4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 11.02.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7008/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Л. Василева К. и В. Василева К. чрез пълномощници адв. Й. Г. и адв. В. М., срещу въззивното решение № 3667 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 3369/2007 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решението от 26.08.2005 г. по гр. д. № 3329/2004 г. на Софийския районен съд и касаторите, конституирани като правоприемници на основание чл. 120 ГПК /отм./ на първоначалния ответник В. А. К., осъществявал търговска дейност под фирма [фирма], са осъдени да предадат на [фирма] владениието върху склад 2 от железобетонна конструкция с площ 238 кв. м., представляващ имот пл. № 205, заснет през 1996/1997 г. и нанесен в к. л. 265 съгласно неодобрен кадастрален план на [населено място], м. «Захарна фабрика», при посочени граници.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните правни въпроси:
1. Следва ли категорично да се докаже, че определен имот е предоставен за стопанисване и към кой момент е следвало да стане това, за да се приеме придобиване на правото на собственост от преобразуваното дружество на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./. По този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС: решение № 22/11.02.2011 г. по гр. д. № 1339/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 118/22.03.2012 г. по гр. д. № 1370/2010 г. на І-во г. о., и решение № 96/06.07.2010 г. по т. д. № 886/2009 г. на І-во т. о. Твърди се, че без основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ е приложен спрямо обект, изграден по силата на договор за гражданско дружество години след преобразуването и приватизацията на държавното предприятие и то върху поземлен имот, който не е собственост на преобразуваното предприятие.
2. Към кой момент следва да е налице предоставяне за стопанисване и управление на имуществото, за да е налице фактическият състав на придобиване на правото на собственост по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ – към момента на създаване на търговското дружество с държавно имущество или в един по-късен момент и дали единствено включването в дълготрайните материални активи на това имущество е достатъчно, за да се направи извод за предоставянето му от страна на държавата, за стопанисване и управление.
3. За доказателственото значение на акта за държавна собственост и счетоводните записвания при доказване придобиването на право на собственост от търговско дружество по реда на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ – касаторите се позовават на решение от 08.11.2004 г. по гр. д. № 415/2004 г. на Смолянския окръжен съд като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване; сочат, че в случая позоваването е на констативен нотариален акт, издаден въз основа на акт за държавна собственост; че при издаването му през 1996 г. е констатиран факт, който не съвпада с твърдяната дата на придобиване от ищеца на активите на праводателя, т. е. твърдяно като налично е право на собственост, а не право на оперативно управление; твърдят противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 149/11.01.2013 г. по т. д. № 308/2012 г. на ІІ-ро т. о., решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 248/06.01.2012 г. на ІІ-ро г. о., че ищецът по иска по чл. 108 ЗС следва да установи по безспорен начин идентичността на имота по документи, доказващи правото му собственост, с очертани поне три граници, съседи или друго достатъчно подробно описание.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди също, че въззивният съд не е изпълнил своето задължение да съобрази дадените указания с решение № 1109/07 от 29.10.2007 г. по гр. д. № 1317/2006 г. на ВКС, ІV-Б г. о., с оглед т. 11 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; че въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС по приложение на чл. 97 и 98 ЗС, тъй като ищецът не е собственик на земята и няма как по силата на приращението да стане собственик на изграденото от наследодателя на касаторите след 1995 г.
На последно място в изложението касаторите обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че при спор за право на собственост на преобразувани бивши държавни предприятия позоваването на данни, които са противоречиви и различни в различните документи, съставянето на документи, които по никакъв начин не кореспондират с основния документ, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото; че по този начин може да се предотврати неоснователното придобиване на собственост от фирми, чиято претенция се основава единствено на констативен нотариален акт, съставен въз основа на акт за държавна собственост или друг документ, които не кореспондират с първичния документ, съставен в процеса на приватизация на дружества, както и на частни документи, съставени за нуждите на процеса.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
За да уважи предявения иск за ревандикация, въззивният съд обсъдил представения с исковата молба н. а. № 23/08.12.1999 г., с който на основание чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 17а ЗППДОбП /отм./ ищецът е признат за собственик на спорния по делото склад, и като се позовал на ТР № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС за обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, посочил, че в тежест на оспорващия правата на ищеца е да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Това ответникът по делото не е сторил; напротив – събраните по делото писмени доказателства и съдебни експертизи установяват верността на фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт придобивно основание.
С решение № 122 от 14.03.2012 г. по гр. д. № 1472/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, е прието, че когато предпоставките за придобиване право на собственост по чл. 17а от ЗППДОП /отм./ са установени в охранително производство по чл. 587, ал. 1 ГПК и е издаден констативен нотариален акт, последният легитимира като собственик своя титуляр с доказателствена сила спрямо всички; тази доказателствена сила важи до доказване на противното и всяко трето лице, на което се противопоставя, може да доказва, че титулярът на акта не е собственик, чрез доказване неверността на констатациите на нотариуса; при оспорване от насрещната страна на така констатираните права на собственост доказателствената тежест в процеса се размества.
Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази задължителна съдебна практика. То съответства и на решенията по чл. 290 ГПК, посочени от касаторите при обосноваване на първия правен въпрос, в които е разгледан фактическият състав на основанието по чл. 17а ЗППДОбП /отм./: наличие на собственост в лицето на държавата по отношение на конкретно определено имущество, отстъпване на това имущество за управление и стопанисване на държавно или общинско предприятие, което в момента на преобразуването му в търговско дружество има право на оперативно управление, включване на имуществото в баланса на новообразуваното дружество и съответствие на това право с акта на преобразуването му /т.е. в този акт да не е предвидено друго по включването на имуществото в капитала на новообразуваното дружество/. Наличието на този фактически състав подробно е обоснован в мотивите към обжалваното решение като осъществил се в разглеждания случай. По този начин въззивният съд е изпълнил и указанията, дадени в отменителното решение на Върховния касационен съд при предишното касационно обжалване. Така, съдът е обсъдил заключенията на допуснатите счетоводни експертизи, при проследяване на счетоводната документиця във връзка с решение № 145/28.06.1991 г. на КТ при МС за разделяне на ДФ «К.» между новообразуваните ДФ «С.», ДФ «С.» и АФ «К.» и решение от 03.07.1991 г. на Софийския градски съд по ф. д. № 14677/1991 г. за регистриране на ДФ «С.», и е приел, че предметът на делото е бил включен в баланса на ДФ «С.», впоследствие в правоприемника [фирма] при посочено основание за заприходяването – разделителен протокол към решение № 145/1991 г.; бил е наличен в последващите баланси на дружеството при прилагане на задължителната преоценка на активите и фигурира по баланса към последната проверена от вещите лица година – 2010 г., като липсват счетоводни данни активът да е бил изключван от баланса на ищеца. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на всички елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, включително и по предоставянето за стопанисване и управление и релевантния за това момент, като актът за държавна собственост и счетоводните записвания в книгите на ищеца са преценени във връзка с останалите доказателства по делото, без да им е отдадено преимуществено доказателствено значение.
Следователно, обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика; между него, от една страна, и решение № 149/11.01.2013 г. по т. д. № 308/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., и решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., от друга, не може да се извърши съпоставка по въпроса как се индивидуализира предметът на иска по чл. 108 ЗС, поради различието в спорните вещи – склад, съответно части от земната повърхност; в решение № 248/06.01.2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., въпросът за начина на установяване на идентичност не е разгледан; решението на Смолянския окръжен съд, цитирано при обосноваване на третия правен въпрос, не е представено. По тези съображения не се констатира да са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и по трите поставени въпроса.
При наличето на задължителна съдебна практика, съобразена при постановяване на въззивното решение, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Касационно обжалване не може да се допусне и по довода за противоречие на въззивното решение с константната практика на ВКС по приложението на чл. 97 и 98 ЗС, което не е обосновано с посочване, съответно с представяне на съдебни актове съгласно разясненията в т.т. 2 и 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото от изложението става ясно, че според касаторите неправилно е приложена разпоредбата на чл. 92 ЗС, следва да се посочи, че тя не е сред мотивите на въззивния съд при обосноваване на извода, че ищецът е собственик на спорния имот. Тъй като се касае за склад, съдът е изложил съображения за осъществено пристрояване на сградата, което не може да бъде отделено от последната, и при приложение на чл. 97 и 98 ЗС, както и съобразно смисъла на сключения между страните договор за съвместна дейност от 12.01.1993 г., заключил, че, макар след първоначалното придобиване от ищеца да е извършено пристрояване на придобития актив, собственик на целия актив, включително и на пристроената част, остава ищецът.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3667 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 3369/2007 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: