1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 320/13 г.
София, 19.02.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
и при участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 6774/ 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.307 ГПК.
С решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г.о. е признато на основание чл.72, ал.3 от Закона за собствеността спрямо Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В. и П. П. В. правото на задържане в полза на [фирма] на имот пл.№ 7615 в кв.101 по плана на [населено място] до заплащане на сумата 37 601 лв., представляваща увеличена стойност на описания имот в резултат на извършени в него подобрения.
На 20.08.2013 г. ответниците Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В., и П. П. В. са подали молба за отмяна на горното решение на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК поради противоречието му с друго влязло в сила между същите страни и за същия имот решение, а именно р.№ 153/ 29.05.2006г. по гр.д.№ 494/ 2000 г. на Велинградски районен съд. Твърди се освен това, че решението на състава на ВКС е нищожно и недопустимо.
Ответникът- [фирма] оспорва молбата за отмяна като неоснователна.
По делото е постъпила и молба от П. П. В.- вх.№ 10939/20.11.2013 г., с която заявява че не е подписвал молбата за отмяна и не е подавал такава, тъй като по силата на завещание единствен наследник на починалата първоначална страна по делото И. Г. Ц. е другата молителка Н. И. В..
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Първото основание за отмяна, което се поддържа от молителите, се базира на твърдението им, че решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г.о. е нищожно, а евентуално и недопустимо.
Отмяната на влезлите в сила съдебни решения е средство за контрол само на неправилните решения, и то ако неправилността се дължи на някое от изчерпателно посочените в закона основания- чл.303 и 304 ГПК. За защитата срещу влезли в сила нищожни съдебни решения е предвиден друг способ- прогласяване на нищожността по исков ред или чрез възражение- чл.270, ал.2 ГПК. Когато решението е недопустимо и е влязло в сила, то също не може да се отменя само на това основание, тъй като макар и да страда от пороци, недопустимото решение поражда всички присъщи на решението правни последици като сила на присъдено нещо, изпълнителна сила и др. По тези съображения искането за отмяна на решението на състава на ВКС поради твърдения за нищожност и недопустимост следва да се отхвърли.
Второто основание за отмяна е квалифицирано от молителите по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, като твърдят, че между същите страни за същия имот и за същото искане има две противоречиви решения, а именно решението, което е предмет на настоящата молба за отмяна и р.№ 153/ 29.05.2006г. по гр.д.№ 494/ 2000 г. на Велинградски районен съд, което молителите намират за правилно. Твърдят, че с това решение е прието, че няма идентичност между имота по нот.акт № 120/ 92 г. и имота, който е признат за тяхна собственост / имот от 350 кв.м.,заснет, но ненанесен имот с № 7615 в кв.101 по плана на [населено място]/, така че извършвайки подобрения върху този имот [фирма] не би могло да има качеството на добросъвестен владелец, респ.право на задържане на имота до заплащане на подобренията, както е приел съставът на ВКС в решението, чиято отмяна се иска.
При съпоставката между двете решения се установява, че изискването за идентичност на делата липсва. Решението по настоящото дело има за предмет правото на задържане, признато в полза на ответника по уважения срещу него ревандикационен иск за имот пл.№ 7615 в кв.101 по плана на [населено място], като му е признато право да задържи имота до заплащане на обезщетение за извършените подобрения. С решението е признато, че подобрителят е бил добросъвестен владелец на имота, тъй като не е знаел, че прехвърлите по договора от 10.04.1992 г., с който той е придобил имота, не са били собственици. На това основание е прието, че ответникът има право да претендира обезщетение за подобренията в размер на увеличената стойност на имота, както и да го задържи до заплащане на това обезщетение. В частта, с която е прието, че имотът е собственост на ищците и ответникът е осъден да им предаде владението, решението е влязло в сила.
От приложеното гр.д.№ 494/ 2000г. на районен съд В. е видно, че ищци по него са били И. Г. Ц., Д. Г. Ц. и В. Г. Т., ответник- [фирма], и делото е имало за предмет правото на собственост на същия имот пл.№7615 , като е прието за установено, че имотът е собственост на ищците. Видно е при тези данни, че между двете решения има идентичност само по въпроса за собствеността на имота, като и по двете дела този спор е решен по един и същ начин с признаване на ищците за собственици. Решението по гр.д. № 494/2000 г. обаче, макар и между същите страни и отнасящо се за същия имот, не е имало за предмет правото на ответника да задържи имота до плащане за обезщетение за извършени подобрения. Следователно между двете решения липсва пълен идентитет, както изисква чл.303, ал.1, т.4 ГПК, те не могат да бъдат сравнявани и да се търси противоречие между тях като основание за отмяна. По въпроса за правото на задържане има постановено само едно решение- решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г.о., няма друго влязло в сила решение със същия предмет, което да му противоречи, поради което молбата за отмяна е неоснователна и следва да се остави без уважение.
От анализа на данните по делото и изразеното в молбата за отмяна становище се налага извод, че твърдяното противоречие е между мотивите на двете решения, тъй като в мотивите към решението по гр.д.№ 494/2000г. е прието, че имотът по нот.акт № 120 не е идентичен с частта от имота, възстановена на ищците по ЗСПЗЗ и владяна от ответника, а в мотивите към решението, предмет на молбата за отмяна се приема, че такава идентичност е налице. Посоченото противоречие обаче също не е основание за отмяна, тъй като по смисъла на закона противоречието трябва да съществува между решенията, а не между техните мотиви или между решение и мотивите към друго решение. Освен това мотивите към решението по гр.д.№ 494/2000г. относно това дали спорният имот е включен в нот.акт № 120 нямат определящо значение за изхода на делото, тъй като при отсъствието на възражение от страна на ответника, че владее имота на правно основание, за уважаването на ревандикационния иск е било достатъчно да се установи факта, че ответникът държи имота, без да се изследва дали има качеството на добросъвестен или обикновен владелец.
По изложените съображения молбата за отмяна е изцяло неоснователна и затова настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Д. Г. Ц., В. Г. Т., Н. И. В. и П. П. В. от [населено място] за отмяна на влязлото в сила решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 929/ 2012 г. по описа на ВКС, І г.о.
ОСЪЖДА Д. Г. Ц.- ЕГН [ЕГН], В. Г. Т.- ЕГН [ЕГН] и Н. И. В.- ЕГН [ЕГН], всички от [населено място] да заплатят на [фирма] [населено място], [улица] разноски по делото за производството пред ВКС в размер на 900 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: