1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
София, 09.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 3737/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 4.07.2013 г. по гр.д.№ 2209/2012 г. на Софийски градски съд и решение от 3.01.2011 г. по гр.д.№ 27861/2007г. на Софийски районен съд, 27 състав са отхвърлени исковете, предявени от Сдружение” А.” срещу Държавата с правно основание чл.108 ЗС относно собствеността на парцел ІІ-2 и парцел ХІІ-11 в кв. 468 по плана на София, м.”Център” , одобрен със заповед № 17 от 25.01.1973 г.
Ищецът Сдружение „А.” е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд с оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон и искане за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Основанията за допускане на жалбата до разглеждане се квалифицират по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и се отнасят до следните въпроси :
1.Когато съдът разглежда спор, свързан с приложението на Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза /ЗОНИДОП от 1885 г.,/отм./ следва ли да се произнесе служебно и инцидентно по валидността на Указа, по силата на който е извършено отчуждаването, когато този въпрос има значение за възникване правото на собственост в патримониума на държавата?
2.При какви обстоятелства не е задължително да са изпълнени формалностите на ЗОНИДОП, за да настъпи отчуждителния ефект?
3.Може ли да се приеме, че е налице отчуждаване по ЗОНИДОП, без в издадения акт за държавна собственост този закон да е посочен като основание за завземане на имота, липсва акт за определяне на терена или данни за фактическо завземане на отчуждения имот?
4.Следва ли да се установи дали отчуждените имоти се използват за мероприятието, за което са били отчуждени? и
5.Как се разпределя доказателствената тежест по предявен ревандикационен иск, когато ищецът твърди, че отчуждителната процедура по ЗОНИДОП не е приключила до 22.12.1948г., а имотът е завзет без законово основание през 1958г. , след отмяната на ЗОНИДОП?
Като доказателство, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС са представени решение № 181/ 14.09.2011 г. по гр.д.№ 261/ 2010 г. ІІ г.о., р.№ 117/ 14.07.2011 г. по гр.д.№ 847/2010 г., ІІ г.о. и р.№ 3/ 8.02.1939 г. на В.К.С. По първия въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради празнина в правото и в съвременните правни разрешения.
В отговора на Държавата, която е ответник по спора, се поддържа, че жалбата е неоснователна, както и че не са налице предпоставките за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Процесните имоти са бивша собственост на Е. Ч. и К. Ч., а техният наследник- дъщеря им А. Ч. ги е завещала в полза на сдружението „А.”. За да отхвърли иска на сдружението за собственост, съдът след анализ на доказателствата по делото, е стигнал до извода, че имотите са били одържавени при действието на ЗОНИДОП. Според тезата на ищеца такова отчуждаване не е имало поради неизпълнена процедура, а имотите са били отнети без основание през 1958г., поради което се възстановяват на предишния собственик по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и той е могъл валидно да се разпорежда с тях чрез завещание.
Доказателствата, въз основа на които въззивният съд е направил заключение, че имотът е отчужден по ЗОНИДОП са Указ № 120/ 10.04.1938 г. на Ц. Борис ІІІ за утвърждаване на Х-то Постановление на Министерския съвет, с което се възлага на министъра на народното просвещение да бъдат отчуждени по реда на същия закон някои имоти, принадлежащи по-рано на К. Ч. и част от мястото и постройките на [улица], принадлежащи на генерал М. А., Протокол от 1940 г., в който като държавен се цитира парцел ХІІ и се предвижда отчуждаване на парцел ІІ, като за последното има издаден Указ на Ц. Борис ІІІ № 58/07.05.1941 г., имотът е оценен с протокол от 2.09.1941 г. и е завзет от държавата. В съставените актове за държавна собственост през 1952 г. и 1958 г. е посочено, че се касае за стари държавни имоти.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че поставените правни въпроси не обуславят допустимост на касационното обжалване.
Първият въпрос е основан на твърдението, че Указ № 58 / 1941 г. е издаден в нарушение на ЗОНИДОП, т.к. в него не е описан имота и името на собственика. В тази връзка се цитира р.№ 75/ 1920 г. на В.А.С, където било прието, че отчуждаването с такъв указ е недействително. Липсват данни при какви доказателства е прието това решение, за да се приложи и към настоящия случай. Освен това представеният Указ № 58 трябва да се разглежда не изолирано, а във връзка с решението на комисията, назначена със заповед № 2977. 13.11.1940 г., което също е представено и от неговото съдържание се установява кои имоти се предлагат за отчуждаване, а от протокола за оценка се вижда и кои са собствениците им. По тези съображения въпросът защо съдът не се е произнесъл служебно по валидността на указа не е съществен за изхода на спора и не изисква допускане на жалбата до разглеждане.
По втория въпрос се твърди противоречие с р.№ 181/ 14.09.2011 г. по гр.д.№ 261/ 2010 г., но като се сравнят двете решения и обстоятелствата при които са постановени се установява, че такова противоречие няма. Обжалваното решение е в съответствие с приетото в р.№ 181/14.09.2011 г., че издаденият указ има за правна последица прогласяването на обществената полза от отчуждаването, както и спешността на завладяването, като последното изрично е вписано и в текста на самия указ. Когато при горните условия е извършено и фактическо завземане на имота, той следва да се счита отчужден по ЗОНИДОП.
Третият въпрос е свързан с приетото от съда, че имотът е завзет и следователно отчужден при действието на ЗОНИДОП и затова не подлежи на възстановяване на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Въпросът е за доказателствата, въз основа на които може да се направи извод за завземането на имота, тъй като в съставените актове за държавна собственост не е посочено основанието за одържавяване. Следователно касае се за фактически, а не за правен въпрос, отговорът на който е даден от въззивния съд след обсъждане на доказателствата по делото, които сочат, че имотите са третирани като държавни и това е индиция, че са били завзети преди началото на периода от време, за който се прилага ЗВСОНИ и основанието за реституция по чл.2, ал.2 от същия закон. При произнасянето по този въпрос не е налице противоречие с цитираното р.№117/14.07.2011 г. на ВКС, ІІ г.о., тъй като то е постановено при друга фактическа обстановка, а именно съставен акт за държавна собственост, в който е било посочено като основание отчуждаване по ЗОНИДОП, докато по настоящото дело има само отбелязване, че се касае за стар държавен имот.
Не е налице противоречие и с р.№ 3 от 8.02.1920 г. на В.К.С., където спорът по делото е бил свързан с празнота в закона относно положението на провоимащите за обезщетение, вкл. и с лихвите, в случаите когато имотът е завзет преди акта за отчуждаване и преди да е оценен- въпроси, които не стоят по настоящото дело. За нуждите на настоящия спор е важен изводът на съда, че отчуждителният ефект настъпва със завземането на имота от администрацията, дори да не са изпълнени формалностите на закона. В този смисъл е и р. № 601 от 29.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 504/2009 г., I г. о., където е направен преглед на практиката на стария ВКС по приложението на ЗОНИДОП.
Четвъртият въпрос изисква произнасяне от съда само когато използването на имота за мероприятието, за което е отчужден, е включено във фактическия състав на реституционната норма. В случая касаторът се позовава на възстановяване по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, което като основание освен че не е налице, не предвижда и изследване на посоченото обстоятелство, така че въпросът не може да обоснове разглеждане на касационната жалба.
Последният въпрос е за разпределяне на доказателствената тежест, като и тук не се констатира противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът е постановил решението си като се е ръководил от правилото на чл.127, ал.1 ГПК, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В случая ищцовата страна не е успяла да докаже твърдението си, че завземането на имота е станало без основание и след 9.09.1944г., за да попадне в приложното поле на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, а от друга страна ответникът е представил доказателства, че имотът е отчужден и завзет преди тази дата на основание ЗОНИДОП, което е обусловило и крайния резултат за отхвърляне на предявения иск.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Искането на държавата за направените в касационното производство разноски следва да се уважи, като съгласно чл. 64, ал.5 ГПК / отм./ и чл.9, ал.1 във вр. чл.7, ал.2, т.4 и §1 от Допълнителните разпоредби към №НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- редакция ДВ, бр. 43 от 8.06.2010, действаща към момента на възникване на представителната власт съгласно пълномощно от 5.07.2013 г., на ответника следва да се присъдят 786 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 4.07.2013 г. по гр.д.№ 2209/2012 г. на Софийски градски съд.
Осъжда Сдружение „А.”, [населено място], ул.”Г. И.-Македончето”1 да заплати на министъра на регионалното развитие разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховния касационен съд в размер на 768 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: