4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
София, 24.10.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 4509/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. вр. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от И. Р. Р. чрез адв. Ал. Д., срещу определение № 3805 от 20.02.2014 г. по ч. гр. д. 15741/2013 г. на Софийския градски съд, с искане то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I г.о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Ищецът твърди, че е кредитор на А. К. по договор за заем на пари, като принудителното изпълнение на вземането е насочено върху недвижим имот, придобит по време на брака между длъжника и съпругата му – ответницата Х. К.. Извършеното от съпрузите разпореждане с имота в полза на трето лице е обявено за относително недействително по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, поради което по отношение на ищеца вещта все още се считала съпружеска имуществена общност, но прекратена с насочване върху имота на принудителното изпълнение. Определената в хода на последното начална цена на продаваемата 1/2 ид. ч. в размер на 39 000 лева била крайно недостатъчна предвид общото задължение, включващо главница, лихва и съдебни разноски, в размер над 160 000 лева. Ищецът твърди също, че приносът на длъжника в придобиването на имота е значително по-голям от приноса на съпругата, поради което, и с оглед бездействието на длъжника, заплашващо удовлетворяването на вземането му, иска съдът да постанови решение, с което на основание чл. 29, ал. 3 СК /от 2009 г./ да определи по-голям дял на длъжника от общото съпружеско имущество, което се изчерпва с имота – обект на принудителното изпълнение.
С определение № 59 от 09.10.2013 г. по гр. д. № 16176/2013 г. Софийският районен съд върнал исковата молба и прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
С обжалваното определение частната жалба на ищеца е оставена без уважение. Въззивният съд посочил, че с иска по чл. 134 ЗЗД кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато бездействието на последния заплашва удовлетворението на кредитора, като в процеса последният придобива качеството на процесуален субституент, упражнявайки правото на иск на длъжника в негова полза. За предявяването на този иск, обаче, законът следва да признава на процесуалния субституент правото да защити чрез иск съответното право на длъжника. С чл. 134 ЗЗД е предвидено, че кредиторът не може да упражни такива права, чието упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника. Такъв характер, според разяснението в точка последна от Постановление № 5/1972 г. на Пленума на ВС, имат и исковете между съпрузите за определяне на по-голям принос, поради което регламентираните с тях права не могат да се предявяват от кредиторите на някой от съпрузите при условията на чл. 134 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /инкорпорирано в частната касационна жалба/ е поставен въпросът „относно правото на кредитора да предявява иск по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял, с оглед тълкуване на обстоятелството дали се касае до лична преценка на бившия съпруг или за предвидено от закона право”. Жалбоподателят сочи, че точното прилагане на закона според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване на точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й, тъй като според него създадената поради неточно тълкуване съдебна практика води до нарушаване на прокламирания в чл. 5 ГПК принцип за законност.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Поставеният въпрос е свързан с решаващия извод на съда и е от значение за изхода на спора, но не и за точното прилагане на закона и развитието на правото. Установеното в чл. 134, ал. 1 ЗЗД правило е ясно и приложено с точното му съдържание, разкрито в задължителната съдебна практика, на която се е позовал и въззивният съд – Постановление № 5/1972 г. на Пленума на Върховния съд. В изложението се сочи, че приетото по легитимацията на ищеца съответства на това разрешение, но то е неправилно и следва да бъде променено, като по аналогия се приложи чл. 21, ал. 4 от действащия СК /от 2009 г./, който дава право на наследник на съпруг да предяви иск за липса на принос. По този довод следва да се посочи, че разпоредбите на чл. 29, ал. 3 СК и на чл. 21, ал. 4 СК имат различен предмет на правно регулиране. С иска по чл. 29, ал. 3 СК се цели определяне на по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг, докато искът по чл. 21, ал. 4 СК е правното средство за оборване на презумпцията за съвместен принос на съпрузите в придобитото по време на брака имущество. С него се установява липсата на принос от страна на единия съпруг – ответника, в придобиването на общото имущество, като законодателно е призната възможността това право да се упражни и от наследник на съпруг. Разпоредбата на чл. 21, ал. 4 СК, обаче, не разглежда въпроса за легитимацията на кредитор на съпруг нито по иска за липса на принос, нито по иска за определяне на по-голям дял в придобиването на общото съпружеско имущество. Ето защо от съдържанието й не може да се извлече аргумент в подкрепа на тезата на касатора, че следва да му се признае възможността да предяви чуждото потестативно право по чл. 29, ал. 3 СК по аналогия с чл. 21, ал. 4 СК.
Не обосновава промяна в съдебната практика, поради различие в разглежданите материи, и застъпеното в т. 3.б на Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС, че при бездействие на наследника със запазена част, кредиторите му могат да искат намаление на завещания и на дарения за възстановяването й, доколкото не могат да се удовлетворят от личното му имущество. Упражняването на това имуществено право не е поставено в зависимост от личната преценка на наследника, за разлика от имущественото право, предмет на иска по чл. 29, ал. 3 СК – последното е от чисто личен характер, защото е свързано с личното отношение и субективната преценка на съпруга относно наличието на принос, който по определение на закона не винаги е материален, а може да се има различни форми съобразно посоченото в чл. 17 СК.
Приетото от въззивния съд по легитимацията на ищеца като процесуален субституент на длъжника съответства на задължителната съдебна практика и липсват основания даденото разрешение да бъде променено, поради което частната касационна жалба не може да бъде допусната за разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 3805 от 20.02.2014 г. по ч. гр. д. 15741/2013 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: