О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
София, 11. 06. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1143/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от М. Х. А. и В. С. Г. /Виктор Г. / чрез адвокат С, срещу въззивното решение от 23.01.2009 г. по гр. д. № 3078/05 г. на Софийския градски съд, с което в сила е оставено решение от 22.04.2005 г. по гр. д. № 1082/03 г. на Софийския районен съд, с което е допусната делба на апартамент № 2, находящ се в гр. С., ж. к. “И”, ул. “. № 2, бл. 25, ет. 1, между съделители и при квоти: Д. Т. Ч. и Е. Б. Ч. Ч. – 40% ид. ч. при условията на съпружеска имуществена общност; М. Х. А. – 55.84% ид. ч. и С. Й. Г. , починал в хода на делото и заместен съгласно чл. 120 ГПК /отм./ от процесуалния си правоприемник В. /Виктор/ С. Г. – 4.16% ид. ч.
В писмения отговор ответниците Д. Т. Ч. и Е. Б. Ч. Ч. поддържат становище за недопускане на касационното обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-в г. о., намира следното:
Предявен е иск за делба е апартамент в гр. С., придобит по реда на чл. 55г ЗПИНМ /отм./ през 1969 г. от С. Й. Г. и М. Х. К. /М. Х. А./, по време на брака им, прекратен с развод. Съгласно влязлото в сила на 29.03.1971 г. съдебно решение по гр. д. № 3176/70 г. на Софийския градски съд, семейното жилище – сега предмет на делба, е предоставено за ползуване на майката и детето, родено от брака. С влязло в сила решение от 27.10.1972 г. по гр. д. № 4729/1972 г. на Софийския градски съд е признато за установено по отношение на С. Г. , че М. Г. е придобила на основание чл. 13, ал. 2 от СК от 1968 г. /отм./ лична собственост върху 12 317/105 420 ид. ч. от жилището. С гласни доказателства е установено, че след прекратяване на брака в апартамента живяли майката и детето, както и родителите й.
През 1990 г. А. занимала в чужбина /синът напуснал страната преди нея/ и оставила в жилището майка си, а впоследствие се завръщала периодично, възлагала на различни лица действия във връзка с поддържането и ползуването на имота, през 2004 г. го отдала под наем. Преди това в 1982 г. подала до IV-ти нотариус молба-декларация № Д* от 13.07.1982 г., заверена от Ленинския РНС гр. С. на 30.09.1982 г., за признаване правото на собственост чрез извършване на обстоятелствена проверка на основание покупка и давностно владение. Данни и твърдения за завършило нотариално производство не са представени.
Свидетели са установили, че в 1971 г., скоро след прекратяване на брака, при опит на бившия съпруг да влезе в жилището А. не го допуснала и му заявила, че апартаментът е закупен с нейни и на баща й средства. В последвалите години С. Г. не се интересувал от имота.
Представено е копие от пълномощно от 06.10.2000 г., с което А. упълномощила трето за спора лице да я представлява пред съответните надлежни органи по придобиването от бившия й съпруг С на ? ид. ч. от спорния апартамент, при посочени в пълномощното условия. През 2003 г. по партидата на имота са декларирани 3/5 ид. ч. за М. А. и 2/5 ид. ч. за Д. Ч. , а преди това – 1/1 за М. А.
С н. а. № 149 от 23.10.2002 г. Стефан Г. продал на Д. Ч. , по време на брака му с Е. Ч. , 2/5 ид. ч. от имота срещу задължение за гледане и издръжка. Образуваното по иск на прехвърлителя съдебно производство по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е прекратено поради постигнато между страните споразумение, с което приобретателите се задължили да заплатят посочена сума за определен изминал период, а в бъдеще – да трансформират задължението си от натурално в парично /протокол от 15.12.2005 г. по гр. д. № 6802/2005 г. на Софийския градски съд.
Стефан Г. е починал на 22.05.2006 г.
Искът за делба е предявен от приобретателя по договора Д. Т. Ч.
Ответницата А. е въвела правопрекратяващо възражение за придобивна давност с твърдение, че е владяла имота изцяло за себе си още от 1970 г. Въззивният съд приел, че ползуването от А. на основание съдебното решение и противопоставянето от нейна страна С. Г. да влезе в имота след прекратяването на брака, не сочи на категоричен и един единствен извод за фактическа власт, упражнявана явно и необезпокоявано, с намерение да свои целия имот, като промяната и завладяването на частта на другия съсобственик да е демонстрирана в отношенията с него, а не с трети лица. Няма категорични доказателства по релевантните за спора факти и за периода от 1990 г. до 2000 г., като не е необходимо невладеещият съсобственик да доказва свое активно поведение по отношение на правата си във вещта, които не може да изгуби ако друг не ги придобие – чл. 99 ЗС. Оттук съдът заключил, че А. не е придобила частта на Г. , която той е прехвърлил на ищеца Ч. с договор за гледане и издръжка, възражението за нищожност на който като заобикалящ закона, накърняващ добрите нрави и симулативен, е счетено за неоснователно. Съдът приел още, че А. не може да се позовава на унищожаемост на спогодбата, сключена в производството по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а и в делбата съдът не може да разглежда конститутивни искове, съответно заявеното възражение за унищожаемост. Като зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. /отм./ и извършената разпоредителна сделка, съдът възприел становището в първоинстанционното решение по квотите на съделителите и го потвърдил.
В изложението за допускане на касационно обжалване се посочва, че съдът се е произнесъл по въпроса за придобивната давност между съсобственици, единият от които – М. А. , владее и демонстрира с поведението си пред другия съсобственик по категоричен начин – като не го допуска в имота, който начин е достигнал до съзнанието му, че владее имота само за себе си. Касаторът А. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и посочва, че решението на въззивния съд противоречи на решения на Върховния съд и на Върховния касационен съд: р. № 508 от 29.07.2003 г. по гр. д. № 740/2002 г., р. № 238 от 11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г., р. № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г., р. № 2* от 29.10.1979 г. по гр. д. № 1103/1979 г., р. № 325 от 23.04.1993 г. по гр. д. № 963/1992 г. – всички на I-во г. о.; р. № 775 от 27.04.1999 г. по гр. д. № 1168/1998 г. на V-то г. о.; р. № 161 от 14.04.1993 г. по гр. д. № 1649/1992 г. на IV-то г. о.; р. № 140 от 17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г., р. № 546 от 06.04.1961 г. по гр. д. № 959/1961 г., р. № 669 от 13.01.1958 г. по гр. д. № 92/1958 г., всички на I-во г. о.; р. № 3* от 01.02.2006 г. по гр. д. № 2241/2004 г. и р. № 4 от 02.02.1995 г. по гр. д. № 552/1994 г., двете на IV-то г. о. и р. № 669 от 13.03.1958 г. по гр. д. № 92/1958 г. на III-то г. о. Следващият въпрос е за унищожаемостта на алеаторния договор, разрешен според касатора в противоречие с решение № 16 от 14.04.1988 г. /по гр. д. № 134/1987 г./ на ОСГК. И по двата въпроса се поддържа основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
От данните по делото е видно, че по материалноправния въпрос за давността не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, като по приложението на тази норма е създадена трайна и утвърдена съдебна практика, илюстрация за което са и представените решения на отделни състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Решението на въззивния съд не се отклонява от тази практика. Не е отречена възможността за придобиване по давност на право на собственост върху идеални части от недвижим имот /р. № 546 от 06.04.1961 г. по гр. д. № 959/1961 г./. Решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр. д. № 963/1992 г. касае владение на несамостоятелни части от жилища – хипотеза, различна от тази, пред която страните са изправени. Разглежданият случай разкрива тази особеност, че владението, упражнявано от съсобственицата А. , е на основание предоставяне ползуването на семейното жилище. Правното основание, на което тя е живяла в имота, е било известно на съсобственика Г. , който се е съобразил и е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по брачното дело. Затова и необезпокояваното от бившия съпруг упражняване на фактическата власт от А. и данните за еднократно отблъскване на неговите действия за достъп, не могат да обосноват извод, че след като е получила имота на правно основание – влязлото в сила съдебно решение, тя е променила намерението си и е започнала да владее за себе си частта на съсобственика, като това е демонстрирала явно и категорично спрямо него /р. № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г./. Не може да се приеме, че е налице и прекратяване на фактическата власт на съсобственика Г. , каквато хипотеза е разгледана в решение № 2* от 29.10.1979 г. по гр. д. № 1103/79 г. Разрешението на въпроса за основателността на възражението за изтекла придобивна давност е съобразено със съдебната практика, според която то може да бъде уважено само доколкото при пълно и пряко доказване в хода на процеса бъдат установени елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая съдът е приел за недоказана промяна в намерението, подкрепена с данните по делото за незавършило нотариално производство по обстоятелствена проверка и за изразена от А. в пълномощното от 2000 г. воля да придобие чрез правна сделка собствената на Г. идеална част от имота, с оглед на което изводът му за недоказаност на правопрекратяващото възражение е съобразен с цитираната съдебната практика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос. Правната теория приема, че унищожение може да иска само страната, чиято воля е опорочена, а не и трети лица, които не са страни по материалното правоотношение. Това положение е възприето и в съдебната практика, израз на която е и цитираното решение № 16 от 14.04.1988 г. по гр. д. № 134/1987 г. на ОСГК. Касаторът А. е трето за алеаторния договор лице, съответно и за сключената спогодба в производството по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Затова и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса: кой може да предяви унищожаемостта на спогодбата, не разкрива наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. По възражението за нищожност на алеаторния договор, което е разгледано от въззивния съд и е прието за неоснователно, няма формулиран въпрос, който да бъде разгледан във връзка с искането за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като и двата поставени от касатора въпроси не се нуждаят от изясняване. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба не се твърди спецификата на разглеждания случай да налага Върховният касационен съд да се произнесе по тях по повод конкретното дело. Следва да се има предвид и това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл и по искане на Д. Т. Ч. срещу М. Хр. А. по чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./, като го оставил без уважение. Подадената от Ч. жалба не е администрирана и затова следва да се върне на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.01.2009 г. по гр. д. № 3078/05 г. на Софийския градски съд в частта по допускане на делба на съсобствен недвижим имот.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за администриране на жалбата, подадена от Д. Т. Ч. срещу въззивното решение в частта по искането по чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: