4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
С., 15.03.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 471/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 3.11.2009 г. по гр.д.№ 451/ 2008 г. на С. градски съд, ІІ-д отделение е признато за установено по отношение на Л. Й. В. и Ц. Г. В., че ищецът С. община е собственик на 53,40% идеални части от недвижим имот в[населено място], [улица], представляващ дворно място с двуетажна сграда и зала от 420 кв.м., като на основание чл.108 ЗС ответникът Л. В. е осъдена да предаде имота на С. община. Със същото решение е отхвърлено възражението на Л. В. за признаване право на задържане на имота до заплащане на извършените подобрения в размер 4 881 576, 89 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице М. Т. К., помагач на страната на ответниците.
Ответницата Л. В. и третото лице- помагач М. К. са обжалвали решението на въззивния съд поради необоснованост и нарушение на материалния закон, като поддържат, че С. община не се легитимира като собственик на посочената част от 53,40%, тъй като целият имот е възстановен на предишните собственици по чл.1 ЗВСОНИ.
От фактическа страна по делото е установено, че имотът е принадлежал на акционерно дружество „А.- импорт”- С. и е бил одържавен от него на основание ЗОЕГПНС. Акционери в дружеството са били ДИП “Р.”-С. с 300 акции, Г. С. В.- с 280 акции и С. С. К. и Б. Г. В.- с по 10 акции. Акционерното дружеството е ликвидирано през 1950 г. Със заповед от 12.03.93 г. по искане на един от акционерите- Г. В., целият имот е отписан от книгите за държавна собственост и му е предаден във владение, като възстановен по силата на ЗВСОНИ. Според тезата на ищеца, възприета и от въззивния съд, правата на този акционер съобразно броя притежавани акции възлизат на 46, 60%, а останалата част е принадлежала на други акционери, които не са заявили права за възстановяване, и затова тя е останала държавна, респективно общинска собственост. Конкретно общината е призната за собственик на основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОбС / в първоначална редакция на текста/, като е прието, че правото на собственост на държавата по силата на закона се е трансформирало в право на собственост на общината върху 53, 40 %, тъй като сградата се е ползвала за спортна зала и офиси с административно- търговско предназначение.
С оглед на горните данни и представеното изложение следва да се приеме, че като определящ за изхода на делото правен въпрос се поставя този за режима на имотите, които се възстановят по сила на закона – чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ, в хипотезата, когато липсват част от субектите на реституцията и дали за тази част имотът остава държавна собственост, респ. кога тази част се е трансформирала в собственост на общината.
Според касаторите този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, което предвид представянето на решение на отделен състав на ВКС съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а не по т.1, както се поддържа в жалбата. Представеното решение обаче № 889/ 21.07.2007 г. по гр.д.№ 1114/ 2006 т.на ВКС, ІІ г.о. разглежда съвсем друг случай на придобиване на общинска собственост, а именно на основание чл.2, ал.2, т.1 ЗОбС и не е свързано с проблеми на собствеността, които възникват спрямо реституираните имоти по ЗВСОНИ. Засягат се и въпросите за актуването на даден имот като общински или държавен, но те не са съществени за делото, резултатът по което зависи от решаването на спора за собствеността, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, а отделно от това решенията на ВАС не се включват в понятието за противоречива съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Доводите, развити във връзка с приложимия материален закон, с който съдът обосновава държавната, респективно общинската собственост върху имота, не сочат на съществен правен въпрос, който да обуславя допустимост на обжалването. Според установената съдебна практика меродавно е действителното основание за придобиване на правото на собственост, а не това, посочено в съставения акт за държавна или общинска собственост. Съгласно чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ одържавените имоти се възстановяват когато са заварени от закона като собственост на държавата или на общините, така че по делото е без значение чия собственост е останала невъзстановената част от имота- на държавата, на общината или че впоследствие се е трансформирала от единия вид в другия и на какво основание. В случая въззивният съд е приел, че към момента на проявление действието на закона невъзстановената част е останала държавна собственост, тъй като липсва субект на реституцията и е цитирал чл.6 от ЗС / в редакция ДВ бр.31/90 г./, където за първи път се посочва отделното съществуване на държавната и общинска собственост, както и чл.11 от ЗН, с който се обосновава извода, че част от имота остава в държавата поради липсата на други наследници или правоприемници на акционерите в одържавеното дружество. Последващото преминаване на имота към общината е свързано с нормата на чл.2, ал.1, т.6 ЗОбС /редакция при приемането на закона ДВ бр.44/96 г./, според която са общинска собственост имотите за търговско и спортно обслужване на населението, предвид данните, че в сградата има офиси и спортна зала.
Според тезата на касатора към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ разпоредбата на чл.6 ЗС е била в редакцията й съгласно ДВ бр.77/91 г., а не според ДВ бр.31/90 г., както е приел въззивния съд, в което касаторът вижда съществено нарушение на материалния закон, тъй като чл.6 ЗС в първия случай не съдържал като основание за актуване на имота за държавен обстоятелството, че същият нямал друг собственик. Доводът за нарушение и неправилно определяне на приложимия материален закон обаче е основание за неправилност на въззивното решение, а не за допускане на касационното обжалване, тъй като основанията по чл.280, ал.1 и тези по чл. 281 ГПК не съвпадат. Отделно от това въпросът не е и съществен за конкретния спор, тъй като правата на ответниците произтичат само от реституцията и са в размер на притежаваните акции в одържавеното дружество, така че е без значение дали останалата невъзстановена част е на държавата или на общината. По тези съображения поставения въпрос не обосновава допустимост на касационното обжалване, поради което не следва да се обсъжда дали е налице някое от допълнителните основания по трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението се поставя и процесуалноправен въпрос- за участието на М. К. като трето лице- помагач на ответниците по делото, като се твърди, че въззивният съд е следвало да провери дали тя е конституирана в правилното й качество в процеса, а според касаторите това е качеството на необходим задължителен другар на ищцата Л. В..
От данните по делото е видно, че към момента на предявяване на исковата молба като собственик на целия имот се е легитимирал К. В., съгласно дарение, направено от родителите му с нот.акт № 193/ 99 г. В хода на процеса той е прехвърлил ? ид.ч. от имота на М. К.. По- късно К. В. е починал и като негов наследник като страна по делото е конституирана майка му Л. В.. По отношение на прехвърлената част от спорното право се прилага чл.121, ал.1 ГПК / отм./ и делото продължава своя ход между първоначалните страни. Приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен като подпомагаща страна, а да замести праводателя си може само със съгласието на двете страни в процеса. В случая М. К. е поискала и е встъпила в процеса като трето лице- помагач на ответниците, поради което участието й в това качество не противоречи на постоянната практика на съдилищата по приложението на чл.121,ал.1 ГПК/ отм./, – сега чл.226 от ГПК от 2007 г., при положение, че липсва съгласие на двете страни да замести своя праводател в процеса. Така делото е продължило между първоначалните страни, като по отношение на ? ид. ч. от имота Л. В. участва като наследник на първоначалния ответник и собственик на имота, а за другата ? ид. ч. като процесуален субституент, защитаващ едно вече чуждо право, подпомагана от носителя му- третото лице- помагач М. К..
По изложените съображения следва да се приеме, че и по процесуалния въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението се развива и въпросът за приложението на чл.108 ЗС, но наведените доводи всъщност представляват оплаквания за неправилност на решението и не могат да се разглеждат на този етап от производството, в което се проверява не дали решението е правилно, а дали следва да се допусне до касационно обжалване съобразно критериите по чл.280 ГПК,
Последният въпрос, който се поставя в изложението, е свързан с отказа на съда да се произнесе по възражението на ответниците, че искът по чл.108 ЗС бил погасен по давност. Този въпрос е несъществен, тъй като ревандикационният иск не се погасява по давност, поради което непроизнасянето от страна на въззивния съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на поставените въпроси не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като за него не се излагат релевантни аргументи, така както се изисква в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС- за липсата на съдебна практика или за необходимостта от създаването на нова практика по конкретни разпоредби от закона. Специално за приложението на ЗВСОНИ следва да се посочи, че е налице обилна съдебна практика, която приема последователно, че при липсата на правен субект, в полза на който да настъпи рестутуцията, имотът остава държавна собственост, както и че неправилното деактуване на целия имот не създава повече права от тези, които са възникнали по силата на самия закон.
По изложените съображения следва да се приеме, че като цяло в изложението не се съдържат и обосновават някои от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 3.11.2009 г., постановено по гр.д.№ 451/ 2008 г. на С. градски съд, ІІ-д отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: