3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
С., 19.08. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1189/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат К. С. като пълномощник на П. Ж. М. и А. Н. М., срещу въззивното решение № 682 от 28.05.2010 г. по в. гр. д. № 2038/2009 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прието за установено, че касаторите не са собственици на 242/842 кв. м. ид. ч. от ПИ № 1068 по действащия кадастрален план от 1987 г. на местността “Г. тр.”, целият с площ 842 кв. м. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата по касация С. С. К. не е подала писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:
По предявения отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ въззивният съд приел за установено наличието на всички предпоставки за придобиване от касаторите на право на собственост по реда на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ върху 600 кв. м. ид. ч. от ПИ № 1068, целият с площ 842 кв. м. Обстоятелството, че имотът е бил включен в ТКЗС и подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, прави приложима нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, при което положение придобивната давност за разликата от 242 кв. м. е започнала да тече от 18.11.1997 г. и не е изтекла до предявяване на иска на 10.01.2005 г. /неправилно посочена дата – вместо 22.06.2006 г./, а за периода до 1978 г. възражението за придобиване по давност е недоказано По тези съображения искът за 600/842 кв. м. ид. ч. е отхвърлен, а за разликата от 242/842 кв. м. ид. ч. е уважен като основателен.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите-ответници по иска, поставят следните въпроси във връзка с допустимостта на въззивното решение, които считат, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. как следва да се произнесе съответният първоинстанционен или въззивен съд когато някои от ищците по заведен от тях отрицателен установителен иск се откажат от исковата си молба; от това процесуално действие на ищцовата страна следва ли съответното задължение за съда, че е десезиран със съдебния спор; 2. ако някои от ищците по заведен от тях отрицателен установителен иск се откажат от исковата си молба, следва ли, че с това си процесуално действие те признават правото на собственост на ответника по делото; 3. допустимо ли е в тази хипотеза съдът да се произнася по цялото заявено искане или би следвало с решението си да съобрази и отрази настъпилата промяна и предприетия отказ; 4. посоченото процесуално действие на ищците до какви процесуални задължения за останалите ищци би довело, свързано с уточняване предмета на спора, претендирани или отричани права, техния обем, квоти, идеални части и в какво качество се твърдят или претендират – лично от страната съобразно чл. 26 ГПК и в какъв обем, което формира основанието на иска; 5. при отказ от иска по чл. 233 ГПК следва ли съответното задължение за съда съгласно чл. 7 ГПК, че е десезиран със съдебния спор изцяло или частично съгласно указанията по ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК въвежда като общо изискване за допускане на касационното обжалване поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело /т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Този въпрос може да е свързан и с допустимостта на постановеното въззивно решение, в който случай Върховният касационен съд го допуска до касационен контрол и без недопустимостта да е подведена от касатора под основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а преценката дали решението е недопустимо ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Така обаче съставът на касационната инстанция е длъжен да процедира, само ако съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. В разглеждания случай, с оглед данните по делото, поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не разкриват наличие на вероятна недопустимост на въззивното решене на Варненския окръжен съд.
Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен. Като процесуално действие на ищеца то е свързано с тази правна последица, че съдът, пред когото е отправена исковата молба, се десезира с делото и неговото задължение и право да реши делото, се погасяват. Вместо решение по съществото на материалноправния спор, съдът следва да постанови определение, с което прекратява делото поради отказ от иска.
В разглеждания случай отрицателният установителен иск е предявен от С. С. К., Я. С. Я. и С. А. К. в качеството им на наследници на Я. С. М., починал на 14.01.1970 г.
С определение от 10.06.2009 г. по чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./ състав на Варненския районен съд е прекратил производството по делото, след като с молба от 08.06.2009 г. С. А. К. и Я. С. Я. са уточнили, съобразно указанията в отменителното определение № 1421от 28.04.2009 г. по ч. гр. д. № 680/2009 г. на Варненския окръжен съд, че се отказват от предявения иск. Извършеното от първоинстанционния съд процесуално действие е в съответствие с правната същност на отказа от иска и съдебната практика по приложението на чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./. По причина на десезиране с предявения от част от ищците иск и в съответствие с изразената от тях воля, сьдът не е имал правото, нито е бил длъжен да се произнесе с решение по отношение на ищците, които са се отказали от иска.
Хипотезата, пред която страните са изправени, е етап от процеса на възстановяване на собствеността върху земеделски земи. Производството, което е уредено в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, съдържа тази особеност, че подаденото заявление за възстановяване от един наследник ползува съгласно чл. 14 ППЗСПЗЗ всички останали наследници. Когато възникне спор между лицата, претендиращи да са били собственици на земята към релевантния за възстановяването момент – нейното обобществяване, и за разрешаването му бъде предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, участието на всички наследници не е задължително. Съгласно разрешението, дадено в ТР № 1/1997 г., т. 3, исковата молба, подадена от един от тях, ползува и останалите за заявените с нея общи факти. Същото разрешение следва да се приложи и в случаите, когато възникне спор за земя, предоставена за ползуване на граждани въз основа на актове по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за която следва да се проведе процедурата по пар. 4к от ПЗР на с. з.
В настоящия случай производството е започнало по искова молба, подадена не само от отказалите се от иска наследници на собственика на земеделска земя, заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и намираща се в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. След частичното прекратяване на производството на основание чл. 119, ал. 2 ГПК /отм./, процесуалното правоотношение е продължило да съществува между ищцата С. Ст. К. и ответниците по отрицателния установителен иск, сега касатори. Като една от наследниците на лице по чл. 10 ЗСПЗЗ, в полза на което е признато правото на възстановяване на собствеността върху земеделска земя, посочената ищца може да проведе защитата на правото по отношение на имота в неговата цялост, отричайки правото на лицата по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ да го изкупят. Изводът следва и от обстоятелството, че ползувателите са трети за съсобствеността между наследниците лица и разрешаването на спора за наличието на предпоставките по пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ не е в зависимост от вътрешните отношения между сънаследниците. Затова и отказът на част от наследниците от иска не влияе на обема права /квотите/ и не е необходимо ищцата, с която процесуалното правоотношение продължава, да извършва действия по уточняване на своите права върху имота. Съответно, не може да се приеме, че съдът е следвало да отхвърли отрицателния установителен иск за частта на отказалите се от иска сънаследници.
С оглед изложеното, не се констатират предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не е налице процедиране от въззивния съд в противоречие с цитирана от касаторите задължителна за съдилищата съдебна практика, нито произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Следва да се има предвид и, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не се установява наличие на такава хипотеза.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 682 от 28.05.2010 г. по в. гр. д. № 2038/2009 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прието за установено, че П. Ж. М. и А. Н. М. не са собственици на 242/842 кв. м. ид. ч. от ПИ № 1068 по действащия кадастрален план от 1987 г. на местността “Г. тр.”, целият с площ 842 кв. м.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: