3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 18.06.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2021/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Н. срещу въззивното решение № 106 от 29.02.2012 г. по гр. д. № 168/2011 г. на Софийския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат Г. М. – пълномощник на касатора, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и същата е допустима.
Ответниците по касация С. А. С. и В. А. С. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 235 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 60/2007 г. на Костинбродския районен съд, с което на публична продан е изнесен първи етаж от двуетажна жилищна сграда, представляваща северен близнак от къща-близнак, построена в УПИ ХVІ-1538 от кв. 60 по плана на [населено място], и е отхвърлена претенцията на С. С. и В. С. за възлагане в техен дял на делбения имот. Съдът е постановил делбата да се извърши по реда на чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като имотът, според заключението на вещото лице, е неподеляем с оглед разпоредбата на чл. 40 ЗУТ, а претенцията по чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./ на съделителите С. е недоказана, тъй като няма данни по делото те да са живели в имота при откриване на наследството и да не притежават друго жилище. По искането за възлагане, направено от Н., съдът приел, че то не е заявено в срока по чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./. Дори да беше обратното, според въззивния съд искането щеше да е неоснователно, тъй като по делото няма данни той да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството, нито са събрани доказателства за липсата на друг жилищен имот за този съделител.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:
1. задължен ли е въззивният съд да спре висящото пред него производство при наличието на преюдициален спор или поради разкриването на престъпни обстоятелства и
2. следва ли съдът да спре производството, което е във фазата по извършване на делбата, при наличието на преюдициален спор или поради разкриването на престъпни обстоятелства, касаещи решението по допускане на делбата в първата фаза на производството.
Касаторът се позовава на противоречие с т. 8 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. В нея е посочено, че съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно. Поради това, с оглед на разпоредбите на чл. 220 и чл. 222 ГПК /отм./, следва да се изчака влизане в сила на решението или присъдата по обуславящото дело, което налага спиране на производството по обусловеното. Аналогично е положението при констатирани от съда, при разглеждане на гражданскоправния спор, престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи и неговият изход, с разликата, че при това основание, спирането може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т. е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното. Когато посочените основания за спиране на производството са се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото би се върнало за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане на процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело.
Касаторът е представил и решение № 485 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1253/2009 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. Като е направено позоваване на посоченото ТР № 1/2001 г., с този съдебен акт е прието, че решението за отхвърляне на иск за делба на недвижим имот е недопустимо, тъй като съдът е отказал да спре въззивното производство, макар при висящността му да е било образувано гражданско дело за установяване правата на ищците върху делбения имот по отношение на трети за съсобствеността лица, снабдили се с нотариален акт по обстоятелствена проверка.
Като преюдициален спор, изходът на който е от значение за настоящото дело, касаторът е посочил образувано с постановление от 28.01.2011 г. на Костинбродската районна прокуратура досъдебно производство срещу съделителите С. за използване на неистински частен документ – заявление за отстъпване право на строеж, представено в производството по допускане на делбата. Според касатора при тези данни е налице хипотеза по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – първата част на двата поставени въпроса, но въззивният съд неправилно е игнорирал наличието на наказателно производство относно автентичността на означения документ.
Хипотезата по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, касаеща втората част на поставените въпроси, е обоснована с представените във въззивното производство декларация от С. Д. Н., че оттегля показанията, дадени от него по гр. д. № 60/2007 г. на Районния съд [населено място], и молба, съдържаща мотива за отказа – за да не заблуждава съда.
Заявлението за учредяване право на строеж и показанията на свидетеля Н. са обсъждани в първата фаза на делбеното производство във връзка с делбата на втория жилищен етаж, като по отношение на него искът е отхвърлен.
Касаторът счита, че при наличие на предпоставки по чл. 229, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК, отказът на съда да спре производството във втората фаза на делбата е довел до недопустимост на обжалваното въззивно решение.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В разглеждания случай не съществува вероятонст обжалваното въззивно решение да е недопустимо на основанията, въведени от касатора.
Съгласно т. 1 на посоченото ТР № 1/2010 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, от значение за изхода на конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
В разглеждания случай въпросът дали следва да се допусне делба и на втория етаж от сградата, в която се намира допуснатият до делба първи жилищен етаж, е извън предмета на спора във втората фаза на делбеното производство. В нея съдът следва да извърши делба само на този имот, за който такава е допусната с влязло в сила решение. А щом поставеният от касатора въпрос не е във връзка с предмета на обжалваното решение, то и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по двата поставени въпроса не е налице, макар евентуалното наличие и на друг делбен имот да би могло да повлияе на способа за извършване на делбата.
В молбата от 03.05.2012 г., с която е представено изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са развити оплаквания /изложени и в касационната жалба/ относно претенцията на касатора за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./. В тази насока, обаче, не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който настоящият състав на ВКС, І-во г. о., да се произнесе.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 550 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 106 от 29.02.2012 г. по гр. д. № 168/2011 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Л. С. Н. да заплати на С. А. С. и В. А. С. разноски за водене на делото във ВКС на РБ в размер на 550 /петстотин и петдесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: