1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
С., 18.08.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 357/ 2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 31.07.2009 г. по гр.д.№ 5318/2004 г. на Софийски районен съд, 75 състав и решение от 23.11.2010 г. по гр.д.№ 4412/ 2010 г. на Софийски градски съд е допусната делба на наследството на Н. Б.- починал през 1987 г. и на съпругата му С. Б., починала на 9.11.99 г., между тримата съделители Р. Б., Г. Б. и Р. Б., които са деца на наследодателите. Делбените имоти са магазин от 95 кв.м. в С., [улица], № 46, едноетажна жилищна сграда на [улица], № 124, апартамент на 102 кв.м. на [улица], № 22 и гараж на [улица], № 15, като са определени и квотите на съделителите за всеки обект поотделно, а именно за магазина- по 1/3 ид.ч., а за едноетажната жилищна сграда на [улица], за апартамента и за гаража – 2/16 ид.ч. за Р. Б. и по 7/16 ид.ч. за Р. и Г. Б.. / което е равно съответно на 3/24 и по 21/48 ид.ч. според решението на първоинстанционния съд/
Този резултат е съобразен с извършените приживе разпоредителни сделки от родителите в полза на някои от децата им и преценката за действителност на тези разпореждания.
Решението е обжалвано от съделителя Р. Б., който счита, че и трите договори за прехвърляне на жилищната сграда на [улица], апартамента на [улица]и гаража на [улица]на другите двама съделители срещу задължение за издръжка и гледане са нищожни и затова намира решението на въззивния съд, което не възприема това становище, за постановено в нарушение на материалния закон. На тази база развива и правния въпрос, по който иска да се допусне касационно обжалване, а именно по въпроса налице ли е нищожност поради липса на основание и противоречие с морала и добрите нрави на поредицата от догори, с които наследодателите прехвърлят имотите си срещу задължение за гледане и издръжка в полза на една част от децата си, при положение, че има предхождащ договор от същия характер, с който са обезпечили гледането и издръжката си и нямат ли тези договори за цел обезнаследяване на останалите деца на наследодателите, при отчитане и на обстоятелството, че с тях не се договаря увеличение на дължимата престация. Във връзка с този въпрос е и въпросът за съотношението на нормите на чл.9 ЗЗД за свобода на договарянето и разпоредбата на чл.26 ЗЗД, която урежда недействителността на договорите. Поставя се и процесуалният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, като се твърди, че в случая въззивният съд не е обсъдил довода на касатора за нищожност на посочените договори поради накърняване на добрите нрави- основание за нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД.
Въпросът имат ли основание и предмет последващите договори за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка е определящ за изхода на делото, но би могъл да обоснове допустимост на касационното обжалване ако се докаже наличието и на една от трите алтернативни хипотези по чл.280, ал.1, т.1, 2 или 3 ГПК.
На първо място касаторът поддържа като основание за допускане на обжалването факта, че има противоречие между решенията на първоинстанционния съд / който е уважил довода за нищожност на договорите/ и решението на въззивния съд, който приема че договорите са валидни и са произвели действие, но тази хипотеза не се включва в основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като то има предвид противоречие между влезли в сила решения на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС по реда на отменения ГПК, но не и противоречие между решенията на отделните инстанции по едно и също производство.
Касаторът се позовава и на противоречие с практика на ВС, изразена в р.№ 1747/5.09.1969 г. по гр.д.№ 1201/69г на І г.о. и решение № 151 от 4.03.1992 г. по гр.д.№1235/91 . на І г.о. и р.№ № 465 от 30.05. 2001 г. по гр.д.№ 1090/ 2000 г. на ІІ г.о., но и това основание не е налице. Видно от мотивите към представените решения в тях също се приема, както и от въззивния съд, че няма ограничение в договорите, които един собственик може да сключи за прехвърляне на имотите си или последователно на идеални части от един и същ имот срещу задължение за гледане и издръжка и че тези договори не са лишени от основание, тъй като с тях се цели осигуряване на цялостното гледане и издръжка на прехвърлителя според конкретните му потребности, преценка и отношение към насрещната страна по договора, който по определение се сключва intuitu personae. По тези съображения следва да се приеме, че и в тази част изложението не съдържа основание за допускане на касационно обжалване.
Що се отнася до твърдението, че касаторът в качеството си на ищец по делото е въвел и ново основание за нищожност на договорите- противоречие с добрите нрави, което не е било разгледано от въззивния съд, то също не обосновава допустимост на касационното обжалване, тъй като при непроизнасяне по цялото искане или по едно от основанията за нищожност, представляващо предмет на отделен иск, е налице непълнота на решението, която не може да се отстрани по пътя на касационното обжалване.
Твърденията в жалбата, че алеаторните договори са често срещани в живота и че съдебната практика по тях трябва да е ясна, за да не се пораждат спорове, често с фатални последици за прехвърлителите, са твърде общи и не се вместват в понятието за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както е разяснено в ТР № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, а именно да има непълни или неясни правни норми, които изискват тълкуване, да липсва съдебна практика по поставения правен въпрос или да се обоснове необходимост от нейната промяна.
По изложените съображения следва да се приеме, че решението на въззивния съд е в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 23.11.2010 г., постановено по гр.д.№ 4412/ 2010 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: