5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№245
С., 20.06.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА НИНОВА
КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3199 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. К., чрез пълномощника му адвокат К. Б., против решение № 1293 от 16.07.2012 г., постановено по гр.д. № 873 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 2.08.2003 г. по гр.д. № 2326/1998 г. на Софийски градски съд, І-9 състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от В. Н. К. против В. Г. Н., Л. В. Д. и Р. В. П. искове с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на договор за продажба от 30.05.1969 г. на апартамент от * кв.м. с мазе и таван в [населено място], [улица], ет.* и против Л. Г. П. с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на договор за продажба от 30.05.1969 г. за апартамент от * кв.м. в [населено място], [улица], ет.*, като ищецът е осъден да заплати на ответниците направените по делото разноски.
Ответниците по касационната жалба В. Г. Н., Л. В. Д., Р. В. П. и Л. Г. П. считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Производството пред Софийски апелативен съд се е развило след като с решение № 373 от 5.03.2012 г. по гр.д. № 1001/2011 г. на ВКС, І г.о. са отменени предходно въззивно и потвърждаващото го касационно решение на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК и делото е върнато за ново разглеждане като се съобразят новооткритите обстоятелства, относими към материално правната легитимация на ищеца по исковете по чл.7 ЗВСОНИ за реално реституиране на имотите с оглед обезщетяването му по реда на З. с жилищни компенсаторни записи.
В. съд е приел, че имотът е бил собственост на наследодателя на ищеца Н. В. К., от когото е одържавен по ЗОЕГПНС, след което е бил реално разделен и продаден с два договора от 30.05.1969 г. като апартамент от * кв.м. на В. Б. Н. и В. Г. Н. и апартамент от * кв.м. на Л. Г. П.. Ищецът В. К. е бил обезщетен като наследник на Н. К. по заявление вх. № РД-97-00-063/4.12.1997 г. и със заповеди от 17.04.1998 г. и 20.05.1999 г. на основание чл.2, ал.1 ,т.3 и чл.5, ал.1 З. с жилищни компесаторни записи за процесния имот на [улица]. По въпроса за прилагане разпоредбата на чл.5, ал.1 З. във връзка с предявен иск по чл.7, ал.1 ЗВСОНИ и дали изплащането на обезщетение е пречка за реституция по чл.7, ал.1 ЗВСОНИ, апелативният съд се е събразил с практиката на ВКС по чл.290 ГПК по решение № 239 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 758/2009 г., ІІ г.о., а именно: с влизане в сила на З. и до обявяването на разпоредбата на § 2 ПЗР З. за частично противоконституционна с решение № 4/1998 г. /в сила от 21.03.1998 г./, за собствениците на имоти по чл.1 ЗВСОНИ, какъвто е процесният, /вкл. след възстановяване на преклузивния срок за предявяване на иск по чл.7/, с разпоредбата на чл.5, ал.2 е предвидена възможност за обезщетяване по реда на чл.6 с избор на обезщетението. Собствениците по чл.1 ЗВСОНИ имат възможност да предявят иска по чл.7 ЗВСОНИ за възстановяване собствеността върху отчуждения имот, при възстановения преклузивен срок, както и да потърсят обезщетение по З. и след като е направено искане и е получено обезщетение по чл.5, ал.1 З., то са упражнени реституционните права и реституцията е приключила с направения избор на собственика да бъде обезщетен и той вече не е легитимиран да оспорва сделката с третото лице с иск по чл.7 ЗВСОНИ, т.е. да търси реално възстановяване собствеността върху имота, тъй като надлежното обезщетяване е алтернатива на реалната реституция и не може да се кумулира с нея, поради общия правен принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. В случая ищецът е направил искане за обезщетяване на 14.12.1997 г. преди подаване на исковата молба, по която е образувано делото, като ирелевантно е обстоятелството, че административната процедура по чл.6 ЗВСОНИ е завършила в по-късен момент. Към 14.12.1997 г. за ищеца са съществували двете възможности – да търси реално възстановяване на собствеността или надлежно обезщетяване и той е направил своя избор, инициирайки и продължавайки процедурата по З., поради което с получаване на определеното му по този ред обещетение е отпаднала и активната му легитимация по предявените от него искове по чл.7 ЗВСОНИ.
Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че не са налице и останалите предпоставки на чл.7 ЗВСОНИ – установява се нарушение на чл.14, ал.1 НПЖДЖФ, тъй като решението за продажба на жилището не е било взето от тогавашния председател на ИК на РНС”В. Л.”. Нарушение е допуснато и при разделянето на жилището, което не кореспондира с действалите към момента строителни правила и норми, тъй като за обособеното по-малко жилище не е било предвидено складово помещение, но за преустройството са издадени от компетентните държавни органи съответните строителни книжа, на които ответниците са се доверили и не могат да носят неблагоприятни последици за нещо, което е било извън волята им, а и което е оформено с изискуеми от закона документи. Прието е, че допуснатото нарушение на чл.14, ал.1 НПЖДЖФ не е основание за уважаване на предявените искове по чл.7 ЗВСОНИ, тъй като когато една държава допуска със закон лишаване от право на собственост, това трябва да е обществен интерес и да е установен справедлив баланс между нуждите на този интерес и изискванията за защита на основните права на индивида. Изискването за справедлив баланс следва да се определи именно от това дали приобретателите по сделката с държавата са били добросъвестни и без възможност да влияят върху процедурата по сделката. В настоящия случай е констатиран административен пропуск, за който вина носи администрацията, а не приобретателите. Решенията за продажба на жилищата са подписани от секретаря на РНС, а не от председателя на РНС, но са одобрени от председателя на ИК на СГНС без изменения. Съдът съобразявайки тежестта на нарушението и добросъвестността на приобретателите, които не са могли да влияят върху условията на сделката, е приел, че не са налице основания за лишаване на ответниците от собствеността им. Обосновавайки тези изводи, Софийски апелативен съд се е позовал и на практиката на ВКС по решение № 125 от 22.07.2009 г. по гр.д. № 34/2008 г., ІV г.о. и решение № 410 от 19.07.2010 г. по гр.д. № 389/2009 г., І г.о.
К. счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Не е налице противоречие на въззивното решение с т.3 на Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за изискуемите предпоставки за наличие на активна легитимация за предявяване на иска по чл.7 ЗВСОНИ, относим към изводите на съда, че след като ищецът е упражнил предоставеното му право на избор на обезщетение по чл.5, ал.2 З. и в хода на съдебното производство е би обезщетени, вече не е легитимиран да оспорва сделките с ответниците. Тълкуването по Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС е дадено преди приемането на З., поради което е неотносимо към посочените изводи на съда.
Липсва противоречиво разрешаван въпрос относно предпоставките за уважаване на иска по чл.7 ЗВСОНИ и по-специално, че е достатъчно наличието на едно от алтернативно посочените условия /нарушение на нормативни актове или използване на служебно или партийно положение или злоупотреба с власт/, като субективното отношение към допуснатите нарушения е ирелевантно за фактическия състав на чл.7 ЗВСОНИ, доколкото за невалидността на придобиването е от значение само обективното несъответствие на продажбения акт със законовите условия за неговата действителност, а не и наличието на вина у третото лице за тяхното нарушаване. Посочените от касатора три решение на Върховния съд на Република България, постановени по реда на ГПК-отм., действително дават разрешение, противно на възприетото от въззивния съд. Изводите на Софийски апелативен съд обаче са в съответствие с възприетото понастоящем в практиката на ВКС тълкуване, което е намерило отражение в цитираните решение № 125 от 22.07.2009 г. по гр.д. № 34/2008 г., ІV г.о. и решение № 410 от 19.07.2010 г. по гр.д. № 389/2009 г., І г.о., постановени по чл.290 ГПК, явяващо се задължително за съдилищата.
По въпросите: 1. разпоредбата на чл.5, ал.1 ЗВСОНИ предоставя ли право на избор на правоимащите по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ между правото им да предявят иск по чл.7 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността върху отнетия им имот или да бъдат обезщетени с жилищни компесаторни записи или изборът се отнася до начините на обезщетяване, предвидени с чл.2 З.; 2. налице ли е направен избор, ако чл.5, ал.1 З. допуска такъв, при предявен иск по чл.7 ЗВСОНИ, в хода на разглеждане на който са получени жилищни компесаторни записи, като се има предвид продължителността и непредвидимият изход на съдебния процесн, както и предвиденият преклузивен срок с чл.6 З., в който следва да се направят исканията за обезщетение; 3. кои са предпоставките, обуславящи наличието на активната легитимация на ищеца, предявил иск по чл.7 ЗВСОНИ, касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По тези въпроси обаче е постановена практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 239 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 758/2009 г., ІІ г.о. – с която въззивният съд се е съобразил, поради което същите не могат да послужат за основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и твърдяната противоречива практика на ВКС по въпроса за значението на обезщетението с жилищно компенсаторни записи при предявен иск по чл.7 ЗВСОНИ, тъй като решение № 125 от 22.07.2009 г. по гр.д. № 34/2008 г., ВКС, ІІ г.о. от една страна е постановено по реда на ГПК-отм. и не съставлява задължителна практика на ВКС, а от друга страна в това решение не е разгледано възражението за обезщетяване с жилищно компесаторни записи, тъй като е прието, че атакуваната с иска продажба не е нищожна.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1293 от 16.07.2012 г., постановено по гр.д. № 873 по описа за 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: