О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 08.01.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 4901/ 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 310/ 17.09.2014 г. по гр.д.№ 207/2013 г. на Бургаски окръжен съд, потвърдено с решение № 36/4.05.2015 г. по гр.д.№ 15/ 2015 г. на Бургаски апелативен съд, е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „В. Л.”, че ответниците П. С. и В. А. не са собственици на един недвижим имот от 3 дка с идентификатор 51500.510.131 по кадастралната карта на [населено място] от 2003 г./ изм. през 2009г./
Ответниците са подали касационна жалба срещу въззивното решение, като твърдят на първо място, че същото е недопустимо поради липсата на правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост от страна на Националната спортна академия и поради недопустимото съединяване пред въззивния съд на две основания за предявяване на иска. Твърди се, че ищецът не е доказал наличието на правен интерес чрез установяване факта на осъществено мероприятие от държавата към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. В тази част се поддържа противоречие с ТР № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което производството по делото е следвало да се прекрати.
Поставя се и материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, като според касаторите наличието на мероприятие следва да се установи към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, а не към настоящия момент, както е приел въззивният съд и е уважил иска само при данни, че едва след 2002 г. имотът е включен в терена на академията.
Ищецът оспорва касационната жалба, като намира, че не са налице основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предявеният от Н. „В. Л.” отрицателен установителен иск е с предмет отричане правото на собственост на ответниците върху процесния имот, придобит след възстановяване от поземлената комисия. Правният интерес от иска е обоснован с факта на безвъзмездно предоставяне от страна на държавата на право на управление и реално упражняване на фактическа власт върху имота в рамките на целия терен от около 150 дка, ползван от академията. За да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че за възстановяване на имота в полза на ответниците е била налице пречка по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като имотът е зает от мероприятие на държавата- учебна база на Н.. Въззивният съд е изложил допълнителни съображения за уважаване на иска, свързани с проведения от него косвен съдебен контрол на решението за възстановяване на имота, с който ответниците се легитимират като собственици. При тази проверка въззивният съд е констатирал, че де факто липсва възстановяване на имота в стари реални граници, тъй като за района няма стар картен материал, който да посочва тези граници, а освен това имотът се намира в урбанизирана територия и затова е следвало да се изпълни и процедурата по чл.11 във вр. с чл.13, ал.4, 5 и 6 и чл.13а от ППЗСПЗЗ, вместо което имотът е заснет само по показания на касаторите и така е нанесен в кадастралната карта.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че поставените от касаторите правни въпроси не обуславят допустимост на касационното обжалване.
По въпроса за правния интерес и допустимостта на иска решението на въззивния съд е съобразено с ТР № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което се разясни в какви случаи е налице правен интерес от отрицателния установителен иск и как се разпределя доказателствената тежест между страните в такова производство. Очертани са три хипотези, които сочат наличието на правен интерес- когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая за Н. „В. Л.” са налице поне две от тези условия, тъй като тя притежава право на управление, прехвърлено й от държавата, а освен това упражнява и фактическа власт върху имота. С установяване на тези предпоставки ищецът доказва наличието на правен интерес, а за ответниците остава задължението да докажат твърдяното от тях право на собственост, придобито чрез възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В такива рамки и предмет се е развило и настоящото производство, поради което първият поставен от касаторите правен въпрос не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
Въпросът дали ищецът упражнява свое право или такова, предоставено му от държавата / в който случай действа в качеството на процесуален субституент/ не е определящ за допустимостта на производството и за изхода на правния спор, тъй като е установено, че искът е предявен от Н. както в качеството на процесуален субституент на държавата, така и на собствено основание и всяко едно от тези обстоятелства обосновава наличието на правен интерес от иска.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по материалноправния въпрос за приложението на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Поначало въззивният съд не е изложил съображения по този въпрос, поради което поставянето му не отговаря на изискването въпросът да бъде обща предпоставка за допустимост на обжалването. Отделно от това е видно от данните по делото, че още през 1974 г. имотът е предоставен за учебна база на академията, организиран е като такъв с изграждане на съответните постройки, бунгала, спортни площадки, алеи, паркинги, зелени площи и др., с оглед на което е разгледан от първоинстанционния съд като едно комплексно мероприятие, което по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване на имота в полза на бившите собственици. Прието е и заключение на вещото лице инж.Г., според което границите на мероприятието са посочени в кадастралния план, изработен през 1979г. и одобрен през 1985 г.- т. е. мероприятието е било заварено към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, поради което във формулирания от касаторите правен въпрос неправилно се предпоставя, че съдът е изследвал и се е ръководил от състоянието на имота към един по-късен момент.
Решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на отрицателния установителен иск са свързани с извода, че решението на поземлената комисия, на което се позовават ответниците, не е довело до възстановяване на имота поради липсата на надлежно установяване на старите имотни граници и неспазване на изискванията на чл.13 и чл.13а ППЗСПЗЗ, вместо което границите са нанесени на място така, както са посочени от самите касатори. Тази част от решението на въззивния съд не се поставя в изложението като правен въпрос, с който да се обоснове допустимост на касационното обжалване, въпросът не може да се формулира и служебно от касационния съд, поради което по него не следва да се излагат съображения по реда на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на делото на ответника се дължат разноски съгласно чл.78, ал.3 и 8 ГПК, изчислени по реда на чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 1225 лв.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36/4.05.2015 г. по гр.д.№ 15/ 2015 г. на Бургаски апелативен съд.
Осъжда П. А. С. и В. А. А. да заплатят на Национална спортна академия „В. Л.” юрисконсултско възнаграждение в размер на 1225 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: