3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 19.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 50393/ 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 156 от 23.10. 2015 г. по гр.д.№ 310/ 2015 г. на Варненски апелативен съд ответникът по делото [фирма] [населено място] е осъден да заплати на [фирма] сумата 25 001 лв. по частичен иск за обезщетение за имуществени вреди по чл.104 З. във вр. с чл.49 ЗЗД, изразяващи се в пропуснати ползи от наем за обект в [населено място] пазар, представляващ дворно място и постройки, за периода от 11.09. 2008 г. до 16.01.2009 г.
Решението е обжалвано от ответника [фирма] с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът неоправдано е дал вяра на показанията на един свидетел, който е твърдял, че възможната наемна цена за обекта е 6000 лв., а не е съобразил заключението на вещото лице, според което тази цена би била 4670 лв. и на тази база да изчисли обезщетението за исковия период.
Във връзка с това касационно оплакване е поставен и въпросът, чрез който се обосновава допустимост на обжалването, а именно допустимо ли е съдът да приеме за доказан размерът на пазарния месечен наем, възлизащ на 6000 лв., при условие, че този размер е посочен само със свидетелски показания, поискани от ищеца, които показания са били недопустими по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, без съдът да съобрази посочения пазарен наем от вещото лице по назначената експертиза.
Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, представена от р.№ 374/ 4.11.2014 г. по гр.д.№ 2752/2014 г., ІV г.о., р.№ 524/ 28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/ 2011 г., ІV г.о. и р.№ 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009г., ІV г.о.
Ответникът [фирма] / ищец по първоначалното производство/ оспорва жалбата, както и наличието на основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищецът е собственик на имота, като го е закупил през 2008г. от [фирма]. След продажбата ответникът е отказал да доставя на ищеца електроенергия, докато не заплати задължението на предишния собственик. В резултат на това за периода от 11.09.2008 до 16.01.2009г. ищецът е бил лишен от електрозахранване. Това поведение е квалифицирано от Комисията за защита на конкуренцията като злоупотреба с господстващо положение, което дава основание на ищеца по чл.104 З. във вр. с чл.49 ЗЗД да претендира обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза от отдаване на имота под наем, ако същият беше редовно захранван с електроенергия. Съдът е приел, че обезщетението следва да се изчисли на база на пазарния наем, който ищецът би получил за обекта, като за установяване на този размер са събрани гласни доказателства, както и заключение на съдебно- икономическа експертиза. Последната е дала становище само за наема на сградата, но не и за производственото предприятие, функциониращо в нея, докато свидетелите Б. и П. са посочили какъв би бил наема ако сградата / цех за стъкло/ е пусната в експлоатация, което е било и предмет на преддоговорни отношения с трето лице, като до сключване на окончателен договор не се е стигнало само поради липсата на ел.захранване. Това е дало основание на съда да изчисли размера на обезщетението на база 6000 лв. месечен наем, както са посочили свидетелите, а не според наема от експертизата, който не обхваща сградата като производствено предприятие.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос не обосновава допустимост на касационното обжалване. Въпросът е конкретен, а отговорът му зависи от обсъждането на доказателствата по делото, което е в правомощията на решаващия съд и не може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция на този етап на производството. Съгласно ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по делото следва да е принципен и абстрактен, така че по всеки казус, по който този въпрос възниква, да се изисква и еднозначното му решаване, с оглед уеднаквяване на съдебната практика и осигуряване предвидимост на правораздаването. Поставеният в случая въпрос не е от тази категория. Въззивният съд е обосновал извода си относно неприемане на заключението на вещото лице, което е в съответствие с установената съдебна практика относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да изложи съображения защо не приема някои от тях. Позоваването във въпроса на евентуалната недопустимост на свидетелските показания по чл.164, ал.1, т.3 ГПК е неуместно, тъй като тези показания не са събрани за установяване на договори на стойност над 5000 лв., а за изясняване на евентуалния размер на пазарния наем и на обезщетението за пропуснати ползи. Освен това съгласно чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото- задължителна практика, която също е съобразена от въззивния съд.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 156 от 23.10. 2015 г. по гр.д.№ 310/ 2015 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.