4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 99
София, 14.04.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. N 730/2016 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 361/25.01.2016 г. на П. М. Ц. срещу определение от 07.01.2016 г. по гр. д. № 354/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 7 ГПК на Националното бюро за правна помощ /НБПП/ разноските за изплатено адвокатско възнаграждение в полза на лицето, назначено за неин представител по делото, при условията на чл. 23, ал. 3 от Закона за правната помощ /ЗПрП/ по реда на чл. 95 ГПК.
Жалбоподателката иска отмяна на атакувания съдебен акт като неправилен с довод за незаконосъобразно приложение на чл. 78, ал. 7 ГПК. Поддържа, че само в два случая, уредени в ГПК, лицето, на което е предоставена правна помощ, може да бъде осъдено да я заплати: 1. чл. 96, ал. 1, т. 1 ГПК – когато на това основание правната помощ се прекратява,, и 2. чл. 97, ал. 2 ГПК – когато страната се лишава от правна помощ, тъй като не са били налице условията за предоставянето й. Поддържа още, че правната помощ се предоставя независимо от изхода на спора, че е безплатна и че НБПП не е страна в процеса, поради което и нормата на чл. 78, ал. 7, изр. 2 ГПК не урежда отговорност на загубилата делото страна към него.
НБПП като ответна страна, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по същество, като поддържа, че обжалваното определение е съобразено с нормите на чл. 78, ал. 7 ГПК и чл. 27а ЗПрП.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. o., като обсъди данните по делото, намира частната жалба за допустима като подадена в срок, от страна по спора с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна, като съображенията за това са следните:
За да осъди П. Ц. за сумата 300 лева за изплатено възнаграждение на назаначения й служебен защитник, в полза на НБПП, Великотърновският апелативен съд приел от фактическа страна, че предявените от молителката искове по чл. 45 ЗЗД са окончателно отхърлени с влязло в сила решение № 63 от 13.03.2015 г. по гр. д. № 354/2013 г. на същия съд, че с определение от 06.02.2014 г. е сменен служебният защитник, по искане на последния, като е назначен нов, както и че, видно от представеното към молбата на НБПП решение № ВТ-359-10213/2015 от 07.05.2015 г., възнаграждение в размер на 300 лева е изплатено от бюрото на адвоката – служебен защитник. От правна страна апелативният съд приел, че нормата на чл. 78, ал. 7 ГПК съдържа две хипотези, уреждащи отговорността за разноски към НБПП за заплатената от него правна помощ в зависимост от изхода на спора. Приел е, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 7, изр. 2-ро ГПК, тъй като исковете са изцяло отхвърлени, а тя касае именно такива случаи и ищцата следва да възстанови на НБПП направените разноски.
Изводите на апелативния съд не се споделят от настоящия състав на ВКС, І-во г. о.
Данните по делото сочат, че с определение № 1014 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 732/2011 г. Русенският окръжен съд като първа инстанция е предоставил правна помощ на ищцата, изразяваща се в процесуално представителство, след преценка на обстоятелствата, посочени в чл. 23, ал. 3 ЗПрП, които са обосновали извод, че същата не разполага с достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение.
С определение от 06.02.2014 г. по гр. д. № 354/2013 г. Великотърновският апелативен съд освободил назначения от окръжния съд служебен защитник, по негово искане, а с определение от 11.02.2014 г. е назначил за служебен защитник на ищцата адв. Д.-Б.. Искания за лишаване на ищцата от правна помощ не са правени и не са разглеждани от апелативния съд, нито е повдиган и разглеждан въпрос за промяна в обстоятелствата, въз основа на които й е предоставена безплатна правна помощ в първа инстанция.
С решение № 63 от 13.03.2015 г. по гр. д. № 354/2013 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил охвърлителното решение № 671 от 16.11.2012 г. по гр. д. № 732/2011 г. на Русенския окръжен съд. Това решение е обжалвано от ищцата и е било предмет на гр. д. № 4457/2015 г. по описа на ВКС на РБ, ІV-то г. о., като с определение № 1387 от 03.12.2015 г. касационната жалба не е допусната до разглеждане по същество и въззивното решение е влязло в сила.
Съгласно чл. 23, ал. 2 вр. чл. 21 ЗПрП, правната помощ, във вида на процесуално представителство, обхваща и случаите когато страната по едно висящо гражданско дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, но желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. В чл. 23, ал. 3 ЗПрП съдът е посочен като органа, който в хипотезата на ал. 2 предоставя правната помош, както и критерият, комплексен по естеството си, който той съобразява. В сравненение с чл. 22 ЗПрП, чл. 23 ЗПрП не посочва изрично, че правната помощ във вида процесуално представителство е безплатна, но тази нейна характеристика се извлича от чл. 2 ЗПрП, където е посочено, че тя се финансира от държавата, както и от чл. 94 ГПК, който я посочва изрично като безплатна. Безплатна означава, че лицата, на които е предоставена, не дължат по начало възстановяване на средствата, чрез които тя им се осигурява, на държавата. Именно това е принципното положение, върху което почива уредбата на правната помощ в ЗПрП – правната помощ се предоставя на физически лица, съгласно чл. 5 ЗПрП, и се поема от държавата, като по този начин се гарантира конституционно признатото им право на защита в процеса. От този принцип чл. 27а ЗПрП предвижда, че е възможно изключение, като постановява, че възстановяването на средствата на държавата, в лицето на НБПП, от лицата, на които правната помощ е предоставена, е възможно в предвидените със закон случаи.
Уредените в чл. 78, ал. 7 изр. 1 и 2 ГПК две хипотези не са такива случаи. Това се налага от граматическото и систематическо тълкуване на разпоредбата. В чл. 78, ал. 1, изр. 1 ГПК е казано, че ако лицето, на което е предоставена правна помощ, спечели делото и следователно има право да му се присъдят срещу насрещната страна, разноските, които е направило във връзка с делото, за НБПП възниква вземане срещу изгубилата спора страна за разноските за адвокатско възнаграждение на служебния защитник. Тогава, при наличие на искане от НБПП, подкрепено с доказателства, че възнаграждението на служебния защитник е изплатено от бюрото, съдът следва да присъди на същото сумата, осъждайки изгубилата спора страна за нея. В тази хипотеза по изключение с ГПК е признато директно вземане на НБПП, без бюрото да е страна в процеса, срещу изгубилата спора страна, която не е страната, на която е предоставена правна помощ. Това негово вземане не го прави страна нито в процеса, нито страна по материалноправната по своето естество безвиновна отговорност за разноски. Именно отговорността за разноски урежда чл. 78 ГПК, която е отговорност на страните в процеса, не и на трети лица, и която е поставена в зависимост основно от материалноправния изход на делото между тях. Ето защо хипотезата на чл. 78, ал. 7, изр. 2 ГПК следва да се тълкува не във връзка с изр. 1, който урежда и въвежда вземането на НБПП като изключение, а в общия контекст на чл. 78 ГПК, касаещ разпределяне на отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода по него. Съгласно чл. 78, ал. 7, изр. 2 ГПК в случаите на осъдително решение лицето, получило правна помощ, дължи разноски по делото съобразно принципа, установен в чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК – изхода на спора. Този текст идва да акцентира единствено върху това, че в случай на уважен осъдителен иск срещу лицето, получило правна помощ, последното дължи разноски на насрещната страна по делото /а не, че дължи на НБПП средствата, които бюрото е разходвало за възнаграждение за служебен защитник/. Следователно чл. 78, ал. 7, изр. 2 ГПК не е от изключенията, предвидени в чл. 27а ЗПрП, за разлика от чл. 97, ал. 2 ГПК – случаят на лишаване от правна помощ, и чл. 96, ал.1, т.1 ГПК вр. чл. 27 ЗПрП – хипотезата на прекратяването й поради промяна в обстоятелствата, въз основа на които тя е предоставена.
Аргумент в подкрепа на изложеното може да се извлече и от чл. 24 ЗПрП, който урежда случаите, в които правна помощ не се предоставя, въпреки че може да са налице предпоставките, очертани в чл. 22 и 23 ЗПрП. Една от хипотезите е, когато претенцията на страната е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Само в този случай законът обвърза правната помощ с възможния изход по делото, но на етап предоставянето й. По никакъв начин ЗПрП не обвързва с изхода на делото възстановянето на средствата от лицето, на което тя вече е предоставена, нито разпоредбата на чл. 78, ал. 7 ГПК го прави.
Обстоятелството, че в случая страната, на която е предоставена правна помощ, е освободена от такси и разноски по делото, е неотносимо към спора. Средствата, които държавата отделя за осигуряването на правна помощ, не са разноски по смисъла на чл. 78 ГПК.
Обжалваното определение като незаконосъобразно ще бъде отменено, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определението от 07.01.2016 г. по гр. д. № 354/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, с което П. М. Ц. е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 7 ГПК на Националното бюро за правна помощ сумата 300 лева, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: