5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
София, 26.04.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 574/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 25.01.2008 г. по гр.д.№ 3274/2007г. на СРС, 29 състав, оставено в сила с решение от 4.01.2010 г. по гр.д.№ 1406/2008 г. на СГС, ІІ-д състав са отхвърлени исковете на А. Д., Е. Т. и А. Т., предявени срещу Държавата, на основание чл.108 ЗС за признаване на ищците за собственици и предаване владението на двуетажна жилищна сграда и дворно място от 343, 07 кв.м., намиращи се в[населено място] , ул.”Г..П.”, № 9.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за нарушение на материалния закон. Относно допустимостта на обжалването поставят различни процесуалноправни и материалноправни въпроси, по които обосновават наличието и на трите основания по чл.280, ал.1 ГПК за касационна проверка на решението.
Ответникът не взема становище по жалбата.
За да се произнесе съставът на ВКС, І г.о. съобрази следното:
Ищците са наследници по закон на бившия собственик Г. Й. Т., който със завещание, съставено на 31.07.1925 г. завещал процесния имот на Свищовската община за създаване на фонд за поддържане народните училища. С протокол от 1954 г. Свищовският градски народен съвет е прехвърлил безвъзмездно сградата за ползване от М., като за имота е съставен акт за държавна собственост № 586/ 3.05.1954 г., както и акт за публична държавна собственост № 426/ 26.11.1997 г.
С влязло в сила решение по гр.д.№ 2087/2000 г. на СРС, 59 състав между настоящите ищци, С. община и Общината- С. е признато за установено, че завещанието на Г. Т. е недействително на основание чл. 89, ал.1 във вр. с чл. 60 от ЗН от 1889 г. /отм./ поради това, че не е съставено в изискуемата от закона форма, като завещанието не е било представено в оригинал, а само препис от него. С оглед приетата недействителност на завещанието са определени и наследствените права за ищците върху имота.
По настоящото дело съдът е приел, че завещанието е валидно от гледна точка на изискването за форма, а приетото в противния смисъл не обвързва държавата, която не е била страна по гр.д.№ 2087/ 2000 г. на СРС. Отхвърлено е като неоснователно и твърдението, че уговорената в завещанието тежест за заветника- Свищовската община, е противна на закона, поради което завещанието не е нищожно и на основанията, предвидени в чл.113 и чл.115 от ЗН / отм./, произвело е действие и затова наследниците по закон нямат права върху завещаното имущество /сградата на ул. „Г..П.”, № 9/, с което се обосновава и отхвърлянето на исковете им. По отношение на дворното място, което не е било включено в завещанието, искът е отхвърлен, тъй като е прието, че то е станало държавна собственост по силата на отчуждаване през 1949 г. за мероприятие по улично- регулационния план- за М. и Първа Софийска девическа гимназия.
Дори и да се приеме, че имотът е отчужден не по установения ред /даващо основание на ищците да се позовават за реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ/, съдът е посочил, че има пречки за възстановяване на собствеността и на това основание, тъй като имотът е придаден към парцела на М., в който е построена сградата на министерството и представлява публична държавна собственост, която не подлежи на възстановяване.
От изложеното е видно, че главните съображения на съда да отхвърли иска са свързани с вида и характера на завещанието, най- вече с оглед на съдържащата се в него тежест за заветника, като е прието, че и в този си вид то е валидно и е произвело действие, в резултат на което Свищовската община е придобила собствеността на имота. Първият поставен от касаторите материалноправен въпрос също е свързан с въпросите дали завещанието е произвело действие, поради което е определящ за изхода на делото и следва да се разгледа доколко обуславя допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- поради липсата на съдебна практика за завет с тежест, учреден при действието на отменения Закон за наследството. Според становището на касаторите заветът с тежест по отменения ЗН е завет под условие, като считат, че несбъдването / неизпълнението/ на условието заличава с обратна сила правата на заветника върху завещания имот, и тъй като в настоящия случай било безспорно, че Свищовската община не е изпълнила възложената й със завещанието тежест, то следвало да се приеме, че завещанието не е произвело действие и имотът принадлежи на законните наследници, каквито са ищците по делото. Твърди се, че съдебната практика никога не е обсъждала в сравнителен аспект заветът с тежест по действащия и по отменения Закон за наследството, поради което разглеждането на жалбата би довело до създаването на такава практика и спомогнало за правилното прилагане на закона.
Като съобрази данните по делото и изложените аргументи настоящият състав на ВКС, І г.о. намира, че по така поставения първи въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Извън теоретичните разсъждения за разликата в режима на завета по ЗН от 1889 г. и този по действащия Закон за наследството, въпросът е изграден на схващането, че се касае за условен завет и че неизпълнение на условието води до невъзможност завещанието да произведе действие, както и че предвидената в завета тежест за Свищовската община представлява също такова условие заветът да породи правно действие и че съдът неправилно е приложил към това условие разпоредбата на чл.18 от действащия ЗН, отнасяща се до завещанието с тежест, според която неизпълнението на наложените със завещанието тежести не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане. От мотивите към решението на въззивния съд е видно, че той е анализирал целия текст на завещанието и като е съобразил действащото към момента на изготвянето му законодателство- ЗН от 1889 г. и Законът за народното просвещение от 1909 г. е изяснил истинската вола на завещателя, както и че клаузата, отнасяща се до Свищовската община, представлява една тежест, наложена на заветника, а не е условие, от изпълнението на което да зависи действието на завещанието. По тези съображения доводът, че съдът е приложил към завещание, съставено под условие разпоредбата на чл.18 от действащия ЗН, отнасяща се до завет с тежест, не е изложен коректно и не обосновава допустимост на касационното обжалване. Правният въпрос в случая е от какъв вид е модалитетът, установен с обсъжданата клауза- дали това е условие или тежест, но той не се поставя по този начин в изложението, а ВКС не може да го повдига служебно. Независимо от това следва да се посочи, че отговорът на въпроса зависи изключително от тълкуване волята на завещателя чрез анализа на доказателствата по делото и правната квалификация, които ще им даде съдът, а това засяга съблюдаване на съдопроизводствените правила и правилното приложение на материалния закон- доводи за което могат да се правят по чл.281 ГПК при разглеждане на жалбата по същество, а не на етапа за проверка на нейната допустимост.
По изложените съображения следва да се приеме, че по първия поставен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване.
От изброените други въпроси в изложението следва да се приеме, че определящ за изхода на делото е само този дали имотът представлява публична държавна собственост- въпрос № 7 от изложението, тъй като дори и другите основания за реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ да са налице- отнемане без основание, пороци в административните актове, утвърждаващи изменението на регулацията и др., по които се излагат подробни съображения и са залегнали в изложението като въпроси № 2, 4, 5 и 6 , ако имотът е със статут на публична държавна собственост, той не би подлежал на възстановяване. В изложението се твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с р.№ 112 от 16.03.2009 г. по гр.д.№ 31/2008 г. на І г.о. и р.№ 651/13.07.2005 г. по гр.д.№ 491/2005 г. на П. апелативен съд, както и с решение № 19/93г. и р.№ 19/ 95 г. на Конституционния съд на Р..
За да определи имотът като публична държавна собственост, съдът се е позовал на данните, че той е предоставен и се ползва от М. на вътрешните работи и отговаря на критериите по чл.2, т.2 от Закона за държавната собственост- редакция ДВ бр.44/96 г., според който публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им, каквото ведомство по смисъла на §2 от ДР към закона е и Министерството на вътрешните работи.
Съпоставяйки представените р.№ 112/ 2009 г. и р.№ 651/2005 г . с обжалваното решение се вижда, че те не разглеждат идентични въпроси и затова не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Р.№ 112/ 2009 г. има за предмет спор за имот- частна държавна собственост, който по силата на §42 от ЗИД ЗОбС преминава в собственост на общината, а р.№ 651/2005 г. / без данни да е влязло в сила/ отразява разбиране, което е преодоляно в практиката на ВКС и освен това е постановено преди изменението на чл.7, ал.4 от ЗДС- ЗИДЗДС / ДВ бр.17/2009 г./, с което изрично се прие, че имоти- публична държавна собственост не подлежат на възстановяване. По разглеждания въпрос практиката на ВКС е отразена например в р.№ 663/12.06.03 г. по гр.д.№529/02 г., ІV г.о., както и в р.№ 168/30.03.2011 г. по гр.д.№ 392/2010 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в които е разяснено, че имоти, публична държавна собственост не подлежат на възстановяване, както и че нормите на чл.2, ал.1 ЗОСОИ и на чл.7, ал.4 ЗДС- ДВ бр.17/ 2009 г. имат тълкувателен характер и се прилагат от момента на влизане в сила на ЗВСОНИ.
Касаторите се позовават и на решения на Конституционния съд, но те не се включват в понятието „съдебна практика”, така както е разяснено в т.2 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което чрез директно позоваване на тях не може да се обоснове допустимост на касационното обжалване.
Неоснователно се твърди също така, че съдът е определил имота като публична държавна собственост само на основание заповедта за изменение на регулационния план, тъй като от мотивите към решението на въззивния съд е видно, че той се е ръководил от критериите на закона, дадени в чл.2, ал.2, т.2 ЗДС, а именно кой е субектът на правото, вида на имота и предназначението му, като в тази насока в смисъла на правната норма и в правоприлагането няма неясноти или противоречия, а изводите за всеки отделен случай са въпрос на конкретни доказателства по делото, поради което по този въпрос не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението под № 3 се поставя и процесуалноправният въпрос относно това следвало ли е съдът да съобрази влязлото в сила решение между същите ищци и с ответници С. община и Общината[населено място], с което е прието, че завещанието е нищожно и ищците имат права върху имота като наследници по закон на бившия собственик Г. Т., като касаторите считат в тази връзка, че е следвало да се изследва дали държавата е правоприемник на заветника- Свищовската община и ако няма такова качество, тя не е пасивно легитимирана по материалното правоотношение и следва съгласно чл.220, ал.1 ГПК / отм./ като държавен орган да зачете влязлото в сила решение по отношение на заветника Свищовската община. По този въпрос се поддържа, че е налице противоречие с две решения на състави на ВКС- р.№ 83/15.08.1988 г. на ОСГК и р.№ 34 от 31.01.2002 г. по гр.д.№ 405/ 2001 г. на ІV г.о., както и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
При прегледа на решенията се установява, че р.№ 83/ 88 г. разглежда една частна хипотеза, при която ответникът по иск за собственост признава правата на ищеца, защото е получил имота от него, при което съдът приема, че активната легитимация на ищеца не е спорна и остава да се докаже само възражението на ответника. Решение № 34 от 31.01.2002 г. разглежда случай на приложение на §7 от ПЗР ЗМСМА, при който е следвало да се определи дали даден имот е преминал по силата на закона към общината при разделянето на дотогавашната държавна собственост. Следователно по своя предмет и разрешените правни въпроси и двете решения са неотносими към поставения процесуален въпрос и не обосновават допустимост на касационното обжалване. Отделно от това следва да се посочи, че в тази част решението на въззивния съд е съобразено с постоянната практика на съдилищата по въпроса за субективните предели на силата на пресъдено нещо на едно влязло в сила решение, а именно че то обвързва само страните по делото и техните правоприемници, и то ако правоприемството е настъпило след постановяване на решението, докато в настоящия случай правоприемството между Свищовската община и държавата е настъпило още с предоставяне на имота за М. на вътрешните работи през 1954 г., а теренът е станал държавен по силата на отреждане за мероприятие по улично- регулационния план, така че решението постановено без участието на сегашния ответник не може да му се противопостави.
По изложените съображения следва да се приеме, че както по този, така по останалите въпроси не са налице основания за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 4.01.2010 г., постановено по гр. д.№ 1406/2008 г. по описа на СГС, ІІ-д състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: