4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 512
София, 21.10.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 3250/2015 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. И. от Бургаската адвокатска колегия като процесуален представител на Г. Х. М., срещу въззивното решение № ІІ-115 от 26.02.2015 г. по в. гр. д. № 1479/2014 г. на Бургаския окръжен съд.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 88/30.06.2014 г. по гр. д. № 15/2014 г. на Айтоския районен съд, с което са уважени искове за собственост, като е признато за установено, че Й. К. Х. е единствен собственик на масивна двуетажна жилищна сграда с по 88 кв. м. на етаж и изба с площ 40 кв. м., състояща се от две помещения, в приземния етаж на сградата, жалбоподателката Г. М. е осъдена да предаде на собственика владението на избата и е разпределено ползването на дворното място по вариант А от заключението на вещото лице по техническата експертиза, изобразен графично на л. 62 от първоинстанционното дело.
Жалбоподателката счита за неправилно решението по установителния иск, тъй като ищецът е признат за собственик на изба, която не е придобил по сделката, обективирана в нотариалния акт от 1990 г., нито претендира да я е придобил по давност. По ревандикационния иск сочи за неправилен извода на съда, че спорният имот е изба и че е собственост на ищеца, защото е установено обратното – той съставлява второстепенна постройка, която е продадена на жалбоподателката с н. а. № 155/2013 г. като обслужваща закупения от нея имот; с отделен вход е откъм [улица]и само жалбоподателката има достъп до него; въпреки наличието на обща конструктивност със сградата на ищеца, обектът никога не е владян и ползван от него. Предвид характера на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, този иск според жалбоподателката не може да бъде съединен за разглеждане и решаване в едно общо производство с иск за собственост; пречка е и предметът на този иск, различен от предмета на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС- дворно място, по отношение ползването на което няма спор между страните, а резултат от разпределение на ползването е правният абсурд ищецът да няма достъп до сградата, предмет на иска за ревандикация.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че е процесуално недопустимо субективното съединяване на искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 108 ЗС и чл. 32, ал. 2 ЗС. Поставя и следните въпроси: 1. допустимо ли е съдът да променя волята на прехвърлителя само въз основа на експертно заключение, касаещо конструкцията на сградата; 2. допустимо ли е да се лишава жилищна сграда от второстепенната си постройка, само съобразявайки се с конструкцията на сградата; 3. следва ли да се докаже по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, че има спор по отношение ползването на имота, за да бъде допуснато администрирането му от съда; 4. съществено процесуално нарушение ли е произнасянето на съда по искове, по които не са внесени дължимите държавни такси.
Не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо по съображенията, изложени от жалбоподателката.
Искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е предявен за защита правото на собственост на ищеца по отношение на жилищната сграда, част от която според правното му твърдение и приетото с обжалваното решение, е приземният етаж. Последният е предмет на иска за ревандикация с правно основание чл. 108 ЗС, а това от своя страна обуславя допустимостта двете претенции да бъдат предявени в условията на обективно кумулативно съединяване. Разглеждането им в едно производство е наложително и поради факта, че се претендира собственост върху несамостоятелен обект – приземен етаж, за който всяка от спорещите страни твърди да е част от притежаваното от нея жилище.
Не съществува вероятност да е налице порокът по чл. 281, т. 2 ГПК и поради разглеждането на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС в един процес с исковете за собственост. Характерът на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС на спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ, не изключва възможността в рамките на същото да бъде разгледан и спор за собственост, заявен чрез възражение или чрез предявяване на инцидентен установителен иск или обективно кумулативно съединен иск за собственост – в този смисъл т. 2 от ТР № 13/10.04.2013 г. по т. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС. Действително, в разглеждания случай исковете за собственост касаят сграда и приземен етаж на същата, докато спорната съдебна администрация е само по отношение на дворното място, в което сградата е построена. Това различие в обектите, обаче, не предопределя разглеждането на споровете в отделни производства. Обратно, то допуска съединяването им, тъй като ползването на дворното място по правило следва да се съобрази и с притежаваните от съсобствениците права по отношение на постройките.
Въззивното решение не е недопустимо и по съображенията, мотивирали въпрос № 3: следва ли да се докаже по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, че има спор по отношение ползването на имота, за да бъде допуснато администрирането му от съда. Основателно се поддържа от жалбоподателката, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС допуска съдебната намеса при възникнал между съсобствениците спор по използването на общата вещ. Наличието на спор в случая е установено от изразените в заседанието на 28.05.2014 г. становища на страните, които не са постигнали съгласие по предложените от вещото лице два варианта за разпределение на ползването. При това положение и тъй като не може да се образува мнозинство – всяка от страните притежава по 1/2 ид. ч., съдебната намеса е допустима. Допустимо е и постановеното решение.
Не обосновават допускане на касационната жалба до разглеждане по същество поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи и втори въпрос: допустимо ли е съдът да променя волята на прехвърлителя само въз основа на експертно заключение, касаещо конструкцията на сградата; допустимо ли е да се лишава жилищна сграда от второстепенната си постройка, само съобразявайки се с конструкцията на сградата. Тези въпроси се отнасят до извода на съда, че при възникналата конкуренция на права между страните, спорните 40 кв. м. са определени като две приземни стаи /приземен етаж/, част от масивната жилищна сграда на ищеца с площ от 88 кв. м., закупена от него с н. а. № 85/1990 г. Съдът е приел, че макар и описани в н. а. № 155/2013 г. като второстепенна постройка, включваща баня и тоалетна със застроена площ 40 кв. м., те не са придобити от ответницата, която е закупила полумасивна жилищна сграда от три стаи и кухня със застроена площ 56 кв. м. Този извод е формиран не само въз основа заключението на вещото лице, както твърди жалбоподателката, а и при изясняване действителната обща воля на страните по сделките, съобразно записаното в договорите от 1990 и 2013 г., на които страните се позовават. Следователно, въпросите са поставени при предпоставка, каквато не е налице, видно от мотивите към въззивното решение. Освен това те не са правни въпроси по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 на тълкувателния акт, поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, а не следва да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се поставят въпроси за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма /норми/, от която зависи решаването на делото, а по същество се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради игнориране на част от доказателствата и поставяне в основата на съдебния акт единствено на експертното заключение за обща конструктивност на сградата на ищеца със спорните помещения, както и за некредитиране на част от гласните доказателства. При това изложение общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице. Не се констатират и предпоставките на въведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което жалбоподателката не е обосновала съобразно разясненията в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: да е налице произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона.
Жалбоподателката не обосновава хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по последния въпрос: съществено процесуално нарушение ли е произнасянето на съда по искове, по които не са внесени дължимите държавни такси. Наред с това процедиране по начина, посочен във въпроса, не води до порок на въззивното решение, който да обосновава допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят сторените в производството пред ВКС разноски в размер на 770 лева по договор за правна защита и съдействие № 21 от 04.06.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Д. касационно обжалване на въззивното решение № ІІ-115 от 26.02.2015 г. по в. гр. д. № 1479/2014 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Х. М. да заплати на Й. К. Х. 770 /седемстотин и седемдесет лв./ лева разноски за водене на делото във ВКС на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: