1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1155
С., 28.11. 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 551/ 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 11.10.2005г. по гр.д.№ 337/ 2005г. на Благоевградски районен съд, потвърдено с решение от 31.01.2011 г. по гр.д.№ 221/2010 г. на Кюстендилски окръжен съд, на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на А. М. Т. от [населено място], че ищците Ю. Я. Н., И. Н. Н. и Ц. Н. Н. са собственици на 5/6 ид.ч. от един недвижим имот в [населено място], представляващ дворно място с къща и ответницата е осъдена да им предаде владението на имота.
Срещу решението на въззивния съд е подадена касационна жалба от А. Т., която счита, че искът е следвало да се отхвърли, тъй като е придобила собствеността върху имота като добросъвестен владелец.
За допустимостта на касационното обжалване касаторката се позовава на чл.280, ал.1 ,т.1 и 3 ГПК по въпросите за вида и характера на владението й, прекъсване на придобивната давност, значението на невписаните искова молба и решение и за приложението на чл.188, ал.1 ГПК / отм/.
Ищците оспорват жалбата като неоснователна и неподлежаща на разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищците са провели успешно иск по чл.7 ЗВСОНИ в друго производство, а относно освобождаване на имота са предявили иск срещу ответницата, която е последният му приобретател. Тя е закупила имота от К. С. Н., който е бил ответник по иска по чл.7 ЗВСОНИ. Продажбата е станала на 4.12.1998 г., по време на висящ процес по чл.108 ЗС срещу К. С., който е приключил с отхвърляне на иска, тъй като не било доказано, че ответникът владее имота. Исковата молба по настоящото дело е подадена през м.март 2005 г. т.е. след повече от пет години след придобиване на имота от страна на Т., поради което тя е противопоставила възражение за придобиването му по кратката петгодишна давност, като добросъвестен владелец, обяснено с незнанието, че праводателят й не е бил собственик / т.к. е закупил имота от държавата с нищожен договор, съгласно уважения иск по чл.7 ЗВСОНИ./
За да уважи иска и отхвърли възражението на ответницата, съдът е изложил съображения, че поради привличането и участието й като страна в процеса по чл.108 ЗС срещу К. С., тя е знаела, че придобива от несобственик, поради което няма качеството на добросъвестен владелец и не може да се ползва от кратката придобивна давност.
Във връзка с тези мотиви на въззивния съд е поставен и първият материалноправен въпрос, а именно, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала към момента на придобиването на имота. Касаторката поддържа, че по този въпрос решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВС и ВКС, а именно на ППВС № 6/74 г. и р.№ 1033/6.04.2010 г. по гр.д.№ 11/ 2009 г. на ВКС, І г.о., р.№ 649 от 1.07.1993 г. по гр.д.№ 477/ 92 г. на ВС и р.№ 1369/ 27.11.2008 г. по гр.д.№ 4729/ 2007 г. на ВКС, ІV г.о., в които е разяснено кога е налице добросъвестно владение и към кой момент се изследва добросъвестността на владелеца.
Настоящият състав на ВКС, І г.о. намира, че така формулираният въпрос и представената съдебна практика не обосновават допустимост на касационното обжалване. С оглед на данните по делото и доводите и възраженията на страните въпросът дали касаторката е била добросъвестен владелец действително е имал значение за изхода на спора, но определящ е бил отговорът на друг въпрос, а именно дали презумпцията за добросъвестност по чл.70, ал.2 ЗС е била опровергана, каквито са крайните изводи на въззивния съд. В това отношение решението му е в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на чл.70, ал.2 ЗС, която е в смисъл, че се касае за една оборима презумпция, като тежестта за оборването й в случая е била за ищците и те са го постигнали чрез противопоставяне на довода за участието на касаторката в процеса срещу нейния праводател, от което съдът е направил извод, предвид близостта по време на двете събития / продажбата е от 9.12.1998 г., а привличането на А. Т. в процеса е станало след няколко месеца/, че тя е знаела, че придобива от несобственик. Правилността на тези изводи на въззивния съд, основаващи се на установените по делото обстоятелства и събраните доказателства, не може да бъде предмет на преценка на настоящия етап от производството, което съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, е по правото, а не по фактите. По тези съображения следва да се приеме, че по първия поставен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос се изразява в това дали с привличането на А. Т. в процеса срещу нейния праводател е била прекъсната придобивната давност, като според касаторката съдът е дал неправилен отговор на този въпрос, тъй като давността съгласно чл.116, б.”б”, пр.второ ЗЗД във вр. чл. 84 ЗС би си считала за прекъсната само при уважаване на иска, докато в случая искът срещу праводателя на А. Т. бил отхвърлен, а спрямо нея производството е било прекратено. Като съобрази данните по делото и изложените мотиви към решението, Върховният касационен съд намира, че такъв правен въпрос въобще не е бил обсъждан от въззивния съд, тъй като не е бил въведен като предмет на спора. Срещу възражението на ответницата, че е придобила имота по давност, ищците не са противопоставили довод за прекъсване на давността, поради което този въпрос не е бил разглеждан от съда, а доколкото той се позовава на участието на касаторката в процеса срещу К. С., то е за да обоснове липсата на добросъвестно владение от нейна страна. Съгласно ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС основание за касационно обжалване може да бъде само правен въпрос, който е определил решаващите изводи на съда и има значение за изхода на спора, поради което и вторият въпрос, поставен в жалбата, не обосновава допустимост на касационното обжалване.
Въпросът за вписването на исковата молба също не е решаващ за изхода на спора. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че исковата молба по чл.108 ЗС срещу К. С. не е била вписана, както и че към момента на предявяването й не е имало такова законово изискване, но от този факт не е направил някакви определящи за изхода на делото изводи, а само че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.121, ал.3 ГПК / отм/. Същественото по делото е друго, а именно че касаторката е придобила имота от несобственик, поради което и самата тя не е могла да стане такъв и това е последица от уважения срещу праводателя й иск по чл.7 ЗВСОНИ. В това отношение решението на въззивния съд е съобразено с ТР № 1/ 2010 г. на ОСГК на ВКС по някои въпроси по приложението на чл.7 и чл.5, ал.2 ЗВСОНИ.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос относно приложението на чл.188, ал.1 ГПК / отм./, тъй като в съответствие с тази разпоредба и установената практика въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните и е обосновал правните и фактически изводи, до които е достигнал. Нотариалният акт, с който касаторката е закупила имота от несобственик, е разгледан като основание за упражняване на владение върху имота и придобиването му по давност, но поради установената начална недобросъвестност на приобретателката, владението й не е квалифицирано по чл.70, ал.1 ГПК, а като обикновено такова, което разрешение съответства на установената съдебна практика по такъв вид правни спорове. Произнасянето от страна на въззивния съд по твърденията на ищците за нищожност на сделката, с която касаторката е придобила имота, не е определящо за изхода на спора, така че дори и да е било процесуално недопустимо, както се твърди от касаторката, това също не обосновава допустимост на обжалването.
С оглед на конкретните обстоятелства по делото не се подкрепя и искането за допускане на обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като условието е по поставения правен въпрос да липсва съдебна практика или да се налага създадената практика да бъде изменена. От представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да се направи извод по кой точно правен въпрос се твърди липсата на съдебна практика. Конкретно по въпроса за вписването на исковите молби и съдебните решения има формирана постоянна съдебна практика по приложението на разпоредбите на ЗС и П., а за вписването на исковите молби по чл.108 ЗС след 1.01.2001 г. е прието и ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС. Според касаторката невписването на решението по чл.7 ЗВСОНИ и на исковата молба по чл.108 ЗС срещу К. С. е бездействие от страна на ищците и е трябвало да обоснове извод, че тя не е могла да узнае за липсата на права у своя прехвърлител, но това е само довод срещу приетото от съда, че презумпцията за добросъвестност е оборена, а не обосновава предпоставките за допустимост на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така както са разяснени и в ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения и в заключение следва да се приеме, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 31.01.2011 г., постановено по гр.д.№ 221/2010 г. по описа на Кюстендилски окръжен съд.
ОСЪЖДА А. М. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], № 6 да заплати на Ю. Я. Н. от [населено място], ЕГН [ЕГН] разноски по делото за касационното производство в размер на 1500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: