5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
София, 07.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 50126/2016 г. /№ 126/2016 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1765 от 05.08.2015 г. по гр. д. № 928/2015 г. Софийският апелативен съд, след като отменил в обжалваната част решение № 274 от 12.01.2015 г. по гр. д. № 596/2012 г. на Видинския окръжен съд, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на В. К. Б., действащ като едноличен търговец с фирма „С. – 7 В. Б.“, обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 176 695 лева и компенсаторна лихва в размер на 1 225 лева, отхвърлил предявените като частични, иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до уважените от първоинстанционния съд размери.
В срока по чл. 283 ГПК редовна касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, с която се иска отмяната му като неправилно при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Като нарушение на материалния закон се изтъква неправилното приложение на института на погасителната давност относно началния момент, от който се брои давностният срок при деликт, и спирането му. Навежда се довод, че в конкретния случай давността тече от момента на откриването на дееца, в частност от момента на идентифициране на конкретното длъжностно лице, служител на банката, който според касатора съвпада или с момента на образуване на първото досъдебно производство – 02.04.2008 г., или на следващите такива, и броена от този момент, към датата на подаване на исковата молба – 20.12.2012 г., тя не е изтекла. Изразява се несъгласие с приетото от възивния съд, че заведеното преди това гр. д. № 1329/2010 г. на Видинския районен съд с предмет частичен иск от 2 000 лева за обезщетение за същите като основание и период имуществени вреди, не спира давността относно цялото вземане, респективно по отношение на частта от него – предмет на настоящото производство. Представя се отделно изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
[фирма] [населено място] в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК с писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С искова молба, заведена на 20.12.2012 г., и допълнителна молба от 10.06.2013 г., В. К. Б., действащ като едноличен търговец с фирма „С. – 7 В. Б.“, е поискал от Видинския окръжен съд ответникът [фирма] да бъде осъдено да му заплати сумата 226 969 лева като част от цялата сума за пълния размер на обезщетението от 440 000 лева, дължима за причинените му от служители на банката вреди за периода от 06.12.2004 г. до 28.12.2007 г., изразяващи се в липси по негова разплащателна сметка, в резултат от теглени без негово знание и съгласие суми по сметката, както и компенсаторна лихва в размер на 39 608 лева като част от цялата сума от 50 000 лева за същия период, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумите. Твърди се, че ищецът е узнал за липсите през 2007 г. Направено е искане за спиране на производството до приключване с влязло в сила решение на гр. д. № 1329/2010 г. на Видинския районен съд.
С отговори на исковата и на допълнителната молби ответникът е въвел възражения: за недопустимост на производството поради нередовности на исковата молба; за недопустимост на претенцията по чл. 49 ЗЗД, изтъквайки наличието на валидна договорна връзка между страните по откритата разплащателна сметка, която изключва ангажирането на деликтната отговорност; за погасяване по давност на претенциите както по главния, така и по акцесорния иск.
С решението си от 12.01.2015 г. първоинстанционният съд, след като приел, че са предявени множество искове и между страните не е сключван договор за откриване на разплащателна сметка, поради което отговорността на ответника може да се ангажира само по реда на чл. 49 ЗЗД, уважил главните искове за сумата 176 695 лв., а акцесорните – за 1 225 лв., предвид прекъсване на давността по вземанията с предяване на частичния иск по гр. д. № 1329/2010 г. на Видинския районен съд, от датата на подаване на исковата молба по това дело – 12.07.2010 г., а в останалата част до пълния размер на претендираните суми ги отхвърлил като неоснователни заради изтекла, както за главните, така и за акцесорните вземания, давност.
В отхвърлителната си част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Апелативният съд, по жалбата на ответника, след като приел, че е предявен един иск, основан на един и същ правопораждащ юридически факт – деликт, но осъществяван в продължение на целия исков период, отхвърлил исковете до уважения от първата инстанция размер, с решителния мотив, че, макар главният иск да е основателен и доказан, към датата на подаване на исковата молба вземането по него е погасено по давност, а оттам – неоснователна е и претенцията за акцесорното вземане за лихва, чието съществуване е обусловено от главното, което отделно от това е и погасено по давност.
За да достигне до извода за основателност на възражението за давност, въззивният съд от правна страна приел, че давността при деликт започва да тече от деня на извършването му, в случая от датата на последното теглене от сметката на ищеца на 24.07.2007 г. Исковата молба е подадена на 20.12.2012 г., след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, като не са налице основания за прилагането на чл. 114, ал. 3 ЗЗД – тази разпоредба визира само хипотезите, при които деецът не е известен към датата на увреждането. Дори да се приеме, че давността тече от момента на узнаване за увреждането, т. е. узнаване на липсата по сметката, предвид факта, че вредоносното деяние не е било афиширано пред ищеца и пред трети лица и няма публичен характер, то ищецът не е навел и не е доказал твърдения узнаването на деликта да е било след 20.12.2007 г. Съдът приел още, че предявяването на частичния иск гр. д. № 1329/2010 г. спира давността единствено спрямо предявената част от вземането, но не и за останалата част. След анализ на съществуващата противоречива практика по въпроса, посочил, че и при двете застъпвани становища този ефект настъпва, единствено ако предявеният иск бъде уважен. В случая производството по гр. д. № 1329/2010 г. е приключило с обезсилване на първоинстанционното решение, а обезсилването по последици, в контекста на спирането и прекъсването на давността, е равнозначно на отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място се поставя въпросът: от кой момент започва да тече давността при вземания за непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД срещу банки: от момента на откриването на дееца или от момента на тегленето на сумите – извършения деликт. Сочи се противоречие с определение № 2527 от 15.11.2013 г. по гр. д. № 3912/2013 г., което обаче е по описа на Софийския апелативен съд, а не както се твърди в изложението – на Върховния касационен съд. То има за предмет отказ да се допусне увеличение на размера на иск, който не е предявен като частичен. Така формираната съдебна практика, която не е по поставения от касатора въпрос, е ирелевантна да обоснове предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а и изначално е негодна да обоснове предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Трайната съдебна практика и правната теория приемат, че при отговорност по чл. 49 ЗЗД достатъчно е да е известен възложителят на работата. Извършителят може да остане неизвестен. Погасителната давност по отношение на възложителя ще тече от настъпване на вредите. В случая отговорността на банката, от действията на чиито служители е настъпил вредоносният резултат, е отговорност на възложителя на работата. Тя е безвиновна, гаранционно-обезпечителна и се ангажира на собствено основание, като не зависи от откриването на служителя на банката, чиито действия са довели до увреждането. В. отговаря и тогава, когато извършителят на деликта – негов работник или служител, не е персонифициран.
Решение № 264 от 31.10.2007 г. по гр. д. № 342/2007 г. на Великотърновския апелативен съд също не обосновава предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като касае различна от разглежданата хипотеза – претенция за вреди, причинени от незаконосъобразен акт на държавен орган, който е бил отменен по надлежния ред. Прието е, че давността за вземането за обезщетение започва да тече от момента на влизане в сила на съдебния акт за отмяна на наказателното постановление.
Вторият поставен в изложението въпрос е: може ли да се приеме, че моментът на узнаването за извършен деликт, изразяващ се в липса на суми, се приравнява на момента на откриване на дееца, причинил увреждането. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай въззивният съд не се е произнасял по такъв въпрос, какъвто е зададен от касатора. Приел е, че давността тече от момента на увреждането, но дори ако тя следва да тече от момента на узнаване на липсите, ищецът не е доказал да е узнал за тях след 20.12.2012 г. Ето защо поставеният въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване.
Последният въпрос, поставен при специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, е: с предявяване на частичния иск зачита ли се спирането на давностния срок по реда на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД за цялото вземане в хода на съдебното производство.
По този въпрос е налице произнасяне на апелативния съд; налице е и противоречива практика по чл. 290 ГПК на ВКС, по повод на която е образувано тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, за да се даде отговор на въпроса: „Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК дали спира и прекъсва погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането“. Но която и теза да бъде възприета с тълкувателното решение, въпросът не е обуславящ изхода на спора в разглеждания случай. Това е така, защото изводът в обжалваното решение за основателност на правопрекратяващото възражение за изтекла давност, не може да бъде преодолян, тъй като делото по предявения частичен иск е завършило с окончателен съдебен акт, с който решението по него е обезсилено като недопустимо. Обезсилването на съдебно решение поради неотстранена нередовност на исковата молба означава недопустимост на процеса заради ненадлежно упражняване на правото на иск, в това число на всички извършени в рамките на производството по обезсиленото решение процесуални действия, включително това по предявяването на иска, което законът свърза с ефекта на спиране и прекъсване на давността. Давността се прекъсва при уважаване на иска /чл. 116, б. „б” ЗЗД и съдебната практика по приложението му – напр. решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по чл. 290 ГПК/, а ненадлежно извършеното процесуално действие не може да породи такъв ефект. Следователно, по поставения въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно условие за недопускане на касационно обжалване по него, без да се обсъжда наличието на наведените специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, включително и на останалите цитирани в изложението съдебни актове за наличие на противоречива съдебна практика.
Като приложено по делото, но без да е цитирано в изложението, се открива решение № 86 от 12.05.2011 г. по гр. д. № 135/2011 г. на Видинския окръжен съд, което се явява неотносимо, защото не кореспондира с нито един от поставените от касатора въпроси в смисъл на противоречие между приетото в него и приетото от апелативния съд в обжалваното решение. Вероятно решението е представено с оглед на приетото за началния момент, от който тече погасителната давност за компенсаторна лихва при деликт по чл. 49 ЗЗД, но въпрос за давността относно вземането за лихви не е поставен в изложението. Вместо соченото като представено решение № 380 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 685/2009 г. на ВКС, се открива приложено решение № 424 от 17.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3211/2013 г., с което касационното обжалване е допуснато по въпроси, различни от поставените: съществуването на искане за откриване на банкова сметка доказателство ли е за съществуване на договор за разплащателна сметка; писмената форма условие ли е за действителност на договор за разкриване на разплащателна сметка съгласно действащата нормативна уредба към момента на откриване на разплащателната сметка и по-конкретно Наредба № 3/29.09.2005 г. /отм/. Цитираното като приложено, но без да е представено, решение № 380 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 685/2009 г. на ВКС, не се открива като съществуващо в деловодната система на ВКС. Не се открива и определение № 280 от 19.04.2012 г. по гр. д. № 797/2011 г. на ВКС.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 6 960 лева – адвокатско възнаграждение за един адвокат съгласно пълномощно и преводно нареждане за кредитен превод от 02.11.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1765 от 05.08.2015 г. по гр. д. № 928/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА В. К. Б., действащ като едноличен търговец с фирма „С. – 7 В. Б.“, с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, да заплати на [фирма] със седалище и адрес на упраевление: [населено място], р-н „Т.”, [улица], разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 6 960 /шест хиляди деветстотин и шестдесет лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: