3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 02.06.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1940/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Б. С. В. чрез адвокат Г. К. К., срещу въззивното решение от 04.11.2014 г. по гр. д. № 2155/2014 г. на Софийския апелативен съд, с искане то да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касация В. В И. счита, че касационната жалба е неоснователна.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е прието, че недвижимият имот, предмет на иска за ревандикация, е бил отстъпен в обезщетение със заповед по чл. 100 З. /отм./ от 05.04.1990 г. през време на брака между страните, срещу отчужден индивидуален имот на касатора. Тъй като стойността на обезщетението е в размер на 2 975.90 лева, а стойността на имота – 20 644 лева, за доплащане на разликата в цената е предоставен банков заем, изплатен от съпруга окончателно на 21.08.1995 г. Бракът между страните е прекратен с влязло в сила решение от 25.04.1993 г. При тези данни въззивният съд приел, че собствеността на отстъпения като обезщетение имот, като придобит по време на брака и преди настъпване в края на 1991 г. на фактическата раздяла между съпрузите, се включва в съпружеската имуществена общност, при безспорно доказана трансформация на извърнбрачни средства на бившия съпруг в размер на стойността на обезщетението. Вещноправното положение на имота за разликата над това обезщетение не се променя от факта на погасяване на заема с лични средства на касатора, предвид солидарния характер на отговорността на двамата съпрузи, а се създава право на заплатилия да претендира припадащата се част от заплатената сума. Въззивният съд съобразил и данните за принос на ответницата и това, че не е установено целият заем да е погасен само с лични средства на ищеца. С оглед на всичко изложено заключил, че е възникнала съсобственост при квоти 11 809.95/20 644 ид. ч. за ищеца и 8 834.05/20 644 ид. ч. за ответницата и след като отменил частично първоинстанционното решение от 20.02.2014 г. по гр. д. № 4209/2013 г. на Софийския градски съд, уважил иска за ревандикация съобразно дела на ищеца в съсобствеността.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, озаглавено „допълнение към касационна жалба”, касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че в нарушение на материалния закон съдът в двете инстанции приел спорния апартамент за семейно жилище, дефинирано в пар. 1 от ДР на СК /от 2009 г./ и изяснено в Постановление № 12/1971 г. на Пленума на Върховния съд. Сочи, че фактическата раздяла и образуването на делото за развод през 1989 г. предхождат придобиването на жилището и отпускането лично на него на банков заем; последният е за закупуване на полученото лично от него срещу обезщетение жилище, а не за задоволяване нуждите на семейството, и е изплатен изцяло от касатора, видно от представените квитанции и вноски бележки, потвърдено и от ответницата в съдебно заседание, като нейният принос е само в размер на 2 670 лева. Придобитият имот не е съпружеска имуществена общност, а обратният извод на съда е в нарушение на чл. 21 СК от 1985 г. /отм./ и е необоснован. При условията на евентуалност моли съдът да приеме наличие на съсобственост при дялове 2 670/20 644 ид. ч. за ответницата и 17 474/20 644 ид. ч. за него.
При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд на РБ, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. Посочено е, че решението е в нарушение на материалния закон – пар. 1 от ДР на СК /от 2009 г./ и чл. 21 СК от 1985 г. /отм./, но това не представлява изпълнение на посоченото първо условие за допускане на жалбата до разглеждане по същество. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на посочения тълкувателен акт.
В изложението почти изцяло се повтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото и формираните въз основа на тях фактически и правни изводи, както и при приложението на материалния закон. Правилността на решението, обаче, не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване, което се произнася по наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 ГПК.
Касаторът сочи, че обжалваното решение противоречи на практиката на Върховния съд, изразена в Постановление № 12/1971 г. на Пленума, за смисъла на понятието „семейно жилище”. Този довод също не може да обуслови допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, защото от значение в разглеждания случай е вещноправният статут на придобития през време на брака недвижим имот, а не дали същият има характеристиката на семейно жилище по смисъла на закона и задължителната съдебна практика.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по искането му във въззивната жалба за допълване на първоинстанционното решение по иска за заплащане на обезщетение за ползване на имота. ВКС намира, че това оплакване съдържа искане по чл. 250 ГПК, поради което след приключване на производството пред касационната инстанция делото следва да се изпрати на първоинстанционния съд, който да се произнесе по искането на касатора във въззивната му жалба за допълване на решението.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 750 лева по договор за правна защита и съдействие от 05.03.2015 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 04.11.2014 г. по гр. д. № 2155/2014 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Б. С. В. да заплати на В. В. И. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 750 /седемстотин и петдесет лв./ лева.
Изпраща делото на Софийския градски съд за произнасяне по направеното от Б. С. В. искане във въззивната жалба за допълване на решението.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: