1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 651
София, 17.12.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 5171/ 2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 2785/ 6.06.2011 г. по гр..№ 11424/2011 г. на Пловдивски районен съд, оставено в сила с решение № 519 от 22.03. 2013 г. по гр.д.№ 3293/2012 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Х. Л. Г. от [населено място] за признаването му за собственик на недвижим имот- дворно място с къща и други постройки в [населено място], [улица], № 6.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че ищецът не е единствен собственик на имота, а е съсобственик на същия заедно със сестра си В. Л. П., при равни дялове за двамата съсобственици.
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Като основание за допускане на касационното обжалване поддържа, че въззивното решение е в противоречие с практиката относно придобиването по давност на сънаследствен имот от един от наследниците, и представя като такава практика съдебни решения на ВС и ВКС по конкретни дела.
Ответникът В. Л. П. оспорва касационната жалба като неоснователна, а също и поради липсата на основания за допускане на касационното обжалване.
Останалите сънаследници поддържат становище, че имотът принадлежи на ищеца, който го придобил по давност.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Страните по делото са брат и сестра, единствени наследници на Л. Г. и Н. Генчева. Не е било спорно по делото, че първоначален собственик на имота е бил бащата на Л. Г., както и че след неговата смърт в имота останал да живее Л. със семейството си. Според твърденията на ищеца той продължил владението на баща си и придобил целия имот по давност, докато ответницата не проявявала претенции към него, но въпреки това се снабдила с констативен акт за собственост по обстоятелствена проверка на ? ид.ч. от имота. Въззивният съд приел, че ищецът не е доказал, че е променил намерението, с което владее частта на сестра си и е започнал да владее за себе си, както и че това променено намерение е достигнало до знанието й.
В касационната жалба не са формулирани конкретни въпроси, както изисква законът и е разяснено в ТР № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, но от развитите оплаквания и доводи по правилността на решението е видно, правният въпрос се свързва с възможността един от наследниците да придобие по давност частите на останалите сънаследници и какви предпоставки трябва да се установят, за да се направи такъв извод. С оглед на данните по делото, събраните доказателства и изводите на съда следва да се приеме, че по този въпрос въззивното решение е в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на чл.79 ЗС, както и че няма противоречие и с представените решения, постановени по конкретни казуси, които са в смисъла на същата постоянна практика.
Съгласно ТР № 1/ 6.08.2012 г. на ОСГК, което е обобщаващо относно посочената практика, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Съгласно ТР№ 11/2012 г. от 21.03.2013 г. на ОСГК при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна.
Решението на въззивния съд е съобразено с тази задължителна практика, тъй като при данните, че ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на ? ид.ч. от имота, съдът е приел, че доказателствената тежест за оборване на тези констатации е за ищеца, както и че последният не е доказал действия, с които обективира намерението да владее чуждата идеална част за себе си. Данните по делото, събрани чрез показанията на един свидетел, са били, че ищецът е обработвал фактически имота, поддържал го е и е извършвал подобрения, като идвал през почивните дни, а през останалото време имотът е бил заключен, но други доказателства, които да сочат както на промененото намерение у ищеца за своене на имота, така и че то е достигнало до знанието на сестра му, не са били представени.
Решението не противоречи и на представените р.№ 8/ 23.01. 2012 г. по гр.д.№ 138/ 2011 г. на ВКС, р.№ 1843/10.05. 1983г. по гр.д.№ 298/ 83 г., І г.о., р.№ 216/ 5.04. 2002 г. по гр.д.№ 657/2001 г., І г.о., р.№ 520/ 5.08. 2010 г. по гр.д.№ 1070/ 2009г. на ВКС и р.№ 508/ 29.07.2003 г. по гр.д.№ 740/ 2002 г, І г.о., тъй като в тях са разгледани въпроси, свързани с конкретния предмет на спора по отделните дела и какви действия, осъществявани от владелеца, могат да са доказателство за промяна в намерението, с което се държи имота, като дадените разрешения са в зависимост от конкретната фактическа обстановка, но и между тези решения няма противоречие по въпроса, че действията трябва да са от такова естество, че да разкриват намерение за своене на имота и отричане правото на другите сънаследници и да са достигнали до тяхното знание.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по жалба вх.№ 10765/ 15.04.2013 г., подадена от Х. Л. Г. от [населено място] против решение № 519 от 22.03. 2013 г. по гр.д.№ 3293/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: