О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1066
С., 14.11. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 832/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адв. Й. М. – пълномощник на Е. С. П., срещу въззивното решение № 160 от 19.05.2011 г. по в. гр. д. № 141/2011 г. на Великотърновския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответницата по касация И. С. П. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1146 от 29.12.2010 г. по гр. д. № 906/2010 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен предявен от жалбоподателката положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от един апартамент в [населено място], извън притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от същия имот по договор за дарение, сключен с н. а. № 679 от 22.08.2000 г.
Въззивният съд, с препращане съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, приел, че ищцата не е ангажирала доказателства за това ответницата да е действала като неин скрит пълномощник, за да се направи извод, че във вътрешните отношения между тях собственик на подареното имущество е ищцата. По делото е безспорно установено, че за периода м. август 1993 г. – м. юни 1994 г. ищцата превела на ответницата на няколко транша различни суми в общ размер 49 500 австрийски шилинга. Апартаментът е закупен с договор от 18.11.1993 г. по реда на Наредбата за държавните имоти /НДИ – отм./ за сумата 85 158 стари лева от Г. М. П. – втора съпруга на бащата на страните С. П., а с н. а. № 166 от 30.06.1994 г. съпрузите го дарили на ответницата. Дори да се приеме, че апартаментът е закупен изцяло със средства на ищцата, това обстоятелство не е годно да я легитимира за собственик. Влагането на средства за закупуването на един имот само по себе си не е придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС. За вложените средства предоставилият ги има на разположение друг иск. Установено е по категоричен начин, че между страните по делото липсва договор за поръчка, сключен във формата на чл. 292, ал. 3 ЗЗД – писмено с нотариална заверка на подписите, при което не може да се приеме, че правата и задълженията на договора за дарение са възникнали за ищцата. Затова и ищцата не може да се легитимира за титуляр на останалата 1/2 ид. ч. от имота, извън тази, дарена й от ответницата с договора от 2000-та година.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК са допуснатите от въззивната инстанция нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди на първо място, че въпреки липсата на писмен договор с нотариална заверка на подписите, поръчката, която има за предмет закупуване на апартамента от Г. М. П., е изпълнена чрез сключването на договор с общината, за цена, предоставена от ищцата. Сделката е финализирана, като приобретателката и съпругът й дарили апартамента на ответницата. Според жалбоподателката при тази безспорна фактическа обстановка съдът неправилно приложил закона към сделка, с която ответницата не придобива първоначално собствеността на апартамента; че въззивният съд незаконосъобразно отказал да допусне до разпит свидетели за установяване правото на собственост на ищцата и върху втората половина от имота. Становището на съда по допустимостта на свидетели за правоотношения между две сестри по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 ГПК било немотивирано; свидетелите не са за установяване на договор за поръчка, какъвто е сключен и страни по който са лица, които не са страни в производството по делото. Жалбоподателката се позовава на решение № 3831/1959 г. на ВС, І-во г. о.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
Жалбоподателката не е изпълнила първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението, защото развитите в него съображения по същество се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно в тълкувателното решение е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на посочения тълкувателен акт.
Освен това следва да се има предвид, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 /както и в касационната жалба/ е развита теза, според която ищцата черпи права от договора за покупко-продажба, сключен между общината [населено място] и Г. М. П., при който последната действала като подставено лице; че свидетелите следвало да бъдат допуснати до разпит не за да установят договор за поръчка между ищцата и ответницата, а наличието на сделка с подставено лице. Така изложеното излиза извън предмета на делото, по който се е произнесъл съдът с обжалваното решение. Характерно за фигурата на подставеното лице е, че две лица постигат съгласие да сключат сделка, но искат да я прикрият и затова уговарят като страна по нея да фигурира едно трето – подставено лице. Ако ищцата твърди тя да е истинската страна по покупко-продажбата от 1993 г., то тя следва да установи привидност на тази сделка. Правното й твърдение в случая е друго – за наличие на съглашение между страните по делото ищцата да предостави парични средства за закупуване от Г. М. П. на имота, който впоследствие да бъде прехвърлен от приобретателката на ответницата, а последната да го прехвърли изцяло на ищцата. Изхождайки от тези твърдения, възприети от първоинстанционния съд и залегнали в доклада по делото по чл. 146 ГПК, по който ищцата не е възразила /л. 70 от първоинстанционното дело/, съдът правилно е квалифицирал отношенията между страните по делото като такива по договор за косвено представителство /скрито пълномощие/. Във връзка с този предмет е преценил искането за допускане на гласни доказателства и е приел, че те са недопустими. Становището му е в съответствие с трайната съдебна практика, че изискваната форма – договорът за скрит мандат да е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, е за валидност на договора, поради което съгласие за скрито представителство не може да се доказва със свидетелски показания. Ето защо дори да се приеме, че определящият според жалбоподателката правен въпрос по настоящото дело е този за допустимостта на свидетелски показания, той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния съд, изразена в цитираното от нея решение № 3831 от 13.11.1959 г. по гр. д. № 7247/1959 г. на І-во г. о. С него е прието, че когато е налице фигурата на подставеното лице, всякога при сключване на сделката има симулация в лицата и поради това свидетелски показания са допустими за установяване на тази привидност при условията на чл. 134, ал. 2 ГПК /отм./ за страната по сделката. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е друга, поради което и не е налице противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се добави, че изхождайки от признанията на ответницата и останалите доказателства по делото, въззивният съд е приел за доказано наличието на съглашение, което, според записаното в мотивите към обжалваното решение, прави свидетелските показания излишни. Когато обаче е преценявал валидността на уговорката от гледна точка на чл. 292, ал. 3 ГПК, е приел същата за нищожна, при което положение въпросът дали в конкретния случай свидетелските показания са допустими, не е и определящ изхода на спора между страните.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 160 от 19.05.2011 г. по в. гр. д. № 141/2011 г. на Великотърновския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: