5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 15.01.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 650/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК частна касационна жалба от В. Д. С. срещу определение № 318 от 10.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 731/2012 г. на Хасковския окръжен съд.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в определението по определящи изхода на спора въпроси, които се свеждат до правната характеристика на уредените в чл. 124 ГПК искове, разликата между тях и допустимостта на същите, до приложение разпоредбата на чл. 298 ГПК и до вида и допустимостта на предявения от него иск. Твърди, че те са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изложени са и доводи за недопустимост и неправилност на определението, чиято отмяна се иска.
Ответниците по частната жалба не са подали писмени отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
В. Д. С. е подал искова молба срещу физически лица, които са били страна – ищци по гр. д. № 468/1995 г. на Димитровградския районен съд, приключило с решение № 285 от 08.06.1998 г. Сочи, че той не е страна по това дело, не е участвал в съдебното производство, не е имал възможност да изразява становища и да дава обяснения във връзка със спорното правоотношение и предмета на делото, не е упражнил права по чл. 171, чл. 174 или чл. 181 ГПК /отм./, не е надлежно привлечен по реда на чл. 175 ГПК /отм./, т. е. постановеният по това дело съдебен акт му е непротивопоставим съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК. Ищецът твърди също, че осъдителният диспозитив на съдебния акт е насочен срещу ТПК „Чайка” [населено място], а установителният обвързва същия ответник, както и Общината [населено място], и тъй като той не е наследник или правоприемник на ответник по делото, то силата на пресъдено нещо на решението не се е формирала по отношение на него. При това положение неясно и неразбираемо защо ищците по делото заявяват неоснователни претенции, позовавайки се на решението по гр. д. № 468/1995 г., и неоснователно претендират предполагаеми права, които не са установени по отношение на него в решение № 285 от 08.06.1998 г. Чужди претенции и твърдения обективират според ищеца неговия личен, пряк и непосредствен правен интерес да търси защита, за да докаже, че след като не е страна и не е участвал в съдебното производство по посоченото дело, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение.
Първоинстанционният съд приел, че така предявеният иск е недопустим и с определение от 24.09.2012 г. прекратил производството по гр. д. № 1362/2012 г. Приел, че в случая ищецът не търси възстановяване на право, което да е нарушено, не иска установяване на съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 124, ал. 3 ГПК иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи. Ако някакво право на ищеца е засегнато от твърдения на други лица, той би могъл да се защити, като потърси възстановяване на нарушеното си право или установяване съществуването на правото си. В случай, че са налице неоснователни твърдения на лица по отношение на конкретно право на ищеца, той би могъл директно да защити правото си, като при разрешаване на спора относно правото ще се установи дали е обвързан от силата на пресъдено нещо на съдебно решение.
С обжалвания съдебен акт това определение е потвърдено, като въззивният съд споделил изложените в него мотиви. Обсъдил оплакванията и доводите на ищеца в частната жалба, че е предявил отрицателен установителен иск, за да установи несъществуването на едно правно отношение, а именно, че не е страна по гр. д. № 468/1995 г.; че не съществува забрана за установяване на такова обстоятелство по съдебен ред, а точно обратното – чл. 124, ал. 1 ГПК допуска подобно установяване, както и че действащите норми не задължават ищеца да посочи правното основание на предявения иск. По тези доводи съдът посочил, че частният жалбоподател погрешно счита, че предявеният иск следва да се квалифицира като неоценяем установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, както и че ищецът действително няма задължение да посочи правно основание на иска си. Но от изложените в исковата молба фактически обстоятелства и искания се извежда, че той търси защита от твърдения, които счита за неоснователни и накърняващи негово конкретно право. В този случай той може директно да защити правото си, като при разрешаването на този спор ще се установи и дали е обвързан от силата на пресъдено нещо на съдебното решение. Затова и предявеният иск за това, че ищецът не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 468/1995 г., е недопустим.
Не се констатира да е налице порок на въззивното определение, съставляващ касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК – да съществува вероятност то да е недопустимо. Твърденията в този смисъл не са и обосновани от жалбоподателя.
Не са налице и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по следните съображения:
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, приложимо и в производствата по чл. 274, ал. 3 ГПК, за да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, следва да е обусловил изхода на делото по конкретния спор. Допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК изискват този обуславящ въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съответно да е разрешаван противоречиво от съдилищата. В т. 3 на тълкувателния акт е разяснено, че въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалвания съдебен акт въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друг влязъл в сила съдебен акт на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. Посочено е също, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по обуславящ правен въпрос.
В част от представените от жалбоподателя съдебни актове разрешените правни въпроси са различни от поставените в настоящото делото. Така, решение № 276 от 18.07.2007 г. по т. д. № 562/2005 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., е по спор за допустимостта на установителен иск с предмет установяване нищожност на запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист срещу ищеца. Решение № 885 от 12.06.2002 г. по гр. д. № 95/2001 г. на ВКС, ІV-то г. о., е за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот. С определение № 132 от 27.07.2000 г. по ч. гр. д. № 77/2000 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., се приема допустимост на иск за прогласяване недействителност на осиновяване. В определение от 28.11.2002 г. по ч. гр. д. № 3844/2002 г. на Софийския градски съд е прието наличие на правен интерес за установяване на обстоятелството, че дължимата от ищеца сума по предоставени за ползване 39 броя кредити за текущо потребление на граждани, отпуснати от ответника, към определена дата възлиза на сумата 3 760.43 лева. Решение № 984 от 2006 г. по гр. д. № 809/2005 г. на ВКС, ІV-то г. о., е за отрицателния установителен иск по чл. 336 ГПК /отм./, а решението от 15.06.2004 г. по гр. д. № 676/2003 г. на ВКС, ІV-то г. о., приема, че положителни установителни искове за установяване съществуването на наемно правоотношение между страните и самостоятелните права на наемател на ищеца в рамките на това правоотношение, са допустими.
Относно решение № 305 от 21.02.2011 г. по гр. д. № 10495/2010 г. на Русенския районен съд липсват данни да е влязло в сила, а така също не е посочен и предметът на предявения установителен иск /искове/, който съдът приел за допустим. Поради това и този съдебен акт не може да послужи като основание при преценката за наличие или липса на противоречиво разрешавани въпроси. Не са такова основание и определение № 464 от 13.05.2011 г. по гр. д. № 691/2010 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 67 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 1526/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., и определение № 988 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 812/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Те са постановени в производства по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК; освен това поставените в тях правни въпроси са различни от сега разглежданите – в първия съдебен акт това е въпросът за индивидуализацията на един недвижим имот, във втория – за допустимост на искове за установяване съществуването на трудови правоотношения, а в третия въпросът за силата на пресъдено нещо е разгледан по повод иск за ревандикация на недвижим имот.
Останалите съдебни актове, посочени в частната касационна жалба, както и в изготвеното допълнение и пояснение към нея, не са представени.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за допустимостта на иск за установяване, че ищецът не е обвързан от силата на пресъдено нещо на едно съдебно решение.
Това е така, защото в съдебната практика и в правната теория е безспорно, че спорът дали едно лице е обвързано от силата на пресъдено нещо на едно влязло в сила съдебно решение не е спор за правоотношение. Разрешаването на такъв спор чрез самостоятелно предявен иск е недопустимо, защото Гражданският процесуален кодекс не урежда такъв иск – той е непознат на правния ред. Повдигнатият от ищеца спор е спор за правните последици на влезлия в сила съдебен акт и по-точно за субективните предели на силата на пресъдено нещо на този акт. Разрешаването му може да стане при наличието на конкретен гражданскоправен спор, чрез който ищецът цели да възстанови правото си когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право.
Правото да се предявяват различни видове искове, включително и установителни, за съществуването или несъществуването на едно правоотношение или на едно право по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, възниква при наличието на правен интерес. Правният интерес по начало произтича от естеството на търсената защита. В случая ищецът не е предявил за защита конкретно претендирано или отричано право, поради което и не може да се прецени налице ли е правен интерес от защита на конкретно правоотношение, в исковия процес по разглеждането на което съдът да установи и дали той е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по друго дело.
Останалите въпроси – за правната характеристика на другите уредени в чл. 124 ГПК искове, разликата между тях и допустимостта на същите, не са обуславящи изхода на спора и по тях касационно обжалване също не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 318 от 10.10.2012 г. по в. ч. гр. д. № 731/2012 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: