2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 08.11. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 5620/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от Е. Е. И. чрез адв. О. М. срещу определението от 12.03.2013 г. гр. д. № 7664/2010 г. на Софийския градски съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на С. Е. И.-Д. сторените от нея разноски по водене на делото в размер на 600 лева за първоинстанционното и 300 лева за въззивното производство.
Ответницата по частната жалба не е подала писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Делото е образувано по предявени от Е. И. срещу С. Д. искове за обявяване на нищожност и за унищожаване на саморъчно завещание, оставено от Е. Е. И. в полза на ответницата.
В хода на въззивното производство е представено саморъчно завещание, с което завещателката се е разпоредила в полза на ищеца. След като искането на последния за изменение на исковете е оставено без уважение, ищецът се отказал изцяло от предявеното за съдебно разрешаване спорно право и с определение от 04.03.2013 г. на основание чл. 119, ал. 2, изр. посл. ГПК /отм./ постановените по гр. д. № 4435/2005 г. на Софийския районен съд решения са обезсилени, а производството по делото е прекратено.
С обжалваното определение въззивният съд приел, че с оглед изхода на спора са налице предпоставките на чл. 64, ал. 3 ГПК /отм./ и присъдил на ответницата направените от нея разноски за двете инстанции.
Жалбоподателят счита това определение за неправилно. Излага съображения, че ответникът има право на разноски само ако не е дал повод за завеждане на делото – преценка, каквато въззивният съд е следвало да извърши. На следващо място посочва, че отговорност за разноски в тежест на ищеца не възниква, когато след предявяване на иска спорното право е погасено поради нови факти и ищецът веднага след това се откаже от иска си.
Следователно, въпросът, който жалбоподателят поставя, е за предпоставките, при които на ответника по делото следва да бъдат присъдени сторените от него разноски, когато производството е прекратено поради отказ от иска. По този въпрос е формирана трайна съдебна практика /определение № 289 от 12.05.2011 г. по ч. гр. д. № 255/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 906 от 16.11.2011 г. по ч. т. д. № 218/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г., определение № 298 от 06.07.2010 г. по ч. гр. д. № 244/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., и др./, според която разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК намира приложение във всички случаи, при които производството е прекратено поради оттегляне на иска, след като по делото са били извършвани процесуални действия от ответниците, съпътствани със сторени от тях разноски /напр. упълномощаване на адвокат, събиране на доказателства и др./, освен в хипотезата на чл. 231 ГПК. Прието е, че причината, мотивирала ищеца да се разпореди с предмета на спорното право, според процесуалния закон е ирелевантна досежно установеното в чл. 78, ал. 4 ГПК правило, както и че поведението на ответника за завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му.
Тази съдебна практика следва да бъде приложена и в разглеждания случай, в който, предявяването на искове за нищожност и за унищожаване на завещание е необходимо, за да се постигне целеният от ищеца правен резултат – отпадане качеството на ответницата на наследник на завещателката. Щом като законът изисква непременно завеждане на искове с посочения предмет, то поведението на ответницата и изразеното от нея становище по делото не е от значение и въззивният съд не е следвало да излага съображения в тази насока. При определяне на разноските приложение ще намери разпоредбата на чл. 64, ал. 3 ГПК /отм.- както е прието и в обжалваното определение/, съответно чл. 78, ал. 4 ГПК /от 2007 г./, а не чл. 65, ал. 2 ГПК /отм./, съответно чл. 78, ал. 2 ГПК /от 2007 г./.
С оглед изложеното, като е подал искова молба, с която е оспорил валидността на оставено в полза на ответницата саморъчно завещание, а по-късно се е отказал от предявеното за съдебно установяване право, ищецът /сега жалбоподател/ е поставил ответницата в положение да направи разходи във връзка със защитата си, които съгласно чл. 64, ал. 3 ГПК /отм./ следва да й бъдат присъдени. В този случай от значение е единствено обстоятелството, че съдебното производство и в двете инстанции е образувано и прекратено по инициатива на ищеца и въззивник, а мотивът за отказа /фактите, мотивирали отказа/ от исковете е ирелевантен. Според цитираната норма направените от ответната страна разноски са в тежест на ищеца и правилно са присъдени.
Ето защо доводите в частната жалба са неоснователни, а обжалваното определение е правилно и ще бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определението от 12.03.2013 г. гр. д. № 7664/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: