4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
С., 19.03. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 113/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № V-182 от 01.12.2011 г. по в. гр. д. № 1676/2011 г. Бургаският окръжен съд потвърдил решение № 1110 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 10120/2010 г. на Бургаския районен съд, с което са отхвърлени искове с правно основание чл. 109 ЗС, чл. 45 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, предявени от Е. Г. Б. срещу Б. Д. Д. за преустановяване на неоснователните действия, с които се пречи на ищцата да упражнява пълноценно правото си на собственост върху апартамент, находящ се на петия етаж в сградата на [улица] в [населено място], като ответникът премахне навес, изграден на терасата на собственото му жилище, разположено над това на ищцата, и възстанови водосточните тръби на постройката съгласно архитектурния проект, както и да й заплати сумата 300 лева, съставляваща обезщетение за нанесени щети на западната, северната и южната стени и тавана в жилището на ищцата, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 15.02.2009 г. до окончателното изплащане.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищцата, която поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че ищцата е собственица на апартамент, разположен на петия етаж, а ответникът – на апартамент на шестия мансарден етаж, като на терасата си е изградил навес /сенник/, разположен на около 15 см под улуците на западната фасада на сградата. Като приел, че съоръжението не е строеж по смисъла на ЗУТ, за който да се изисква разрешение за строеж, съдът счел за неоснователни доводите на ищцата то да е незаконно – да противоречи на строителните правила и норми. На следващо място съдът намерил, че стичащата се вода от навеса, покриващ терасата на ответника, се излива направо на улицата, а не достига до терасата му, за да причини течове в апартамента от долу. Причина за вредите е откъсване на общата за кооперацията водосточна тръба и водосточно казанче, като до предприемане на необходимите ремонтни дейности от етажните собственици за привеждане на част от общата инсталация за отводняване на покрива в съответствие с нормативните изисквания, дъждовните води от водосборното казанче са се стичали свободно по външните фасади на сградата; тогава се е появила влага в жилището на ищцата, на ответника и на по-долните етажи. Оттук съдът заключил, че не е доказано течовете в жилището на ищцата да са причинени от противоправно поведение /действие или бездействие/ на ответника, поради което искът с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС, както и исковете за обезщетение за нанесени в жилището на ищцата вреди са отхвърлени.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката посочва, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, от които зависи изходът на спора; приел мотивите на първата инстанция в нарушение на чл. 236 ГПК, без да се разгледат исканията и възраженията на страните, без да прави преценка на целия доказателствен и фактически материал; постановил е решение в противоречие с константната практика по чл. 109 ЗС, при несъобразяване с чл. 185, ал. 2 ЗУТ, не е взета предвид трайната практика по чл. 45 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне касационната жалба за разглеждане по същество, е необходимо поставените от касатора определящи изхода на конкретното дело материалноправни и/или процесуалноправни въпроси да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по тях да има противоречива съдебна практика или те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателката се позовава на всички хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК, но твърденията й не могат да се извлекат от данните по делото.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се изисква противоречие с тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата /отм./, тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии, приети от Върховния съд или Върховния касационен съд при действието на Закона за съдебната власт /ЗСВ/ от 1994 г. /отм./ – чл. 86, ал. 2, тълкувателните решения, приети на основание чл. 124 ЗСВ от 2007 г., тълкувателни решения по чл. 292 ГПК от 2007 г. или решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. За обосноваване на това основание по приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС е представено решение № 75 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 395/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.. С него, в производство по чл. 290 ГПК е прието, че е недопустима промяна на предназначението на покрива като обща по естеството си част, дори и по решение на общото събрание на етажните собственици, освен в хипотезата на чл. 185, ал. 2 ЗУТ, която обаче изисква изрично съгласие на всеки етажен собственик, дадено писмено с нотариална заверка на подписа. Разгледаният от въззивния съд случай не разкрива сходство, тъй като не е прието да има промяна по отношение на обща част в сградата-етажна собственост – по делото не се установява водосборното казанче, разположено на покрива на сградата, като част от общите части на сградата, да е премествано, деформирано, рязано или скъсявано, с оглед поставянето на навеса над терасата на ответника; същото при огледа от вещото лице инж. Р. И. е било във фабричен, стандартен вид. Следователно, основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
Противоречие с решение на отделен състав на Върховния съд или на Върховния касационен съд, каквито са представени във връзка с негаторния иск, е основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но и такова в случая не се установява да е налице. Не се установява и противоречиво разрешаване от Върховния касационен съд на въпроси по приложението на чл. 185, ал. 2 ЗУТ, в каквато връзка жалбоподателката е поискала спиране на производството по делото и внасяне на предложение за тълкувателно решение от общото събрание /чл. 292 ГПК/.
Видно от решение № 229 от 07.05.2009 г. по гр. д. № 511/2008 г. на ВКС, І-во г. о., по иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, предявен от съсобственик на имот, е било установено, че изграденият кафе-аперитив с всички пристройки към него ограничава непосредствения излаз на имота към улицата, като не е установена законност на застрояването; прието е също, че с провеждането на осъдителния негаторен иск се цели да се премахнат последиците от неправомерни действия по отношение на обекта на собствеността или да се преустановят тези действия. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази постановка, тъй като в случая съдът е приел фактическа обстановка, която е обосновала извод за неоснователност на иска за защита на собствеността: че не поведението на ответника-собственик на апартамент над този на ищцата, е причинило претендираните от нея вреди, поради което и липсва основание за уважаване на негаторния иск.
Следователно, обжалваното решение не е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Представените с изложението решения на Върховния администаритвен съд не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, те не се включват в понятието «практика на съдилищата» по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не се установяват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по исковете за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, тъй като обжалваното решение не противоречи на Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, нито на решение № 655 от 23.10.2009 г. по гр. д. № 1280/2009 г. на Хасковския районен съд /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, които приемат, че основателността на иска по чл. 45 ЗЗД е в зависимост от наличието на противоправно действие, респективно бездействие, причинена вреда, причинна връзка между действието /бездействието/ и установената вреда, както и вина на дееца. В случая съдът е приел, че не е налице противоправно поведение /действие или бездействие/ на ответника по иска – не е доказано твърдението с поведението си той да е увредил изправната водосточна тръба на сградата, нито с бездействието си да е допринесъл за продължителността на вредоносното фактическо състояние /наводняването на терасата/. Ето защо решението не противоречи, а съответства на съдебната практика, която приема, че при липсата на някоя от посочените предпоставки искът се явява недоказан.
Решение № 267 от 22.01.1964 г. по гр. д. № 2379/63 г. на ВС, І-во г. о., е по приложението на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, но този въпрос в случая не стои, тъй като обезщетение за нанесени вреди не е присъдено.
Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС, който урежда един от способите за защита правото на собственост, на разпоредбите относно непозволеното увреждане – чл. 45 и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, както и на чл. 185, ал. 2 ЗУТ, има изобилна съдебна практика и не е налице противоречиво или неясно тълкуване, което да налага разглеждането и на настоящия случай. Доводите на жалбоподателката всъщност се свеждат до оплакване за необоснованост и нарушение на материалния закон, както и за съществени нарушения на съдопроизводствени правила – чл. 236 ГПК, но това не са основания за допускане на касационно обжалване, а пороци на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Решението е резултат от дейността на съда по обсъждане на доказателствата и формиране на правните изводи, а не се дължи на противоречива съдебна практика или неяснота и непълнота на закона, за да се приеме, че разглеждането на настоящия случай би имало значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 100 лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № V-182 от 01.12.2011 г. по в. гр. д. № 1676/2011 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Г. Б. да заплати Б. Д. Д. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 100 /сто лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: