4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
София, 19.07.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1120/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 268 от 16.12.2015 г. по в. гр. д. № 520/2015 г. на Сливенския окръжен съд е потвърдено решение № 139 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 833/2014 г. на Районния съд [населено място] в обжалваната му част, с която са определени квотите на съсобственост в допуснатите до делба имоти в [населено място]: 5/8 ид. ч. за Б. Й. К. и 3/8 ид. ч. за И. К. И. по отношение на имот с идентификатор 51809.504.2251.1.3, представляващ жилище с площ от 40 кв. м., както и 3/4 ид. ч. за Б. К. и 1/4 ид. ч. за И. И. по отношение на имот с идентификатор 51809.504.2251.1.4, представляващ жилище с площ от 80 кв. м.
Касационна жалба е подадена от ответника И. К. И., който е изложил оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът Б. Й. К. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на съдебна делба е наследството на В. Д. К., б. ж. на [населено място], починала на 03.06.2011 г. Ищецът Б. К. е неин съпруг от втори брак, сключен на 21.09.1984 г., а ответникът И. И. е неин син от първия брак. Апартаментът с площ от 40 кв. м. е придобит от наследодателката В. К. с договор за доброволна делба, вписан на 21.12.1999 г., по силата на който тя е получила апартамента в свой дял, при задължение да заплати на другата съделителка Е. М., нейна сестра, сумата от 1 500 лв. за уравнение на дяловете. Вторият апартамент с площ от 80 кв. м. е придобит чрез участие на В. К. в Ж.. Нотариалният акт за собственост е издаден през 1988 г., по време на брака й с ищеца. Въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция, че при делбата от 1999 г. е възникнала съпружеска имуществена общност върху 1/2 ид. ч. от малкия апартамент, тъй като тя е придобита чрез възмездна сделка по време на брака между наследодателката и ищеца. Не са зачетени показанията на свидетелката Е. М., че не е получила уговорената сума от 1 500 лв. за уравнение на дяловете. Прието е, че дори да не е извършено такова плащане, договорът е валиден, а и няма доказателства правото на развалянето му да е упражнено. За големия апартамент съдът се позовал на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, според който правото на собственост върху обект, построен от Ж., възниква при снабдяването с нотариален акт. В случая нотариалният акт е от 1988 г., по време на брака между наследодателката и ищеца, затова целият апартамент представлява съпружеска имуществена общност. Съдът не е зачел възражението на ответника, че ищецът няма принос за придобиването на този апартамент, тъй като член-кооператор е била само наследодателката В. К. и сградата е била построена още преди сключване на брака й с ищеца. Прието е, че от свидетелските показания не може да се установи възражението за липса на принос.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса, уточнен от настоящия състав съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така: възниква ли съпружеска имуществена общност върху онази част от съсобствен имот, която единият съпруг придобива чрез делба, ако той не изпълни задължението си да заплати на другия съделител уговорената сума за уравнение на дяловете и ако другият съделител не поиска разваляне на договора за делба поради неплащането. Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като приложимият закон относно последиците на неплащането и относно приложението на СИО бил непълен и неясен, а и нямало формирана практика на ВКС по този въпрос. Настоящият състав приема, че по въпроса не може да се допусне касационно обжалване, тъй като той не е обусловил изхода на спора за размера на дяловете на съделителите в малкия апартамент. За да приеме, че при делбата от 1999 г. е възникнала съпружеска имуществена общност върху придобитата от В. К. 1/2 ид. ч. от този апартамент, първоинстанционният съд е изложил съображения, че се касае за възмездно придобивно основание, осъществено по време на брака между В. К. и Б. К. и че не кредитира показанията на свидетелката Е. М., според които тя не е получила договореното парично уравнение на нейния дял. Оттук съдът е направил извод, че не е опровергана презумпцията за съвместен принос на съпрузите в придобиването на тази идеална част. Въззивният съд не е приел нещо различно по този въпрос, напротив, препратил е към мотивите на първата инстанция и по този начин ги е направил свои. Следователно делото е решено при различна предпоставка от тази, съдържаща се във въпроса – установено неплащане на паричното уравнение на дяловете.
На следващо място се поставя въпросът как се определя квотата на съпруга на съделителя при извършено от последния плащане на сума за уравнение дела на другия съделител, която е в пъти по-ниска от данъчната оценка на имота. Жалбоподателят счита, че когато един от съпрузите е страна по договор за делба и трябва да заплати за уравнение на дяловете сума, която е по-ниска от данъчната оценка на придобитата от него идеална част, то неговият съпруг ще придобие при последващо прекратяване на съпружеската имуществена общност не половината от тази идеална част, а квота, съответстваща на половината от реално заплатената цена спрямо стойността на целия имот. В настоящия случай при делбата от 1999 г. и след смъртта на съделителката В. К. делът на нейния съпруг не е половината от придобитата при делбата 1/2 ид. ч. от имота, а 750/11 208.75 ид. ч., което съответства на половината от договорената сума за уравнение на дяловете – 1 500 лв., спрямо данъчната оценка на целия имот. Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос също не е налице. Няма съмнение в съдебната практика, че когато единият от съпрузите придобие по време на брака идеална част от недвижим имот срещу заплащане на сума за уравнение на дяловете, възниква съпружеска имуществена общност върху придобитата при делбата идеална част, независимо от това дали тя е заплатена по реалната й стойност, по данъчната оценка или при по-ниска цена, каквато страните са уговорили. Предлаганото от жалбоподателя разрешение на поставения въпрос е в нарушение на принципите на съпружеската имуществена общност. Делбата е възмезден способ за придобиване на собственост, поради което върху придобитото от съпруга-съделител при посоченото условие възниква съпружеска имуществена общност. Недопустимо е съпрузите да имат различни дялове в придобитата от единия съпруг при делба идеална част от имот.
Следващият въпрос е за наличието на съвместен принос в изграждането на жилище в Ж., когато само единият съпруг е станал член-кооператор преди сключването на брака, а е получил констативен нотариален акт след сключването на брака. Според жалбоподателя приносът на съпруга, който не е член-кооператор, следва да се преценява до момента на изграждане на сградата в груб вид. Ако бракът е сключен след този момент, то няма и принос по чл. 19 СК 1985 г. /отм./, респ. чл. 21 СК, съответно – не възниква съпружеска имуществена общност. Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос не е налице. Има задължителна практика на ВС и ВКС, която дава отговор на поставения въпрос. В ППВС № 5/1972 г. е разяснено, че движимите и недвижими вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, ако придобиването е станало по време на брака. Посочено е също, че моментът на придобиване следва да се определи съобразно общите правила на съответния придобивен способ. Когато се придобива жилище чрез участие в Ж., моментът на придобиване е определен в чл. 35, ал. 2 ЗЖСК и свързаните с него разяснения на ТР № 44/1975 г. на ОСГК на ВС и т. 2 на ППВС № 3/1983 г. Налице е и практика на ВКС по чл. 290 ГПК по поставения въпрос. В решение № 193/14 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2647/2014 г. на I-во г. о. е прието, че правото на собственост върху обект в сграда на Ж. се придобива от датата на съставяне на нотариалния акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, а не в някакъв предходен момент, като например завършването на строежа на сградата или съставянето на окончателния разделителен протокол. Ако този нотариален акт е съставен при действието на СК от 1985 г. / отм./ и по време на брака на член-кооператор в Ж., на когото е разпределен имотът, презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК /отм./ намира приложение, независимо от това дали само единият съпруг е бил член-кооператор или не. В този случай може да се признае, че имотът е индивидуална собственост на единия съпруг, само ако той докаже, че другият съпруг няма никакъв принос в придобиването му. Наличието на задължителна практика по поставения въпрос изключва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение на въззивния съд не влиза в противоречие с тази практика, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По настоящото дело са разпитвани свидетели с цел опровергаване на презумпцията за съвместен принос. И двете предходни инстанции са изложили съображения след преценка на тези показания, като са приели, че презумпцията не може да се приеме за опровергана.
И на последно място се поставят въпросите за обсъждането на неповдигнати във въззивната жалба оплаквания, вместо повдигнатите, както и за игнорирането на показанията на свидетелите на основание констатирани в тях несъществени противоречия. Според касатора въззивният съд не обсъдил следните оплаквания в жалбата, с която е сезиран: че са недопустими свидетелски показания за доказване изпълнение на установено с писмен акт парично задължение; че е неправилен изводът на районния съд за възникнала СИО върху придобитата срещу 1 500 лв. 1/2 ид. ч. от малкия апартамент, тъй като в договора за делба имало неточен изказ и на последно място – за необоснования с нищо извод, че щом не е оспорила неплащането на уравнението, значи съделителката го е получила. Жалбоподателят счита, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., решение № 310 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. – всичките на ВКС, IV-то г. о.; определение № 379 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 3606/2015 г. на ВКС, II-ро г. о. Настоящият състав приема, че не следва да се допуска касационно обжалване по тези въпроси. Действително, мотивите на въззивния съд са лаконични и по съществените въпроси препращат към мотивите на районния съд. Като резултат обаче разглеждането на посочените по-горе оплаквания не би могло да промени изхода на делото, т. е. не е налице такова противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обуслови допускане до касационно обжалване. Предмет на спора по настоящото дело не е иск за изпълнение на паричното задължение, установено с договора за делба от 1999 г. или иск за развалянето на този договор поради неизпълнение. В тези хипотези фактът на изпълнението на паричното задължение действително не би могъл да се доказва с гласни доказателства. По настоящото дело спорен е въпросът дали е опровергана презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./. При наличие на възмездно придобивно основание, каквото е договорът за делба, оспорващата страна, която се позовава на липса на принос, произтичащ от този договор, носи доказателствената тежест да установи, че не е извършено плащане на паричното задължение на съпруга, който е страна по договора, и затова другият съпруг няма принос в придобиване на имота. Това доказване може да стане с всякакви доказателствени средства, включително и със свидетелски показания /виж решение № 535 от 17.06.1994 г. по гр. д. № 403/1994 г. на ВС, І-во г. о. и решение № 333 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 5401/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., които разглеждат хипотези на допустимост на свидетелските показания за установяване на принос по чл. 19, ал. 3 СК /отм./, но са приложими и при установяването на липса на принос/. В случая оспорваща страна е ответникът И. И. и именно той е ангажирал гласните доказателства за опровергаване на презумпцията за съвместен принос, които съдът е преценил като недостоверни. Следващото оплакване във въззивната жалба, свързано с мотива на районния съд за лоша редакция на договора за делба, е несъществено, тъй като решаващият извод за възникнала СИО не произтича от този мотив. Решаващият извод е, че свидетелските показания на Е. М. са неубедителни и не могат да бъдат кредитирани от съда. И на последно място – фактът, че Е. М. не е оспорила договора за доброволна делба поради неплащане на уговореното парично уравнение, е приет като индиция, че такова плащане е осъществено. В този смисъл са мотивите на районния съд, към които е препратил и въззивният. Тази индиция обаче е само допълнителен мотив към решаващия извод, че с показанията на разпитаната свидетелка не е опровергана презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването на малкия апартамент.
В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 16.12.2015 г. по в. гр. д. № 520/2015 г. на Сливенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: