приел това доказателство, представено в последното съдебно заседание преди устните състезания. В тази насока възивният съд в решението си от 10.12. 2012 г. е изложил подробни съображения, които са в съответствие с установената съдебна практика, а именно, че ищцата е имала достатъчно време от датата на представяне на медицинското досие- 10.12.2010 г. до датата на съдебното заседание 6.12.2011 г. / т.е. в продължение на една година/ да установи, че липсва един лист от досието и да изисква попълването му. На последно място следва да се посочи, че дори и да е допуснато нарушение, то не е съществено, тъй като въпросите за приеманите от завещателката медикаменти и отражението върху способността й да завещава, са изяснени от останалите писмени доказателства и заключението на медицинската експертиза в отговора на въпрос № 7, който правилно е изтълкуван в смисъл, че ако въздействието на упойващите медикаменти е било толкова силно, както поддържа ищцата, завещателката не би могла сама ръчно да напише текста на завещанието, от което по аргумента на противното и предвид факта на наличието на саморъчно написано завещание, който не е спорен, следва да се направи извод, че тя не е била повлияна в степен да не разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си.
Представените от касаторката решения на ВКС не подкрепят искането за допускане на касационно обжалване.
Така в р.№ 113 от 28.02.2011 г. по гр.д.№ 1062/ 2010 г., ІV г.о. е прието, че възивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е отказал събирането на относими, допустими и необходими доказателства, а именно показанията на двама свидетели, без да изследва дали са съществували обективни пречки за събирането им в първоинстанционното производство и това е обусловило крайния извод на съда по съществото на спора. В настоящият случай възивният съд е изложил съображения, че такива пречки не са били налице, освен това липсващото писмено доказателство не се е отразило на правилността на крайния извод относно материалния спор, поради което представеното решение не обосновава допустимост на касационното обжалване. Същото се отнася и до р. № 243 ат 31.05. 2011 г. по гр.д.№ 976/ 2010 г., І г.о., където нарушението на съда е в отказа да изясни възникнали въпроси, свързани с правилността на графологическата експертиза и да назначи тройна такава, докато в настоящия случай въззивният съд не е констатирал наличие на нарушение от първоинстанционния съд във връзка с приложението на чл.147, ал.1, т.1 ГПК.
Третото решение № 341 от 2.07.2010 г., ІІ г. е в смисъла на същата съдебна практика, но се подчертава, че във всички случаи е необходимо възивният съд да е бил сезиран с искане от страната по делото и едва тогава трябва да се произнесе, респ.да събере доказателства, които са поискани, но несъбрани от първоинстанционния съд. По делото такова искане не е било направено, поради което съставът на ВКС приел, че като не се е произнесъл, възивният съд не е допуснал процесуално нарушение. Разрешеният правен въпрос не стои по настоящото дело, поради което двете решения не могат да се съпоставят.
С оглед на изложеното при наличието на задължителна съдебна практика относно приложението на чл.266, ал.3 и чл.147 ГПК, по отношение на която не се обосновава и необходимост от промяна, и която е съобразена от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и затова
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 10.12. 2012 г. по гр.д.№ 13900/ 2012г. на Софийски градски съд, адм.о., ІІІ-б състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: